Отвъд границите: Явор Констатинов: Как една игуана ми пресече пътя
Явор потегля към Австралия преди 17 години. Това е първото му излизане в чужбина в съзнателния му живот. Решението да отиде толкоз надалеч изяснява с юношески възторг. Ентусиазмът обаче е неизмерна част от живота му и през днешния ден. Благодарение на него той пътува, обикаля света и заключва, че колкото повече пътуваш, толкоз повече разбираш какъв брой доста другите хора по земното кълбо си наподобяват. Към Австралия потегляме дружно с Явор Константинов.
Цял ден приказваме дали ще успеем да вземем билети, само че за жалост са разпродадени. Има единствено втора употреба и най-евтините са по 250 $. Май ще отидем всички в парка до Rod Laver Arena и ще си го гледаме на изнесения екран там.
Така ми дава отговор Явор Константинов на въпроса “Как си? ”. Денят е неделя, а директно след диалога ни той отива да се срещне с други българи в Мелбърн, с цел да гледат дружно мача на Григор Димитров на Australian Open.
Българската общественост в Австралия наброява сред 3 и 5 хиляди души съгласно Явор, само че тя е извънредно дейна. Организират избори, събития, гостуват им даже актьори и музиканти от България, а всякога когато има съревнование с българско присъединяване взимат трибагрениците и отиват да поддържат родните спортисти. Така е и с Григор по време на Australian Open. След успеха си над Ник Кириос, Гришо даде и изявление за българската стратегия по SBS радио, която неотдавна означи своя 40-годишен празник.
Чуйте част от диалога с Григор Димитров
Явор е в Австралия от 17 години. Днес живее в Мелбърн, а висшето си обучение приключва в Бризбейн. Има и двойно поданство – българско и австралийско. Прибира се до родния си град София всяка година и постоянно избира разнообразни направления.
Тъй като пътуването от Австралия до България продължава доста и включва прекачвания, има доста благоприятни условия от кое място да минеш. Така преди няколко години започнах една традиция, да оставам няколко дни в местата, където се прекачвам, всякога на друго място. Така съм оставал в Пекин, в Шанхай, Бангкок, Сингапур, веднъж преднамерено съм се прибирал през Бразилия, от там до Турция и от Турция до България, минавал съм и през Чили (смее се)
След диалога с него, сигурно бих го определил като странник, макар че по обучение и специалност е информатик. Едно от най-вълнуващите му пътувания е директно преди да получи австралийско поданство – близо 3 месеца той обикаля континента.
Исках да пътувам доста, моите познати австралийци пътуваха непрекъснато. Аз доста желаех да направя една разходка из Австралия, само че до този миг фокусът ми беше да завърша с положителни оценки, да си намеря работа, да се подсигуря финансово. И към този момент 2006 година, когато бях постигнал всичко това, взех решение, че е време да опозная Австралия най-сетне. Взех си еднопосочен билет до град Дарвин. Там имах квартира за три дни. Купих си спален чувал и една палатка. Бях икономисал пари, само че не знаех по какъв начин ще потръгне това пътешестване – самичък, в една страна, в която познавам единствено един град. Да събера кураж беше подбудено от мои другари – австралийците, които обикаляха доста и съквартирантът ми тогава – българин. Той беше пътувал доста и ме стимулира.
Исках да видя туземци, желаех да видя Северно море, крокодили, Националния парк Какаду, който е огромен съвсем колкото България -100 кв.км., средата на континента, камъка Улуру, Мелбърн, Australian Open, Северното тихоокеанско крайбрежие, където е Големият бариерен риф и дъждовните гори, пустинята Симпсън. Прибрах се в Бризбейн 1 ден преди церемонията.
Пътешествието из Австралия
Живял си с туземци, по какъв начин се случи срещата с тях?
