Щом на гарата пристигне дизелът червен... - Нашите автори
За пръв път от две десетилетия взех решение да пътувам с трен, в тази ситуация – от София за Варна. От първите секунди се убедих, че ситуацията е: това, което беше зле, си е останало зле; това, което беше добре, го няма.
Приключенията започнаха още със слизането от трамвая и влизането в тунела към гарата. Породят предната нощ бе откъртил съществени парчета дебела мазилка от тавана, които се бяха разрушили на части при контакта си с пода. Явно не бяха падали по нечии глави, защото кръв не видях.
Затова пък видях няколко възторжени надписа „ БЕЗПЛАТНА ТОАЛЕТНА! FREE TOILETS! ”. Зад тях се мъдреше избеляла хартиена табела „ Действащ асансьор! “. Въпросното оборудване имаше тип на изоставено от години, както беше и първият ескалатор, на който се натъкнах.
Изобщо, изоставеността бе главното възприятие при нахлуване в Централна гара. Няма го балдахинът, в миналото обтегнат от Софиянски. Липсват мизерните сергии, придаващи на мястото привкус на Централна Азия. Тяхната липса, обаче, е разкрила една присъща пост-съветска безстопанственост, каквато в България към този момент доста мъчно може да се види; само че не и тук, на интернационалната столична Централна гара.
По-навътре в постройката се появяват признаци за някаква хилава модерност. Светят табла, щъкат хора, най-малко половината ескалатори работят. Има огромно, даже тържествено бюро „ Информация “. Информатор, обаче, явно не се е вясвал от години, в случай че се съди по наслоения пълен пласт прахуляк, гарниран с фъндъци. Затова пък последният вяснал се осведомител е залепил записка, изпълнена с присъщия в такива случаи безформен почерк: „ Забранено сядането и оставяне на храна и изобщо яденето! “.
Десет минути преди тръгването на влака светлинното табло не обявяваше коловоз. Така и не го разгласи. Тази информация пристигна от женски глас по радиоуредбата: „ Бързият трен за Варна през Горна Оряховица отпътува от …найсти коловоз-Запад “.
Събралата се към този момент сериозна навалица пасажери с багаж стартира да се чуди на глас, кой е този „ …найсти “ коловоз. Жената по радиоточката услужливо повтаряше известието през 15-20 секунди, само че „ …найсти “ по този начин си и остана мистерия.
Накрая някакъв юноша страхливо показа, че предишният път влакът тръгнал от 13-ти коловоз и всичко се юрна натам – до формалното потегляне на влака оставаха не повече от пет минути.
Младежът се оказа прав и, преодолявайки следващия неработещ ескалатор, се оказваме пред влака, който наподобява тъкмо по този начин, както изглеждаше през 1974 година – годината на производството на вагоните. Дизелът си беше мръсно-червен, като в оная ария за уволнението, която пеехме през 1981 година. Сещате се: „ Щом на гарата дойде дизелът червен / И на него ще напишем „ Набор уволнен… “.
Започна обичайното суетене по перона в търсенето на верния вагон. Почти незабавно се разбра, че липсва вагон номер 3, за който билети имаха половината пасажери. Аз търсех вагон А2, т.е. първа класа съгласно записаното в билета ми. Такъв също не видях. Накрая открих някогашния вагон-бюфет, та се сетих, че едно време първа класа бяха купетата до него. Влизам, сядам на място 14, обозначено в билета. Изобщо не съм сигурен, че това ми е мястото.
В купето нахълтва униформена жена. Аз:
„ Добър ден, прощавайте, не мога да се ориентирам, бихте ли ми помогнали…
Тя:
„ Разкарай се, бе, това са служебни места! “
Аз:
„ Извинете, само че в действителност не мога да се ориентирам…
Тя:
„ Изчезвай преди да съм извикала полиция! “.
