За живота във времена на безпрецедентна несигурност, изгубен смисъл и

За живота във времена на невиждана неустановеност, загубен смисъл и колебаеща се религия в Бога, безсмъртната човешка душа и безконечните закони, които ръководят вселената. Назаем от книгата „ Мъдростта на несигурността “ (публикувана за първи път през 1951 г.) на английския мъдрец, публицист, преводач и един от най-големите престижи в региона на източната мъдрост Алън Уотс (1915 ~ 1973).

♥ Мъдростта на несигурността. Послание за епохата на тревожността 

Както наподобява, нашият живот е проблясък сред две безконечни тъми. И светлият период сред тези две нощи изобщо не е слънчев ден, тъй като, колкото по-способни сме да изпитваме приятност, толкоз по-уязвими сме за болката – а дали на заден или напред във времето в съзнанието, болката е постоянно наша спътница. Свикнали сме да придаваме на съществуването си значителност чрез вярването, че то надалеч не е това, което изглежда – че живеем за бъдеще, което ни чака след живота тук. Ако се съди по външните признаци, съществуването ни като че ли е безсмислено. Ако животът фактически свършва с болежка, недостатъчност и несъществуване, какво грубо и безплодно прекарване е той за нас, в чиято природа е да мислим и творим, да обичаме и да се надяваме. Същество, надарено с разсъдък, индивидът желае животът му да има смисъл, само че му е мъчно да открие подобен в това, което вижда – ето за какво за него съществуването тук би било свястно само в случай че съществува безконечен порядък и безконечен живот след несигурното и мимолетно прекарване на живота-и-смъртта.

Навярно не ще ми бъде простено, задето ще показва сериозен въпрос чрез лековата прилика, само че казусът с осмислянето на привидния безпорядък на виталния опит ми припомня за едно мое детско предпочитание да изпратя някому колет вода по пощата. Получателят развързва връвта и освобождава дребен потоп в скута си. Разбира се, нямаше по какъв начин да погодя този номер, защото е невероятно да опаковаш литър вода в хартия. Да, има хартии, които не се разпадат при намокряне, само че компликацията е в това да придадеш на самата вода някаква устойчива форма, а след това да стегнеш пакета с връвта, без да го пръснеш.

Колкото по-отблизо се среща човек с опитите да се решат разнообразни проблеми в политиката и стопанската система, изкуството, философията и религията, толкоз по-отчетливо се оформя в него усещането, че най-надарените представители на нашия тип пилеят своите способности с невъзможната и безполезна задача да се затваря водата на живота в стегнати и трайни опаковки.

Поради ред аргументи това би трябвало да е явно за индивида, живеещ в днешно време. Ние познаваме по този начин добре историята, всички пакети, които са били правени и надлежно са се разпадали. Запознати сме в такива детайлности с проблемите на живота, че ни е съвсем невероятно да ги опростим – те ни се костват по-сложни и аморфни от всеки път. Нещо повече, науката и промишлеността направиха живота ни по този начин стремглав и напрегнат, че с всеки минал ден нашите пакети се разпадат като че ли все по-бързо.

Това закономерно поражда у нас възприятието, че живеем във време на невиждана неустановеност. В последното столетие отмряха голям брой дълголетни обичаи в фамилния и обществения живот, държавното ръководство, икономическия ред, религията. С годините сякаш губим от ден на ден от устоите си, оставаме с все по-малко безспорни и неизменими истини.

За едни това е добре пристигнало избавление от оковите на моралните, обществените и духовните канони. За други е пагубно и ужасяващо разкъсване със здравомислието и нормалността, което неизбежно ще потопи човешкия живот в обезсърчителен безпорядък. У болшинството хора непосредственото възприятие на избавление може би поражда кратковременно вдъхновение, което бива последвано от най-дълбока тревога. Защото в случай че всичко е релативно, в случай че животът съставлява избухлив поток без избрана форма или цел, в чиито вълни не трае безусловно нищо, с изключение на самата смяна, той наподобява „ лишен от бъдеще “, а надлежно и от вяра.

По всичко проличава, че хората са щастливи само когато има бъдеще, което да очакват – без значение дали то е по-добрият утринен ден или безконечният задгробен живот. По всякакви аргументи на от ден на ден хора им е мъчно да имат вяра във второто. От друга страна, казусът с първото е, че когато пристигна, мъчно можем да му се насладим изцяло, в случай че няма най-малко известни изгледи, че ни чакат още „ положителни дни “. Ако щастието ни постоянно зависи от нещо, което чакаме в бъдеще, ние преследваме изменчив огън, който постоянно ще ни се изплъзва, досега, в който и бъдещето, и ние самите не пропаднем в бездната на гибелта.