Живях с аборигенско семейство за три дни в аборигенски резерват. Там не е позволено да вървят туристи, само че аз не знаех. Намерих уеб страница, където човек беше разгласил частна публикация: “Обадете се на този номер, в случай че желаете да изживеете персонални мемоари с туземци. Може да си поговорите с тях и да видите по какъв начин рисуват. Аз звъннах и той ми сподели “Разкажи ми за теб, какви са твоите благоприятни условия? ”. Казах му, че съм на 25-26 години, че таман приключих, че работя в Бризбейн. Той сподели: “Ти не си от нашата таргет група ” и ми затвори. Ама по какъв начин по този начин ще ми затваря? Веднага му се обадих отново. Обясни ми, че има дребен миньорски град, където има един хотел, който коства 200-300 $ на вечер, 500 $ дневно пък се заплащат на аборигенските фамилии. Това не беше в моя бюджет, само че му обясних, че имам голямо предпочитание да го видя това нещо. Той ми сподели, че ще ме има поради. След два дни ми се обади, сподели ми да долетя в резервата, предложи ми да си разделя цената с няколко други индивида, които са заинтригувани и за 1 ден да видя по какъв начин живее аборигенското семейство.
Пристигнах там, трябваше да дремя в един двор. Вместо това, фамилията пристигна, взеха ме в един джип и ме закараха в средата на нищото – в един плаж, на който те живееха. Бях при тях три дни и две вечери. Ние се разхождахме из природата, ходехме да ловим риба и раци с копия, т.е. те да ловят, а аз гледах.
Вечерта ги гледах по какъв начин вършат диджеридута (аборигенски духов инструмент – б.а.), по какъв начин рисуват картини. Сприятелих се с една от по-възрастните дами там. Тя ми разказваше за тях. Те говореха съвършен британски, с акцент, само че в действителност на високо равнище. В това племе другояче имат коли, джипове, тъй като би трябвало да минават през черен път и през пясъци. Имат къщи, издигнати от австралийското държавно управление, които не употребяват. Те не обичат да имат покрив над главата си, обичат да спят на открито – на пясъка или на дюшеци. Имат моторни лодки. Носят сходни на нас облекла – къси панталони, джапанки, потници. Ядат си тяхната храна нормално, само че вървят и до най-близкото село, откъдето си купуват храна.
Аборигените са австралийски жители и надлежно получават помощи за безработни, само че разноските им са лимитирани – храна от време на време, облекла и коли. Освен това, някои територии, на които са ситуирани мините, са си аборигенски територии, надлежно се заплащат концесии. Парите за тези концесии отиват при водачите на аборигенската общественост, от където също получават средства. Има огромна разлика сред европейската просвета, привнесена в Австралия и тяхната просвета. Тяхната е по-скоро номадска. Те не обичат да имат доста неща – даже доста облекла, обувки, шапки, камо ли пък каски, по тази причина не желаят да работят и в мините. Не им би трябвало работа, тъй като в случай че нямат пари, просто ще си заловен храна, вместо да си купуват. Тяхното образование минава през описване на истории за природата – за животните, за билките, за растенията. Затова и децата би трябвало да са измежду природата, с цел да могат да ги научат родителите им на всичко това и да им покажат по какъв начин да ловуват и изобщо по какъв начин да водят техния метод на живот. Децата въпреки всичко вървят на учебно заведение в близкото село.
Те познават доста добре сезоните, не ги разделят на четири. Знаят кое растение и кое животно в кой сезон може да се хване и яде надлежно. Преди са живели тук-там, където е имало каменни образования. Те не строят перманентни селища. Всяко племе има една територия, в другите ѝ елементи, има разнообразни източници на храна и вода, по този начин те се местят по отношение на сезона. В Австралия има 500 аборигенски езика и надлежно 500 разнообразни народи, както си ги назовават те. Има общо взето същото лингвистично разнообразие, каквото е имало и в Стара Европа. Всяка една общественост, несъмнено, има и друга просвета. Така че когато ние кажем “аборигенската просвета ” визираме 500 разнообразни такива.От другата страна на земното кълбо Пристигнах в Бризбейн един ден. Много топъл ден, беше февруари – средата на лятото в Австралия, аз идвах от средата на зимата. Една кола пристигна да ни вземе, бях доста нерешителен, с мен имаше хора от Швеция и Дания на продан в университета. Закараха ни в кампуса, който се намира в едно място приблизително сред гора и парк. Дойдоха студенти 2-3 година, които ни поведоха да ни покажат квартирите.