Аз (вече ядосан):
„ Никъде не написа, че това са служебни места, а къде е… “
Тя:
„ Пише си там, където би трябвало. Аре чупка… “
Действието се развива в 10.25 (влакът беше към този момент просрочен с 10 минути, преди да е тръгнал), на 5.9.2022, във трен номер БВ2611. Това – в случай че някой БДЖ-началник желае да прати въпросната униформена лагерна надзирателка (така и не показа името си) на курсове по професионално поведение…
Чупих се от този вагон, минах по перона и видях вагон номериран с „ 1 “. Седнах отново на място 14 и за мое откровено удивление контролата удостовери, че съм си на мястото. Дори не крещеше.
Най-накрая дизелът свирна и влакът потегли. Разходих се из него. Купетата, включително първа класа, са си такива, каквито постоянно са били, само че надлежно поизносени за последните десетилетия. От стените са махнати пожълтелите фотоси на „ Златни пясъци “ от началото на 70-те и са заместени от кокетни на тип огледалца които, при по-внимателно вглеждане, наподобяват като небрежно съединени от пандизчии.
Тоалетната ми обезпечи следващото премеждие. По-чиста, в сравнение с си я припомням – и неутрална откъм миризми – тя бе по-модерна от влака. Според мен бе от тези, „ новите “, които се появиха някъде в средата на 80-те години. Обаче след заключване от вътрешната страна стана ясно, че отключване от вътрешната страна не е допустимо. Освен това, бравата се оказа закрепена с закривен пирон, изострен и от двата си края (как ли са го постигнали?), който незабавно ми пусна кръв. И въпреки всичко опитът постоянно си споделя думата. С презрителна усмивка на уста откачих ножа от колана си и отворих вратата; а след прибиране в купето извадих аптечката, почистих и залепих раната.
Огладнях, обаче. Една от аргументите, сетих се, преди време да изоставя влаковете бе последователното изгубване на вагон-ресторантите. Може би ги затвориха, тъй като с изключение на мен никой не ги посещаваше. Хората си носеха варени пилета, увити във вестник, които набиваха в купетата. Но, тогава, за мен вагон-ресторантите бяха доказателство, че даже у нас човек може, понякога, да живее като благородник. Сядаш, поръчваш, носят ти, хапваш, пийваш, пушиш с кафето и след това отваряш брошура да си почетеш…
В днешно време вагон-ресторанти продължава да няма. Изчезнали са и заместилите ги вагон-бюфети. Из коридора не щъкат мустакати чичковци с колички „ РСВ “, натоварени с минерални води и сандвичи, струпани надве-натри от остарял (и бодлив) стандартизиран самун и мазно дебело парче наденица. И хората към този момент не си носят варени пилета, увити във вестник. И вода няма от кое място да вземеш, в случай че не си носиш.
И никой не афишира спирките. Колко ли хора още помнят именития кондукторски репертоар от златната епоха на БДЖ: „ Гара Левски – пази багажа! “, или „ Горнъ – кой сляа да сляа… “?
Навън, към влака, нещата наподобяват много по-подредени, в сравнение с бяха последния път. Обработваемата земя очевидно се обработва. Няма ги безкрайните „ блокове “ отпреди 20 години, покрити до хоризонта с ръждиви плевели, стигащи по това време на годината до човешки пердах. Повечето от гарите по пътя са явно ремонтирани и – най-малко извън – наподобяват много по-добре от столичната Централна гара. Бариерите по жп-прелезите са чисто нови, а светлинната сигнализация светлинно алармира.
Някъде преди Каспичан профучаваме около колиба с надпис „ спирка Ракия “. Нечия смешка за разведряване на поуморените към този момент пасажери? Не спряхме и не се разбра.
Все отново влакът стигна до Варна без минута забавяне, единствено за седем часа (последния път беше по-скоро десет). Варненската гара стои съвсем кокетно на фона на унилите мраморно-стъклени уреди в София, гара Левски и Горна Оряховица. Знам, че останалата част от Варна има тип на безстопанствен руски град, само че гарата е естествена.
По пътя моят трен – произвеждане 1974 година – се размина с десетки себеподобни. Не видях нито един от новите локомотиви или от новите вагони, с които ни радват телевизионните репортажи. Според един от моите спътници, въпреки всичко имало било най-малко един подобен нов вагон, първа класа, в който дори имало било контакти за зареждане на телефони.
