Огнян Минчев: България се самоизолира като фактор на регионалните международни отношения на Балканите
Сърбия от ден на ден се трансформира в главен фактор за дестабилизация на Балканите, в основен съдружник на Кремъл и в възходящо предизвикателство пред районната сигурност. В продължение на дълъг интервал от време президентът Вучич се опитваше да „ продава ” на публиката версията за проевропейска – прозападна ориентировка на режима в Белград, при съблюдаване на избрана „ обичайната ” линия на тесни взаимоотношения с Кремъл като въпрос на сръбска „ национална специфичност ”. Лицемерието на тази позиция бе необятно известно, само че толерирано до момента в който Путин не стартира своята открита експанзия против Украйна, написа в собствен коментар във " Facebook " политологът Огнян Минчев. Коментарът е във връзка разбор на Даниел Сървър, оповестен във Faktor.bg.
Търпимостта към политическите пируети на Вучич сред Изтока и Запада в Брюксел и във Вашингтон бе обусловена и от вярата, че въпреки всичко Белград ще реализира най-малко част от своите поети задължения във връзка с нормализацията на връзките сред Сърбия и Косово. С тази вяра през днешния ден е дефинитивно завършено. Защо въпреки всичко продължава толерантността на съществени западни фигури, натоварени с отговорности за Балканите към режима на Вучич?
Струва ми се, че има две съществени аргументи, които могат да бъдат посочени в отговор на този въпрос. Първата от тях е станалата обичайната през последните 120 години толерантност, доверие и даже благосклонност на френско-англосаксонския Запад към ролята на Белград като главен стратегически фактор на Балканите. Поражението на България във Втората балканска война и ориентацията на София към Централните сили в Първата международна война трансформират Сърбия в основен сътрудник на силите на Антантата в балканския район. През целия 20 век – чак до 90-те години – западната благосклонност по отношение на Сърбия показва позициите на политическия, медиен и научен мейнстрийм на западния свят в оценката за това, което се случва на Балканите. Сърбия дотам се е трансформирала в „ балканския любим ” на Запада, че когато през 1999 година стартира интервенцията на НАТО против режима на Милошевич, за западните медии е мъчно да предлагат свои репортери в района заради боязън от прекомерно изявени обичайно просръбски позиции на своите журналисти-експерти по Балканите. Така CNN изпраща като наблюдаващ Алесио Винчи – млад публицист с съвсем нулеви (за тогава) знания за постюгославските спорове и за балканския район като цяло.
От жестокостите на сръбската експанзия и геноцид в пространствата на екс-Югославия минаха три десетилетия, само че тази обичайната благосклонност на западния политически хайлайф към внушенията на Белград явно се резервира – най-малко до известна степен. Това доста тъкмо – с имена и позиции на отговорност – показва и Даниел Сървър в текста по-долу. Симпатията, подбудена от предишното обаче не е задоволителна с цел да изясни феномена на всеопрощаваща толерантност на Запада по отношение на режима на Вучич в Белград. Има и втори, доста значим фактор за това, западните политици и дипломати да се доверяват на Сърбия и до през днешния ден, при от ден на ден натрупващите се доказателства за антизападната визия и политика на сегашен Белград. И този фактор е ненадеждността на останалите политически фактори в балканския район като сътрудници на западната политика в района. Във визията за сходна липса на доверие към балканските сътрудници на Запад съществена роля играе неопределеността и противоречивостта в формалната позиция на България.
След рухването на режима на Груевски в Скопие в края на 2016 година на Балканите се сътвори напълно нова политическа настройка. Анексията на Крим от Кремъл и марионетните сепаратистки придвижвания в Донбас охладиха връзките сред Москва и Запада. Нарастващата настъпателност на режима в Кремъл се отрази и върху политическите развития на Балканите – в частност, опита за прелом в Черна гора от есента на 2016 година показва тясното партньорство сред съветските и сръбските специфични служби в целенасочени опити за дестабилизация на Балканите и премахване от власт на прозападни – проевропейски демократични държавни управления.