Спомням си по пътя, по какъв начин студентът, който отговаряше за мен, ми взе единия куфар, с цел да ми помогне, а аз потеглих след него с другия. Вървяхме по една пътека и внезапно една игуана, която беше 1 метър дълга, излезе на пътя ми. Аз се стъписах. Колегата ми си мина най-невъзмутимо около нея и си продължи, до момента в който се усети, че върви самичък. Пита ме: “Какво става, айде идвай? ”, отговорих му: “Ама чакай, има змей на пътя ми ”. В първия ми ден в Австралия една игуана ми пресече пътя. ”
Срещата с игуаната в действителност е едно от първите запознанства на Явор в Австралия. След това в университета се сприятелява с две компании, с които поддържат контакт и до през днешния ден.
Когато дойдох, ми бяха дали от фондацията телефон на едно момче, което беше в Бризбейн от година и нещо – Веселин, Веско… с него незабавно станахме другари. В първите ми лекции се сприятелих с няколко индивида – с двама австралийци, единият, Фил, беше на 21-22, а другият, Ейдриън, беше на 17. В Бризбейн стартират учебно заведение на 5 и приключват на 16. Направи ми усещане контраста - аз бях на 22, към този момент бил съм и в казарма, а те бяха на 17. Покрай тях се срещнах с един различен мой другар и до през днешния ден, Майкъл, и с Тахер, който беше от Оман. Той пък докара две девойки, едната от маджарски генезис. И тази групичка изкарахме цялото следване дружно.
Освен това, още на първия-втория месец се срещнах с групичката българи в университета, които бяха деца на български емигранти. Чувах по какъв начин хора до мен приказват на британски, само че загатват България и аз незабавно ги заговарях. Може би 5-6 индивида бяхме българите. Имаше и в други университети – над 20 бяха тези, които са си в Австралия от преди, а 2-3 бяхме пристигнали от България, особено с цел да следваме. Покрай тях се запознахме и с техните родители, които ни помагаха пъклен доста. Подаряваха ни неща – мебели, домашен уреди, помагаха ни с преместване, пъклен доста ни помагаха. Това остави в мен доста огромна усещане, след това през годините, когато имах към този момент опция, помагах доста с образуване на българските избори тук, разнообразни събития, водех българско радиопредаване с едно друго момче, може би в продължение на три години. Просто желаех и аз да направя нещо за общността.
Явор приключва в Бризбейн и стартира да работи там. Споделя, че едвам когато получава позволение за непрекъснато пребиване, което е последната фаза преди поданството, съумява да си откри работа по специалността “работодателите желаят някаква сигурност, че си за непрекъснато тук ”.
Веднага се класирах за непрекъснато жителство, а съгласно закона 2 години по-късно станах и жител. Сега имам двойно поданство. Работил съм за Dell, Acer, Fujitsu, в този момент работя във втората по величина химическа компания в Австралия. Тази компания имаше основен офис в Мелбърн, а аз доста желаех да се преместя там или в Сидни. Аз бях добър другар с шефката ми в Бризбейн и тя ми оказа помощ да се преместя в Мелбърн. Сега в действителност съм съпорт на шефовете. Почнах да изучавам и магистратура, към този момент съм във втората ѝ половина. Компанията, в която работя е интернационална - Северна Америка, Канада, Австралия, Индонезия, Папуа Нова Гвинения, само че основният офис е в Мелбърн, където съм и аз. Във компанията работят към 5 хиляди индивида, 120 сме в Мелбърн и то от 20-30 националности. Австралия е имигрантска страна. Да си отнякъде не е нито впечатляващо, нито екзотично.
Стана ми забавно, защото национализмът е доста противоречива и гореща тематика в Европа, по какъв начин виждаш ти национализма в Австралия, съществува ли той?
Национализмът в Австралия е занимателна тематика. Бих го нарекъл “мутиращ шовинизъм ”. В началото да вземем за пример ирландците са били виждани като второкласен хора. Впоследствие разделянето става – британци против южни нации, гърци и италианци. След това гърците и италианците биват признати и към този момент опълчването е европейци против азиатци – да вземем за пример виетнамци и китайци. Азиатците обаче имат доста сериозен принос към Австралия. Техните деца са доста високо образовани, имат положителни резултати, има азиатци и в Народното събрание през днешния ден и така нататък Следващите черни овци са индийците. А през днешния ден вълната е ориентирана против африканци и мюсюлмани. Общо взето, на всеки 5-10 години тази линия се трансформира радикално.
