Специално пред БНТ: Бягството от войната на Анастасия Хречкина от Мариупол
Колегата Александър Марков е един от последните очевидци на това по какъв начин изглеждаше Мариупол преди войната и в първия ден на съветските офанзиви. И там срещна хора, чийто живот се прекатурна по този начин, че през днешния ден единственото значимо е дали са измежду оживелите. Дълго време се опитваше да свърже с Анастасия - преводачката, с която работи там. Хубавото е, че съумя. Какво описа тя.
Анастасия Хречкина израства в Мариупол. В дните преди войната тя беше нашият преводач във военната зона над Мариупол - в градовете Маринка и Краснохоривка. На 23-и вечерта заспива в мир, а на 24-и сутринта се разсънва с новината за война.
" Всъщност ти беше индивидът, от който научих, че войната е почнала. Когато се разсъниха, чух звука от детонациите и бомбардировките. Осъзнах, че Русия е нападнала Украйна. Всичките ми другари си стегнаха багажа небрежно и напуснаха града неотложно ", показа Анастасия.
В първите часове на войната екипът ни и още десетки хиляди хора напуснахме Мариупол. Анастасия остана.
" Молех, умолявах майка ми да напуснем в първите дни, само че тя беше уверена, че войната ще завърши за два-три дни. Затова не се качихме и на последните влакове, които изтеглиха хора. Така се озовахме в капан ", описа Анастасия.
За Анастасия и фамилията ѝ стартира битката за оцеляване. Скриват се в родния й дом.
" Нямаме бомбоубежище в нашия блок. Скрихме се в жилището, покрихме всички прозорци, сложихме мебели в коридора, където спяхме и се криехме. Просто се надявахме, че няма да бомбардират нашата къща ", сподели Анастасия.
Първите дни били търпими, защото магазините работели, въпреки и на четири пъти по-високи цени.
" Но последователно ни стопираха отоплението, водата и електричеството. Хората започнаха да се паникьосват и да разграбват магазините. Осъзнахме, че храната ни свършва и че би трябвало да я разпределяме ден за ден за цялото ни семейство ", добави Анастасия.
В един миг храната и водата в дома на Анастасия свършват.
" По-късно намерихме бунар, от който започнахме да черпим вода. Макар и да чувахме детонациите, ходехме до прилежащи квартали да търсим храна и да получим информация какво се случва, тъй като нямахме никаква връзка с останалия свят ", добави тя.
Хората от квартала стартират да събират остатъците от питателните си артикули.
" До нашия блок хората се събираха с останки от запасите от храна или храна, открита от магазини или супермаркети. Раздаваха я на майки с деца и беззащитни хора. Хората си помагаха едни на други. Така оцеляха ", сподели Анастасия.
Откъснати от света, Анастасия, майка ѝ и сестра ѝ чуват единствено грохота на летящите над главите им самолети и избухващите ракети и бомби. Излизали рядко. Да търсят храна.
" Виждахме разрушени здания, изцяло изгорели къщи, нито един магазин не е останал. Не можеш да минеш 50 метра, без да видиш разрушена постройка. Те започнаха да бомбардират и моя квартал. Хората погребваха жертвите до нашия блок ", показа Анастасия.
Любимият на всички в Мариупол център, където е Драматичният спектакъл, към този момент го няма.
" В центъра на града, до театъра, пътят е напълно опустошен, мъчно е да вървиш, а с кола е невероятно ", описа тя.
Седмици наред Анастасия и фамилията ѝ чакат вести за евакуация, само че такива не доближават до тях. От другари в един миг схваща, че има направления за овакантяване на града. Тръгват на автостоп и излизат от Мариупол.
" Минавахме през съветските пропускателни пунктове, на които се вееха два флага: съветският и този на по този начин наречената Донецка национална република. Руските бойци ни ревизираха и се подиграваха на хората, които страдаха в Мариупол, на опустошения град. Беше извънредно, тъй като не можехме да кажем нищо. Исках да им кажа доста неща, щеше ми се да можех ", сподели Анастасия.
След като най-сетне напущат Мариупол, Анастасия и фамилията ѝ прекарват първата нощ в Бердянск, откъдето трябвало да стигнат до Запорожия.
" Оказа се, че не можем и прекарахме нощта на пътя. Бяхме 24 часа на пътя и руснаците не ни пуснаха да преминем през тази " сива зона ", в която имаше непрестанни боеве ", сподели Анастасия.
Първите украински бойци, които срещат, са на входа на Запорижия. Оттам не престават към Кривий рог. Сега задачата им е да стигнат до Лвов, след това до Полша и Гърция, където имат родственици. Но най-много желаят един ден да се върнат назад в Украйна.