В тази районна среда на възходящ напън за дестабилизация от Москва и Белград, Брюксел и Вашингтон ускориха своята поддръжка за балкански политически фактори, насочени изрично към проевропейска – проатлантическа позиция. В Скопие бе основано държавното управление на Зоран Заев, изразяващо явен и безапелационен ангажимент към интеграция на Македония в Европейски Съюз и НАТО. С поддръжката на Запада бе подтикван процеса на разрешаване на основни двустранни проблеми сред Скопие и Атина, и сред Скопие и София. Забравеният от режима на Груевски план за българо-македонски контракт за добросъседство, чието сполучливо иницииране стартира с двустранната декларация сред министър председателите Иван Костов и Любчо Георгиевски през 1999 година, бе обновен и Брюксел и Вашингтон подкрепиха постигането на единодушие за завършването му през 2017 година
През същата година България бе ротационен хазаин – ръководител на Европейския съвет. Декларираната упоритост на българското държавно управление да се трансформира в главен районен покровител за участието в Европейски Съюз на Македония и на Западните Балкани като цяло покачиха доста ролята и капацитета на София да оказва съществено въздействие върху цялостния районен развой на добросъседство по пътя на европейската и атлdнтическата интеграция. Впечатляващият триумф в подобряването на българо-македонските връзки засенчи даже и аргументирdните подозрения за пределно общия – пожелателен темперамент на текста на българо-македонския Договор за добросъседство от 2017 година Липсата на уточненост в този контракт изключително мощно се открои на фона на текста на Преспанския контракт, подписан през 2018 година Новата роля на България като покровител за районната интеграция на Западните Балкани в Европейски Съюз и НАТО, политическата смяна в Скопие, довела до съществено стопляне на двустрfнните връзки със София, слагането на завършек на 30 годишната обсада от страна на Атина върху легитимирането на самостоятелната македонска страна – това са единствено три значими стратегически промени, гарантиращи сигурността, интеграцията и добросъседството на Балканите като антитеза на политиките на Кремъл и Белгрд за дестабилизация на района. Сърбия остана самотна и обкръжена от тези положителни процеси на районна интеграция, явно ориентирани против нейните ползи за районен надзор посредством политиката „ разделяй и владей ”.
Цялата тази балканска идилия продължи две години – до октомври 2019 година, когато българският парламент одобри така наречен „ Рамкова позиция ” за връзките със Скопие, от която стартира внезапно утежняване и преустановяване на удобната атмосфера за развиване на двустранните връзки. Далеч съм от мисълта да упреквам само българското държавно управление за печалните резултати на вродената омраза сред България и районен съд Македония. Сърбоманските кръгове на антибългаризма в Скопие и кръговете на примитивния „ шовинизъм ” в София, зад които се крият старите кремълски зависимости на българските посткомунистически елити взеха връх в една явно координирана акция за възобновление на „ дребната Студена война ” сред България и Македония, завещание от огромната Студена война на 20 век. Българи и македонци бяха още веднъж заедно излъгани от личните си продажни елити, за следващ път създали услуга на Москва и Белград да спънат решаването на един от основните проблеми на Балканите, наследени от 20 век – „ Желязната завеса ” от неистина и ненавист сред България и Македония.
Прекъсването на процеса на добросъседство и съгласие сред София и Скопие докара до бърза самоизолация на България като фактор на районните интернационалните връзки на Балканите. От покровител за европейската интеграция на Западните Балкани, България се трансформира в страна на един съживен спор, чието политическо и дипломатическо наличие бе мъчно до неспособност да бъде дефинирано и показано като законен интерес на партньорско – европейско и атлантическо ниво. Отношенията сред Бългdрия и Македония бяха отровени, а македонското публично мнение, подклаждано от целенасочена агитация „ зави ” по посока на Белград. Сръбският телеком закупи огромен пакет кабелни оператори в районен съд Македония – с право да дефинира програмната им политика и наличие.
Антибългарската нервност получи солидни институционални учредения. Така сръбският режим получи „ глътка въздух ” с цел да изостри своите искания в спора сред Белград и Прищина и в поддръжката си за сепаратизма на Република Сръбска от БиХ. Белград инициира и така наречен „ отворени Балкани ” – опция на европейската интеграция на района.
Най-сериозният отрицателен резултат от неуспеха на България да изиграе ролята на водеща балканска мощ в интегрdцията на Македония и Западните Балкани в Европейски Съюз и НАТО е самомаргинализирането на българския капацитет за водеща районна мощ. Вакуумът бе напълнен от Белград.
В Брюксел и във Вашингтон явно взеха решение – „ в случай че не можем да разчитаме на София, ще би трябвало да работим по-активно с Белград, какъвто и да е сегашен Белград ”.
Време е да разберем и да научим този урок – и да изправим грешките си колкото е допустимо по-скоро. Българският народен интерес изисква завръщането на София като водеща главен фактор в районния балкански подтекст – не за сметка на историята ни, не за сметка на идентичността ни. А за да сложим проблемите, които ни тревожат в само вероятния и удобен подтекст за тяхното решение – европейската и атлантическа интеграция на Балканите. Това несъмнено изисква изолираност на кремълските псевдонационалисти и на цялата пета колона на Москва в София, която постоянно – постоянно е играла само ролята на пето колело в квази имперските упоритости на Белград и в същинските имперски упоритости на Москва на Балканите. Необходим е и повсеместен публичен, експертен и политически спор за това какви са действителните ползи на България на Балканите и – в частност – в връзките с районен съд Македония. Пораженията от последните пет години ще поправяме мъчно – и на висока цена. Затова би трябвало да стартираме колкото е допустимо по-скоро.