А въпросът с бежанците - австралийската политика по този въпрос е доста противоречива. В същото време обаче с удоволствие се одобряват чужденци.
Все отново в Австралия над 25% са родени отвън страната, а 46% имат най-малко един родител, който не е австралиец. Програмата за набиране на хора със специалности и обучение, от които има потребност е доста сериозна, само че е в сериозен контраст със строгата политика към бежанците. Като цяло Австралия приема с удоволствие хора, които приказват език и имат специалност, която е търсена, без значение от кое място идват.
Неочаквани другарства През 2001 година се организираха последните “Игри на благосклонност ” (създадени след протеста на Олимпиадата в Москва и Лос Анджелис през 1980 и 1984 година - б.а.) в Бризбейн. В Австралия пристигнаха Тереза Маринова, Милен Добрев и Йордан Йовчев, който към момента не беше станал суперзвезда. Той стана международен първенец един месец след идването си в Австралия. Когато се прибрахме в България същата година, той към този момент беше суперзвезда и състезател на годината. Ние тогава си купихме билет за всеки един спорт, в който участваха българи. И тъй като бяхме малко, спортистите пристигнаха да се срещнат с нас след надпреварите. Така се запознахме и с тримата. И освен това, след надпреварите ние отидохме до хотелите да отпразнуваме положителните им резултати. Тогава си разменихме телефоните, а преди да си заминат за България ние организирахме едно огромно барбекю и ги поканихме. Те всички пристигнаха – състезатели, треньори. Това беше един необикновен ден. Спомням си, че Тереза Маринова не можа да пристигна, тъй като летеше тогава, само че беше доста разочарована. Каза ни “Ех, в случай че знаех по-рано, щяхме да си отложим билетите ”. Беше доста откровено, доста наивно и доста същинско. С Йордан Йовчев поддържаме връзка и до през днешния ден. Той е доста земен човек, предан, с особено отношение към България и всичко българи по света.
Българската общественост
Ти си доста деен измежду българската общественост в Австралия. Дори си водил радиопредаване. Разкажи ми за него.
Да, имахме си българско радиопредаване в Бризбейн. Всъщност от 40 години по радио SBS се води стратегия на български от Сидни и Мелбърн. В Бризбейн също има такава радиостанция, за другите общности - радио 4EB. Имахме своя стратегия – 45 минути, веднъж седмично. Записвахме на цифрова касета в събота или неделя, а в понеделник на обяд я пускаха на запис. В началото го водеше една жена, която е водела преди в Мелбърн, тя се реалокира в Бризбейн и даде концепцията да аплайваме за слот за българско предаване във 4EB. Тя се беше погрижила да се свърже с БНР и от радиото ни пращаха всеки месец една записана поща в голям пощенски плик, в който имаше 2-3 странички А4 формат с текст за наличието на два диска вътре. Те съдържаха топ 10 на българската музика на едното CD и вторият диск беше с културна стратегия – 30-40 минути, разграничени на слотове от 5 до 10 минути, в които се приказва за празниците в месеца и изявленията със експерти по тематиката. Например за Ивановден – по какъв начин се чества, какво е характерно за празника, също за Съединението на България и Източна Румелия, общо взето стратегия, включваща история, просвета и забавни събития през всеки един от месеца. Това беше главната ни помощ за стратегия. Правихме и изявленията, несъмнено. Имаше доста българи, които ни носеха дискове с музика, когато се прибираха до България. Интервюирал съм българи от Съединени американски щати, които са на продан в Австралия, както и австралийци, които разказваха своите усещания за българската общественост.
В последните години всякога си част от комисията в Мелбърн за изборите в България. Кога гласоподава за първи път в Австралия?
Първите избори, на които гласувах бяха в Бризбейн. Тогава не бях в комисията. Мястото, където се гласуваше, беше в задния двор на Желязко Иванов, който беше ръководител на българската общественост в района. (смее се) Българският консул от Камбера пристигна и направихме секционна изборна комисия в задния му двор с нейна помощ. Разбира се по всички правила. Беше доста готино, всички си се познавахме.