Никой от останалите в купето не му повярва, несъмнено. Засипан с реплики от вида на „ Сигурно е имало и интернет, разнасян от стюардеси в къси полички “, индивидът млъкна и повече не настоя…
Приключенията започнаха още със слизането от трамвая и влизането в тунела към гарата. Породят предната нощ бе откъртил съществени парчета дебела мазилка от тавана, които се бяха разрушили на части при контакта си с пода. Явно не бяха падали по нечии глави, защото кръв не видях.
Затова пък видях няколко възторжени надписа „ БЕЗПЛАТНА ТОАЛЕТНА! FREE TOILETS! ”. Зад тях се мъдреше избеляла хартиена табела „ Действащ асансьор! “. Въпросното оборудване имаше тип на изоставено от години, както беше и първият ескалатор, на който се натъкнах.
Изобщо, изоставеността бе главното възприятие при нахлуване в Централна гара. Няма го балдахинът, в миналото обтегнат от Софиянски. Липсват мизерните сергии, придаващи на мястото привкус на Централна Азия. Тяхната липса, обаче, е разкрила една присъща пост-съветска безстопанственост, каквато в България към този момент доста мъчно може да се види; само че не и тук, на интернационалната столична Централна гара.
По-навътре в постройката се появяват признаци за някаква хилава модерност. Светят табла, щъкат хора, най-малко половината ескалатори работят. Има огромно, даже тържествено бюро „ Информация “. Информатор, обаче, явно не се е вясвал от години, в случай че се съди по наслоения пълен пласт прахуляк, гарниран с фъндъци. Затова пък последният вяснал се осведомител е залепил записка, изпълнена с присъщия в такива случаи безформен почерк: „ Забранено сядането и оставяне на храна и изобщо яденето! “.
Десет минути преди тръгването на влака светлинното табло не обявяваше коловоз. Така и не го разгласи. Тази информация пристигна от женски глас по радиоуредбата: „ Бързият трен за Варна през Горна Оряховица отпътува от …найсти коловоз-Запад “.
Събралата се към този момент сериозна навалица пасажери с багаж стартира да се чуди на глас, кой е този „ …найсти “ коловоз. Жената по радиоточката услужливо повтаряше известието през 15-20 секунди, само че „ …найсти “ по този начин си и остана мистерия.
Накрая някакъв юноша страхливо показа, че предишният път влакът тръгнал от 13-ти коловоз и всичко се юрна натам – до формалното потегляне на влака оставаха не повече от пет минути.
Младежът се оказа прав и, преодолявайки следващия неработещ ескалатор, се оказваме пред влака, който наподобява тъкмо по този начин, както изглеждаше през 1974 година – годината на производството на вагоните. Дизелът си беше мръсно-червен, като в оная ария за уволнението, която пеехме през 1981 година. Сещате се: „ Щом на гарата дойде дизелът червен / И на него ще напишем „ Набор уволнен… “.
Започна обичайното суетене по перона в търсенето на верния вагон. Почти незабавно се разбра, че липсва вагон номер 3, за който билети имаха половината пасажери. Аз търсех вагон А2, т.е. първа класа съгласно записаното в билета ми. Такъв също не видях. Накрая открих някогашния вагон-бюфет, та се сетих, че едно време първа класа бяха купетата до него. Влизам, сядам на място 14, обозначено в билета. Изобщо не съм сигурен, че това ми е мястото.
В купето нахълтва униформена жена. Аз:
„ Добър ден, прощавайте, не мога да се ориентирам, бихте ли ми помогнали…
Тя:
„ Разкарай се, бе, това са служебни места! “
Аз:
„ Извинете, само че в действителност не мога да се ориентирам…
Тя:
„ Изчезвай преди да съм извикала полиция! “.
Аз (вече ядосан):
„ Никъде не написа, че това са служебни места, а къде е… “
Тя:
„ Пише си там, където би трябвало. Аре чупка… “
Действието се развива в 10.25 (влакът беше към този момент просрочен с 10 минути, преди да е тръгнал), на 5.9.2022, във трен номер БВ2611. Това – в случай че някой БДЖ-началник желае да прати въпросната униформена лагерна надзирателка (така и не показа името си) на курсове по професионално поведение…
Чупих се от този вагон, минах по перона и видях вагон номериран с „ 1 “. Седнах отново на място 14 и за мое откровено удивление контролата удостовери, че съм си на мястото. Дори не крещеше.