" Не желая да стартирам нов живот някъде отвън Украйна. Надявам се, че един ден ще се върна в страната си и може би даже в родния си град. След като победим, ще си върнем живота в Украйна ", показа още Анастасия.
Анастасия Хречкина израства в Мариупол. В дните преди войната тя беше нашият преводач във военната зона над Мариупол - в градовете Маринка и Краснохоривка. На 23-и вечерта заспива в мир, а на 24-и сутринта се разсънва с новината за война.
" Всъщност ти беше индивидът, от който научих, че войната е почнала. Когато се разсъниха, чух звука от детонациите и бомбардировките. Осъзнах, че Русия е нападнала Украйна. Всичките ми другари си стегнаха багажа небрежно и напуснаха града неотложно ", показа Анастасия.
В първите часове на войната екипът ни и още десетки хиляди хора напуснахме Мариупол. Анастасия остана.
" Молех, умолявах майка ми да напуснем в първите дни, само че тя беше уверена, че войната ще завърши за два-три дни. Затова не се качихме и на последните влакове, които изтеглиха хора. Така се озовахме в капан ", описа Анастасия.
За Анастасия и фамилията ѝ стартира битката за оцеляване. Скриват се в родния й дом.
" Нямаме бомбоубежище в нашия блок. Скрихме се в жилището, покрихме всички прозорци, сложихме мебели в коридора, където спяхме и се криехме. Просто се надявахме, че няма да бомбардират нашата къща ", сподели Анастасия.
Първите дни били търпими, защото магазините работели, въпреки и на четири пъти по-високи цени.
" Но последователно ни стопираха отоплението, водата и електричеството. Хората започнаха да се паникьосват и да разграбват магазините. Осъзнахме, че храната ни свършва и че би трябвало да я разпределяме ден за ден за цялото ни семейство ", добави Анастасия.
В един миг храната и водата в дома на Анастасия свършват.
" По-късно намерихме бунар, от който започнахме да черпим вода. Макар и да чувахме детонациите, ходехме до прилежащи квартали да търсим храна и да получим информация какво се случва, тъй като нямахме никаква връзка с останалия свят ", добави тя.
Хората от квартала стартират да събират остатъците от питателните си артикули.
" До нашия блок хората се събираха с останки от запасите от храна или храна, открита от магазини или супермаркети. Раздаваха я на майки с деца и беззащитни хора. Хората си помагаха едни на други. Така оцеляха ", сподели Анастасия.
Откъснати от света, Анастасия, майка ѝ и сестра ѝ чуват единствено грохота на летящите над главите им самолети и избухващите ракети и бомби. Излизали рядко. Да търсят храна.
" Виждахме разрушени здания, изцяло изгорели къщи, нито един магазин не е останал. Не можеш да минеш 50 метра, без да видиш разрушена постройка. Те започнаха да бомбардират и моя квартал. Хората погребваха жертвите до нашия блок ", показа Анастасия.
Любимият на всички в Мариупол център, където е Драматичният спектакъл, към този момент го няма.
" В центъра на града, до театъра, пътят е напълно опустошен, мъчно е да вървиш, а с кола е невероятно ", описа тя.
Седмици наред Анастасия и фамилията ѝ чакат вести за евакуация, само че такива не доближават до тях. От другари в един миг схваща, че има направления за овакантяване на града. Тръгват на автостоп и излизат от Мариупол.
" Минавахме през съветските пропускателни пунктове, на които се вееха два флага: съветският и този на по този начин наречената Донецка национална република. Руските бойци ни ревизираха и се подиграваха на хората, които страдаха в Мариупол, на опустошения град. Беше извънредно, тъй като не можехме да кажем нищо. Исках да им кажа доста неща, щеше ми се да можех ", сподели Анастасия.
След като най-сетне напущат Мариупол, Анастасия и фамилията ѝ прекарват първата нощ в Бердянск, откъдето трябвало да стигнат до Запорожия.
" Оказа се, че не можем и прекарахме нощта на пътя. Бяхме 24 часа на пътя и руснаците не ни пуснаха да преминем през тази " сива зона ", в която имаше непрестанни боеве ", сподели Анастасия.
Първите украински бойци, които срещат, са на входа на Запорижия. Оттам не престават към Кривий рог. Сега задачата им е да стигнат до Лвов, след това до Полша и Гърция, където имат родственици. Но най-много желаят един ден да се върнат назад в Украйна.
" Не желая да стартирам нов живот някъде отвън Украйна. Надявам се, че един ден ще се върна в страната си и може би даже в родния си град. След като победим, ще си върнем живота в Украйна ", показа още Анастасия.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