Започнах да вземам участие в комисиите, когато се реалокирах в Мелбърн. Покрай парламентарни избори 2014 година, всички бяха доста заети и аз поех уговорката да провеждам изборите и надлежно бях ръководител на изборната комисия. И от този момент съм си ръководител на всеки избор. Тук вършим изборите в една зала към българската черква, те ни я дават безплатно. А пък парите, които ни дават от България на членовете на комисията за работата ни денем, ги даряваме на църквата.
Мотивира ме това, че българската общественост постоянно се е отзовавала, когато ми е трябвала помощ преди. Така аз оказвам помощ – на общността, пък и на българската страна, като доброволец, от 6 сутринта до след среднощ, до момента в който преброим резултатите. Но пък денем идват хора, носят ни домашно направена храна, имаме доста огромен обществен детайл. До залата за изборите има парк, където хората стоят, приказват си, там са с часове.
С куфар в ръка
Заминаваш преди 17 години, по кое време беше първото ти прибиране в България?
Първото ми прибиране в България беше Коледа на 2001 година. Бях прекарал 10-11 месеца в Австралия, което ми се струваше цялостен живот. Беше доста прочувствено, имах толкоз доста страсти и прекарвания за шерване. Приятелите ми нямаха самообладание да чуят за Австралия, да видят фотосите, да чуят историите ми. Чувствах се все едно съм се върнал от експедиция, всеки искаше да чуе и разбере.
Кое най-вече ги впечатляваше?
Фактът, че е топло. Че за Коледа сме по хавайски тениски и хората не готвят 12 манджи, а ядат скариди на скара и манго, и пият бира. Че е толкоз мултикултурна страна, че имах другари от всевъзможни краища по света. Спомням си, че тогава нямаше още цифрови фотоапарати и аз бях показал пъклен доста фотоси, една торба със фотоси. Днес ги вардя в един куфар.
Толкова време по-късно какво ти липсва, с изключение на приятелите и фамилията?
След 17 години, с изключение на роднините и приятелите, си ми липсва храната. Аз като се прибера вървя единствено на обичайни заведения за хранене, за мен нашата кухня е една от най-богатите. Благодарен съм на положителните си другари, с които продължаваме да сме си близки и до ден сегашен.
Кое е най-куриозното ти прибиране?
Моите протичат общо взето обикновено. Най-куриозната история обаче е на един мой другар, Динко. Той се прибира към България, каца и целият полет се насочва към паспортния надзор. На будките обаче няма хора. Минават, взимат си куфарите, стигат до чакалнята, само че и там няма пукнат човек. Излизат през централната врата и виждат един голям полицейски кордон, а от другата страна са роднините им, които ги чакат. Полицаите ги поглеждат и ги питат “Вие пък какво вършиме тук? ” – “Ние преди малко кацнахме ” – “Ама летището е евакуирано поради сигнал за бомба. “
Кое е най-далечното място, на което си бил?
Колкото повече пътувам, толкоз по-малко далечни ми се костват местата и културите, които навестявам и виждам общото сред тях. Общото в метода на живот и желанията на хората. Най-екзотични, чисто образно, в моите пътувания са били Нова Зеландия, северно Чили – пустинята Атакама и Боливия, също дребните селца в провинцията на Бали, Индонезия.
Какво си спомняш от последното прибиране в България?
Последно бях във Варна, където колкото и куриозно да звучи, не бях ходил и на Северното крайбрежие, а и в Габрово. Както ти описах към този момент, преди да стана жител на Австралия, обиколих континента и тогава си дадох сметка, че не съм направил същото с България. Оттогава, всякога когато се прибера, ходя на нови места, които не съм посещавал преди.
Кое е най-необичайното нещо, което постоянно носиш в куфара си?
Шорти, това е много австралийско и доста комфортно. Носил съм къси панталони и в топло, и в студено време, даже и на мини поход в Андите, където беше студено и ми се смяха доста, само че за мен беше по-удобно.
Къде сядаш в самолета – до пътеката или до прозореца?
На път към нова дестинация до прозореца.
Кое е обичаното ти място за отмора?