Търпимостта към политическите пируети на Вучич сред Изтока и Запада в Брюксел и във Вашингтон бе обусловена и от вярата, че въпреки всичко Белград ще реализира най-малко част от своите поети задължения във връзка с нормализацията на връзките сред Сърбия и Косово. С тази вяра през днешния ден е дефинитивно завършено. Защо въпреки всичко продължава толерантността на съществени западни фигури, натоварени с отговорности за Балканите към режима на Вучич?
Струва ми се, че има две съществени аргументи, които могат да бъдат посочени в отговор на този въпрос. Първата от тях е станалата обичайната през последните 120 години толерантност, доверие и даже благосклонност на френско-англосаксонския Запад към ролята на Белград като главен стратегически фактор на Балканите. Поражението на България във Втората балканска война и ориентацията на София към Централните сили в Първата международна война трансформират Сърбия в основен сътрудник на силите на Антантата в балканския район. През целия 20 век – чак до 90-те години – западната благосклонност по отношение на Сърбия показва позициите на политическия, медиен и научен мейнстрийм на западния свят в оценката за това, което се случва на Балканите. Сърбия дотам се е трансформирала в „ балканския любим ” на Запада, че когато през 1999 година стартира интервенцията на НАТО против режима на Милошевич, за западните медии е мъчно да предлагат свои репортери в района заради боязън от прекомерно изявени обичайно просръбски позиции на своите журналисти-експерти по Балканите. Така CNN изпраща като наблюдаващ Алесио Винчи – млад публицист с съвсем нулеви (за тогава) знания за постюгославските спорове и за балканския район като цяло.
От жестокостите на сръбската експанзия и геноцид в пространствата на екс-Югославия минаха три десетилетия, само че тази обичайната благосклонност на западния политически хайлайф към внушенията на Белград явно се резервира – най-малко до известна степен. Това доста тъкмо – с имена и позиции на отговорност – показва и Даниел Сървър в текста по-долу. Симпатията, подбудена от предишното обаче не е задоволителна с цел да изясни феномена на всеопрощаваща толерантност на Запада по отношение на режима на Вучич в Белград. Има и втори, доста значим фактор за това, западните политици и дипломати да се доверяват на Сърбия и до през днешния ден, при от ден на ден натрупващите се доказателства за антизападната визия и политика на сегашен Белград. И този фактор е ненадеждността на останалите политически фактори в балканския район като сътрудници на западната политика в района. Във визията за сходна липса на доверие към балканските сътрудници на Запад съществена роля играе неопределеността и противоречивостта в формалната позиция на България.
След рухването на режима на Груевски в Скопие в края на 2016 година на Балканите се сътвори напълно нова политическа настройка. Анексията на Крим от Кремъл и марионетните сепаратистки придвижвания в Донбас охладиха връзките сред Москва и Запада. Нарастващата настъпателност на режима в Кремъл се отрази и върху политическите развития на Балканите – в частност, опита за прелом в Черна гора от есента на 2016 година показва тясното партньорство сред съветските и сръбските специфични служби в целенасочени опити за дестабилизация на Балканите и премахване от власт на прозападни – проевропейски демократични държавни управления.