Впрочем нашата ера е под знака на несигурността не повече от всяка друга. Бедността, заболяванията, войните, катаклизмите не са нищо ново. И в най-хубавите времена „ сигурността “ е била постоянно краткотрайна и привидна. Но пък е било допустимо несигурността да бъде смекчена посредством вярата в неизменими неща, намиращи се оттатък обсега на злощастията – в Бог, в безсмъртната човешка душа и в съществуването на безконечни и обективни закони, които ръководят вселената.

Днес сходни убеждения са необичайност даже измежду религиозните кръгове. Едва ли има социална каста, освен това, несъмнено се броят на пръсти хората с най-малко известно обучение, у които няма диря от маята на подозрението. Очевидно е, че през последното столетие в публичното схващане престижът на религията бе сменен от престижа на науката, както и че скептицизмът, най-малко във връзка с духовните въпроси, е към този момент по-разпространен от вярата.

Упадъкът на религиозната религия се дължи на откровеното подозрение, на задълбоченото и храбро мислене на учени и философи с ослепителен разум. Водени от проучвателен жар и почитание към обстоятелствата, тези мъже се пробват да видят, схванат и срещнат живота подобен, какъвто е, без самозалъгване. И макар че направиха доста, с цел да подобрят изискванията на живот, картината, която построяват за вселената, сякаш оставя индивида без неговата съществена вяра. Цената на техните чудеса в този свят е изгубването на отвъдния свят, което повдига остарелия въпрос: „ Каква изгода за индивида, в случай че придобие целия свят, а повреди на душата си? “. Логиката, интелектът и разсъдъкът са задоволени, само че сърцето остава гладно. Сърцето е научено да усеща, че живеем за бъдещето. Науката може с мудни и несигурни крачки да ни обезпечи по-добро бъдеще – което ще трае броени години. После за всекиго от нас краят му ще настъпи. Ще настъпи краят на всичко. Колкото и дълго да се отсрочва този миг, в последна сметка всичко съставно се разпада на своите съставки.

Въпреки съществуването на някои противоположни отзиви, това е преобладаващото в науката становище. В литературните и религиозните кръгове през днешния ден постоянно се счита, че спорът сред науката и религията принадлежи на предишното. Има даже учени, на които доста се желае да имат вяра, че с изоставянето на грубия атомистичен материализъм във физиката са отпаднали и главните аргументи за този спор. Но това изобщо не е по този начин. В множеството от нашите огромни просветителни центрове откривателите, които са се заели да учат хипотезите и методите на науката, са на мнение, че тя изобщо не се е доближила до това, което те схващат като набожен мироглед.

Ядрената физика и теорията на относителността фактически изкорениха остарелия материализъм, само че те ни дадоха един мироглед за вселената, в който има още по-малко място за концепциите за безспорна цел или план. Модерният академик не е така доверчив, че да отхвърли съществуването на Бог, тъй като не може да го види с телескоп, или на душата, тъй като скалпелът не я разкрива при хирургическа интервенция. Той просто установи, че концепцията за Бог е логичен непотребна. Дори показва подозрение, че тя изобщо има някаква стойност. Тази концепция не му оказва помощ да изясни нищо, което не би могъл да изясни по различен, освен това по-прост метод.

Според него изказванието, че всичко, което се случва, е под Божието застъпничество и промисъл, е в действителност напълно безсъдържателно. Да твърдиш, че всичко е основано и ръководено от Бог, е все едно да кажеш „ Всичко е горе “ – което не значи безусловно нищо. Тази концепция не ни оказва помощ да вършим каквито и да било проверими предвиждания, заради което от научна позиция тя не има никаква стойност. В това отношение учените може да са прави. Може и да не са. Целта ни не е да оспорваме тяхната позиция. Необходимо е единствено да отбележим, че този песимизъм има голямо въздействие и дефинира преобладаващото въодушевление на епохата.

Становището на науката е, в резюме, следното: ние не знаем, а по всяка възможност и не можем да узнаем, дали Бог съществува. Нищо от това, което знаем сигурно, не допуска неговото битие, а всички причини, изтъквани в интерес на това, са логичен несъстоятелни. Наистина няма доказателства и срещу съществуването на Бог, само че грижата за доказателството имат тези, които поддържат концепцията. Ако вярвате в Бог, биха споделили учените, вярата ви може да е учредена на страстите, само че не и на логиката или обстоятелствата. Това на процедура e може би равнозначно на атеизъм. Теоретически видяно обаче, е просто агностицизъм. От значително значение за научната почтеност е да не претендираш, че знаеш нещо, което не знаеш, а за научния метод – да не си служиш с хипотези, чиято инспекция е невъзможна.

От: „ Мъдростта на несигурността “, Алън Уотс, превод Ангелин Мичев, изд. Изток-Запад
Снимка: goodreads.com