Обичам да почивам, в случай че е допустимо постоянно на ново място, нормално по рекомендация на познати или нещо, което съм прочел/видял. Светът е толкоз разнороден, а ваканциите толкоз малко.
Цял ден приказваме дали ще успеем да вземем билети, само че за жалост са разпродадени. Има единствено втора употреба и най-евтините са по 250 $. Май ще отидем всички в парка до Rod Laver Arena и ще си го гледаме на изнесения екран там. Така ми дава отговор Явор Константинов на въпроса “Как си? ”. Денят е неделя, а директно след диалога ни той отива да се срещне с други българи в Мелбърн, с цел да гледат дружно мача на Григор Димитров на Australian Open.
Българската общественост в Австралия наброява сред 3 и 5 хиляди души съгласно Явор, само че тя е извънредно дейна. Организират избори, събития, гостуват им даже актьори и музиканти от България, а всякога когато има съревнование с българско присъединяване взимат трибагрениците и отиват да поддържат родните спортисти. Така е и с Григор по време на Australian Open. След успеха си над Ник Кириос, Гришо даде и изявление за българската стратегия по SBS радио, която неотдавна означи своя 40-годишен празник.
Чуйте част от диалога с Григор Димитров
Явор е в Австралия от 17 години. Днес живее в Мелбърн, а висшето си обучение приключва в Бризбейн. Има и двойно поданство – българско и австралийско. Прибира се до родния си град София всяка година и постоянно избира разнообразни направления.
Тъй като пътуването от Австралия до България продължава доста и включва прекачвания, има доста благоприятни условия от кое място да минеш. Така преди няколко години започнах една традиция, да оставам няколко дни в местата, където се прекачвам, всякога на друго място. Така съм оставал в Пекин, в Шанхай, Бангкок, Сингапур, веднъж преднамерено съм се прибирал през Бразилия, от там до Турция и от Турция до България, минавал съм и през Чили (смее се)
След диалога с него, сигурно бих го определил като странник, макар че по обучение и специалност е информатик. Едно от най-вълнуващите му пътувания е директно преди да получи австралийско поданство – близо 3 месеца той обикаля континента.
Исках да пътувам доста, моите познати австралийци пътуваха непрекъснато. Аз доста желаех да направя една разходка из Австралия, само че до този миг фокусът ми беше да завърша с положителни оценки, да си намеря работа, да се подсигуря финансово. И към този момент 2006 година, когато бях постигнал всичко това, взех решение, че е време да опозная Австралия най-сетне. Взех си еднопосочен билет до град Дарвин. Там имах квартира за три дни. Купих си спален чувал и една палатка. Бях икономисал пари, само че не знаех по какъв начин ще потръгне това пътешестване – самичък, в една страна, в която познавам единствено един град. Да събера кураж беше подбудено от мои другари – австралийците, които обикаляха доста и съквартирантът ми тогава – българин. Той беше пътувал доста и ме стимулира.
Исках да видя туземци, желаех да видя Северно море, крокодили, Националния парк Какаду, който е огромен съвсем колкото България -100 кв.км., средата на континента, камъка Улуру, Мелбърн, Australian Open, Северното тихоокеанско крайбрежие, където е Големият бариерен риф и дъждовните гори, пустинята Симпсън. Прибрах се в Бризбейн 1 ден преди церемонията.
Пътешествието из Австралия
Живял си с туземци, по какъв начин се случи срещата с тях?
Живях с аборигенско семейство за три дни в аборигенски резерват. Там не е позволено да вървят туристи, само че аз не знаех. Намерих уеб страница, където човек беше разгласил частна публикация: “Обадете се на този номер, в случай че желаете да изживеете персонални мемоари с туземци. Може да си поговорите с тях и да видите по какъв начин рисуват. Аз звъннах и той ми сподели “Разкажи ми за теб, какви са твоите благоприятни условия? ”. Казах му, че съм на 25-26 години, че таман приключих, че работя в Бризбейн. Той сподели: “Ти не си от нашата таргет група ” и ми затвори. Ама по какъв начин по този начин ще ми затваря? Веднага му се обадих отново. Обясни ми, че има дребен миньорски град, където има един хотел, който коства 200-300 $ на вечер, 500 $ дневно пък се заплащат на аборигенските фамилии. Това не беше в моя бюджет, само че му обясних, че имам голямо предпочитание да го видя това нещо. Той ми сподели, че ще ме има поради. След два дни ми се обади, сподели ми да долетя в резервата, предложи ми да си разделя цената с няколко други индивида, които са заинтригувани и за 1 ден да видя по какъв начин живее аборигенското семейство.