В тази районна среда на възходящ напън за дестабилизация от Москва и Белград, Брюксел и Вашингтон ускориха своята поддръжка за балкански политически фактори, насочени изрично към проевропейска – проатлантическа позиция. В Скопие бе основано държавното управление на Зоран Заев, изразяващо явен и безапелационен ангажимент към интеграция на Македония в Европейски Съюз и НАТО. С поддръжката на Запада бе подтикван процеса на разрешаване на основни двустранни проблеми сред Скопие и Атина, и сред Скопие и София. Забравеният от режима на Груевски план за българо-македонски контракт за добросъседство, чието сполучливо иницииране стартира с двустранната декларация сред министър председателите Иван Костов и Любчо Георгиевски през 1999 година, бе обновен и Брюксел и Вашингтон подкрепиха постигането на единодушие за завършването му през 2017 година
През същата година България бе ротационен хазаин – ръководител на Европейския съвет. Декларираната упоритост на българското държавно управление да се трансформира в главен районен покровител за участието в Европейски Съюз на Македония и на Западните Балкани като цяло покачиха доста ролята и капацитета на София да оказва съществено въздействие върху цялостния районен развой на добросъседство по пътя на европейската и атлdнтическата интеграция. Впечатляващият триумф в подобряването на българо-македонските връзки засенчи даже и аргументирdните подозрения за пределно общия – пожелателен темперамент на текста на българо-македонския Договор за добросъседство от 2017 година Липсата на уточненост в този контракт изключително мощно се открои на фона на текста на Преспанския контракт, подписан през 2018 година Новата роля на България като покровител за районната интеграция на Западните Балкани в Европейски Съюз и НАТО, политическата смяна в Скопие, довела до съществено стопляне на двустрfнните връзки със София, слагането на завършек на 30 годишната обсада от страна на Атина върху легитимирането на самостоятелната македонска страна – това са единствено три значими стратегически промени, гарантиращи сигурността, интеграцията и добросъседството на Балканите като антитеза на политиките на Кремъл и Белгрд за дестабилизация на района. Сърбия остана самотна и обкръжена от тези положителни процеси на районна интеграция, явно ориентирани против нейните ползи за районен надзор посредством политиката „ разделяй и владей ”.
Цялата тази балканска идилия продължи две години – до октомври 2019 година, когато българският парламент одобри така наречен „ Рамкова позиция ” за връзките със Скопие, от която стартира внезапно утежняване и преустановяване на удобната атмосфера за развиване на двустранните връзки. Далеч съм от мисълта да упреквам само българското държавно управление за печалните резултати на вродената омраза сред България и районен съд Македония. Сърбоманските кръгове на антибългаризма в Скопие и кръговете на примитивния „ шовинизъм ” в София, зад които се крият старите кремълски зависимости на българските посткомунистически елити взеха връх в една явно координирана акция за възобновление на „ дребната Студена война ” сред България и Македония, завещание от огромната Студена война на 20 век. Българи и македонци бяха още веднъж заедно излъгани от личните си продажни елити, за следващ път създали услуга на Москва и Белград да спънат решаването на един от основните проблеми на Балканите, наследени от 20 век – „ Желязната завеса ” от неистина и ненавист сред България и Македония.
Прекъсването на процеса на добросъседство и съгласие сред София и Скопие докара до бърза самоизолация на България като фактор на районните интернационалните връзки на Балканите. От покровител за европейската интеграция на Западните Балкани, България се трансформира в страна на един съживен спор, чието политическо и дипломатическо наличие бе мъчно до неспособност да бъде дефинирано и показано като законен интерес на партньорско – европейско и атлантическо ниво. Отношенията сред Бългdрия и Македония бяха отровени, а македонското публично мнение, подклаждано от целенасочена агитация „ зави ” по посока на Белград. Сръбският телеком закупи огромен пакет кабелни оператори в районен съд Македония – с право да дефинира програмната им политика и наличие.
Антибългарската нервност получи солидни институционални учредения. Така сръбският режим получи „ глътка въздух ” с цел да изостри своите искания в спора сред Белград и Прищина и в поддръжката си за сепаратизма на Република Сръбска от БиХ. Белград инициира и така наречен „ отворени Балкани ” – опция на европейската интеграция на района.
Най-сериозният отрицателен резултат от неуспеха на България да изиграе ролята на водеща балканска мощ в интегрdцията на Македония и Западните Балкани в Европейски Съюз и НАТО е самомаргинализирането на българския капацитет за водеща районна мощ. Вакуумът бе напълнен от Белград.
В Брюксел и във Вашингтон явно взеха решение – „ в случай че не можем да разчитаме на София, ще би трябвало да работим по-активно с Белград, какъвто и да е сегашен Белград ”.
Време е да разберем и да научим този урок – и да изправим грешките си колкото е допустимо по-скоро. Българският народен интерес изисква завръщането на София като водеща главен фактор в районния балкански подтекст – не за сметка на историята ни, не за сметка на идентичността ни. А за да сложим проблемите, които ни тревожат в само вероятния и удобен подтекст за тяхното решение – европейската и атлантическа интеграция на Балканите. Това несъмнено изисква изолираност на кремълските псевдонационалисти и на цялата пета колона на Москва в София, която постоянно – постоянно е играла само ролята на пето колело в квази имперските упоритости на Белград и в същинските имперски упоритости на Москва на Балканите. Необходим е и повсеместен публичен, експертен и политически спор за това какви са действителните ползи на България на Балканите и – в частност – в връзките с районен съд Македония. Пораженията от последните пет години ще поправяме мъчно – и на висока цена. Затова би трябвало да стартираме колкото е допустимо по-скоро.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