Свободата на волята е илюзия?
Възможно е опитите със свободна воля да не са в положение да отговорят на въпроса, фактически ли сме господари на своята орис, само че те показват какъв брой малко ни е известно за личния ни разум, написа Том Стафорд от BBC Future.
Става дума за един от най-известните опити в региона на невробиологията, който и до през днешния ден провокира яростни научни разногласия. През 1983 година американският психолог Бенджамин Либет е открил, че нашето чувство за свободна воля в действителност евентуално е заблуда.
В опита, изработен от Либет, имало три значими съставния елемент – обстановка на избор, премерване на интензивността на основния мозък и часовник.
Ситуацията на избор се заключавала в това, че доброволците можели да избират да помърдат с лявата или дясната ръка. В истинската версия на опита участниците мърдали китката си; в някои последващи версии трябвало да вдигнат палеца на лявата или дясната ръка.
Участниците в опита на Либет били предизвестени, че „ желанието да помърдат с ръка би трябвало да поражда непринудено “ и че те не би трябвало да възнамеряват придвижването авансово, нито да се концентрират върху това, в какъв миг то ще се случи.
Точният миг на помръдване на китката се фиксирал по съкращаването на мускулите благодарение на прикрепени към ръцете сензори.
Измененията на мозъчната интензивност се измервали с електроди, прикрепени към главата над моторната област на кората на основния мозък (приблизително над темето). Когато човек реши да направи придвижване, в мозъка пораждат електрически сигнали – по този начин нареченият капацитет на подготвеност. Сигналите се разграничават за дясната и лявата половина и тази разлика е явна при разбора на мозъчната интензивност.
Часовникът бил конструиран по подобен метод, че доброволците да могат да дефинират времето с акуратност до част от секундата. Светлинна точка правила цялостен кръг на всеки 2,56 секунди. С определянето на ситуацията на точката на циферблата можело да се дефинира и точното време.
Ако се изхожда от догатката, че човек е кадърен да дефинира ситуацията на точката с акуратност до 5 градуса, то подобен часовник може да се употребява за премерване на времето с акуратност до 36 милисекунди.
Либет въвел в своя опит още един фактор. Участниците, ползвайки часовника, трябвало да оповестят за точното време, когато вземели решението да мърдат китката си.
Анализът на мозъчната интензивност на доброволците посочил, че решението да мръднат китката си нормално се вземало от тях, преди те да осъзнаят, че са произвели това придвижване.
Физиолозите по това време към този момент от няколко десетилетия знаели, че капацитетът на подготвеност в мозъка поражда елементи от секундата преди човек да направи придвижване.
Същото открил и опитът на Либет – капацитетът на подготвеност възниквал елементи от секундата преди да се записва придвижването на китката.
Но най-невероятното било открито при разбора на известията на участниците за това, по кое време съгласно тях са решили да създадат придвижването. Това се случвало в интервала сред възникването на капацитета на подготвеност и придвижването.
С други думи, субективното чувство за взимане на решение да се помърда с китка възниквало по-късно от капацитета на подготвеност. В прочут смисъл решението към този момент било взето, преди да го осъзнаят доброволците.
В реалност ли участниците в опита умишлено са вземали решение, или тяхното чувство за независимост на избора е било единствено заблуда? Споровете по тези въпроси не престават и до през днешния ден.
Експериментът на Либет не е единственото научно проучване, даващо храна за разногласията за свободата на волята в подтекста на невробиологията, само че неговата елементарност и прегледност не дават покой и на тези, които считат, че принадлежността на индивида към биологичните същества постанова избрани ограничавания на нашата воля, и на тези, които мислят, че свободата на волята не толкоз зависи от биологията.
Отчасти удивлението, което провокират резултатите от опита на Либет, е обвързвано с две много публикувани убеждения за природата на мозъка.
Първото от тях е интуитивното чувство за това, че човешкият разум съществува настрана от тялото.
Именно заради този дуализъм хората са склонни да си показват мозъка като нещо чисто и нереално, безкрайно от биологичната обвивка.
Тази заблуда елементарно може да се унищожи, в случай че си спомним, че хората, изпитващи апетит, постоянно не са в духа, само че въпреки всичко това разбиране крепко се е вкоренило в нашето схващане. Иначе не би ни учудвало това, че нашите мисли и прекарвания подхождат на електрически импулси в основния мозък.
Ако в действителност откровено вярвахме, че мозъкът се намира в мозъка, щяхме да възприемаме като неоспорим факт това, че всяко изменение на положението на мозъка се съпровожда с мозъчна интензивност.
Второто публикувано разбиране е увереността, че знаем задоволително за личния си разум.
Ние имаме вяра, че зараждащото у нас субективно чувство за взимане на решения е сигурен източник на информация за това, по какъв метод се вземат тези решения.
Умът наподобява на автомобил: от време на време работи безпрепятствено и без проблеми, ние се намираме в щастливо незнание за механизмите на неговото действие. Едва сблъсквайки се с неточности или несъгласия, се досещаме да надникнем под капака.
Защо не съм обърнал внимание на този подробност? Как можах да не помни името на този човек? Или: за какво чувството за взимане на решение поражда след капацитета на подготвеност?
Няма аргументи да считаме, че нашето усещане за личния ни разум се явява безусловно обективно. Напротив, логиката на психиката ни дава повече образци за това какъв брой постоянно бъркаме.
Усещането за взимане на решение, зараждащо в опита на Либет, може да бъде безусловно илюзорно – допустимо е в действителност решението по някакъв метод да взема мозъкът без осъзнато присъединяване на неговия собственик.
Или просто става дума за задръжка сред процеса на взимане на решение и възникването на съответното чувство.
Сам по себе си фактът, че нашето усещане за момента на взимане на решение не подхожда на същинския миг, не значи наложително, че ние по този начин или другояче не сме вземали директно присъединяване в този развой.
За опита на Либет с всяка година излизат от ден на ден научни публикации. Той е дал живот на цялостен научен бранш, учещ свободата на волята от невробиологична позиция.
Не липсва и рецензия на приложимостта на опита към всекидневната независимост на избора. Дори последователите на Либет са принудени да признаят, че обстановката, употребена в неговия опит, допустимо е прекомерно изкуствена, с цел да моделира правдиво действителни обстановки на избор, с които се сблъскваме всеки ден.
Но този елементарен опит продължава да подхранва научните разногласия и да подбужда учените към нови хипотези за връзката сред свободата на избора и мозъчната активност.
А Либет ни е посочил, че човешкият разум е доста по-сложен, в сравнение с си представяме.