Най-накрая дизелът свирна и влакът потегли. Разходих се из него. Купетата, включително първа класа, са си такива, каквито постоянно са били, само че надлежно поизносени за последните десетилетия. От стените са махнати пожълтелите фотоси на „ Златни пясъци “ от началото на 70-те и са заместени от кокетни на тип огледалца които, при по-внимателно вглеждане, наподобяват като небрежно съединени от пандизчии.
Тоалетната ми обезпечи следващото премеждие. По-чиста, в сравнение с си я припомням – и неутрална откъм миризми – тя бе по-модерна от влака. Според мен бе от тези, „ новите “, които се появиха някъде в средата на 80-те години. Обаче след заключване от вътрешната страна стана ясно, че отключване от вътрешната страна не е допустимо. Освен това, бравата се оказа закрепена с закривен пирон, изострен и от двата си края (как ли са го постигнали?), който незабавно ми пусна кръв. И въпреки всичко опитът постоянно си споделя думата. С презрителна усмивка на уста откачих ножа от колана си и отворих вратата; а след прибиране в купето извадих аптечката, почистих и залепих раната.
Огладнях, обаче. Една от аргументите, сетих се, преди време да изоставя влаковете бе последователното изгубване на вагон-ресторантите. Може би ги затвориха, тъй като с изключение на мен никой не ги посещаваше. Хората си носеха варени пилета, увити във вестник, които набиваха в купетата. Но, тогава, за мен вагон-ресторантите бяха доказателство, че даже у нас човек може, понякога, да живее като благородник. Сядаш, поръчваш, носят ти, хапваш, пийваш, пушиш с кафето и след това отваряш брошура да си почетеш…
В днешно време вагон-ресторанти продължава да няма. Изчезнали са и заместилите ги вагон-бюфети. Из коридора не щъкат мустакати чичковци с колички „ РСВ “, натоварени с минерални води и сандвичи, струпани надве-натри от остарял (и бодлив) стандартизиран самун и мазно дебело парче наденица. И хората към този момент не си носят варени пилета, увити във вестник. И вода няма от кое място да вземеш, в случай че не си носиш.
И никой не афишира спирките. Колко ли хора още помнят именития кондукторски репертоар от златната епоха на БДЖ: „ Гара Левски – пази багажа! “, или „ Горнъ – кой сляа да сляа… “?
Навън, към влака, нещата наподобяват много по-подредени, в сравнение с бяха последния път. Обработваемата земя очевидно се обработва. Няма ги безкрайните „ блокове “ отпреди 20 години, покрити до хоризонта с ръждиви плевели, стигащи по това време на годината до човешки пердах. Повечето от гарите по пътя са явно ремонтирани и – най-малко извън – наподобяват много по-добре от столичната Централна гара. Бариерите по жп-прелезите са чисто нови, а светлинната сигнализация светлинно алармира.
Някъде преди Каспичан профучаваме около колиба с надпис „ спирка Ракия “. Нечия смешка за разведряване на поуморените към този момент пасажери? Не спряхме и не се разбра.
Все отново влакът стигна до Варна без минута забавяне, единствено за седем часа (последния път беше по-скоро десет). Варненската гара стои съвсем кокетно на фона на унилите мраморно-стъклени уреди в София, гара Левски и Горна Оряховица. Знам, че останалата част от Варна има тип на безстопанствен руски град, само че гарата е естествена.
По пътя моят трен – произвеждане 1974 година – се размина с десетки себеподобни. Не видях нито един от новите локомотиви или от новите вагони, с които ни радват телевизионните репортажи. Според един от моите спътници, въпреки всичко имало било най-малко един подобен нов вагон, първа класа, в който дори имало било контакти за зареждане на телефони.
Никой от останалите в купето не му повярва, несъмнено. Засипан с реплики от вида на „ Сигурно е имало и интернет, разнасян от стюардеси в къси полички “, индивидът млъкна и повече не настоя…
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