Пристигнах там, трябваше да дремя в един двор. Вместо това, фамилията пристигна, взеха ме в един джип и ме закараха в средата на нищото – в един плаж, на който те живееха. Бях при тях три дни и две вечери. Ние се разхождахме из природата, ходехме да ловим риба и раци с копия, т.е. те да ловят, а аз гледах.
Вечерта ги гледах по какъв начин вършат диджеридута (аборигенски духов инструмент – б.а.), по какъв начин рисуват картини. Сприятелих се с една от по-възрастните дами там. Тя ми разказваше за тях. Те говореха съвършен британски, с акцент, само че в действителност на високо равнище. В това племе другояче имат коли, джипове, тъй като би трябвало да минават през черен път и през пясъци. Имат къщи, издигнати от австралийското държавно управление, които не употребяват. Те не обичат да имат покрив над главата си, обичат да спят на открито – на пясъка или на дюшеци. Имат моторни лодки. Носят сходни на нас облекла – къси панталони, джапанки, потници. Ядат си тяхната храна нормално, само че вървят и до най-близкото село, откъдето си купуват храна. Аборигените са австралийски жители и надлежно получават помощи за безработни, само че разноските им са лимитирани – храна от време на време, облекла и коли. Освен това, някои територии, на които са ситуирани мините, са си аборигенски територии, надлежно се заплащат концесии. Парите за тези концесии отиват при водачите на аборигенската общественост, от където също получават средства. Има огромна разлика сред европейската просвета, привнесена в Австралия и тяхната просвета. Тяхната е по-скоро номадска. Те не обичат да имат доста неща – даже доста облекла, обувки, шапки, камо ли пък каски, по тази причина не желаят да работят и в мините. Не им би трябвало работа, тъй като в случай че нямат пари, просто ще си заловен храна, вместо да си купуват. Тяхното образование минава през описване на истории за природата – за животните, за билките, за растенията. Затова и децата би трябвало да са измежду природата, с цел да могат да ги научат родителите им на всичко това и да им покажат по какъв начин да ловуват и изобщо по какъв начин да водят техния метод на живот. Децата въпреки всичко вървят на учебно заведение в близкото село.
Те познават доста добре сезоните, не ги разделят на четири. Знаят кое растение и кое животно в кой сезон може да се хване и яде надлежно. Преди са живели тук-там, където е имало каменни образования. Те не строят перманентни селища. Всяко племе има една територия, в другите ѝ елементи, има разнообразни източници на храна и вода, по този начин те се местят по отношение на сезона. В Австралия има 500 аборигенски езика и надлежно 500 разнообразни народи, както си ги назовават те. Има общо взето същото лингвистично разнообразие, каквото е имало и в Стара Европа. Всяка една общественост, несъмнено, има и друга просвета. Така че когато ние кажем “аборигенската просвета ” визираме 500 разнообразни такива.От другата страна на земното кълбо Пристигнах в Бризбейн един ден. Много топъл ден, беше февруари – средата на лятото в Австралия, аз идвах от средата на зимата. Една кола пристигна да ни вземе, бях доста нерешителен, с мен имаше хора от Швеция и Дания на продан в университета. Закараха ни в кампуса, който се намира в едно място приблизително сред гора и парк. Дойдоха студенти 2-3 година, които ни поведоха да ни покажат квартирите.
Спомням си по пътя, по какъв начин студентът, който отговаряше за мен, ми взе единия куфар, с цел да ми помогне, а аз потеглих след него с другия. Вървяхме по една пътека и внезапно една игуана, която беше 1 метър дълга, излезе на пътя ми. Аз се стъписах. Колегата ми си мина най-невъзмутимо около нея и си продължи, до момента в който се усети, че върви самичък. Пита ме: “Какво става, айде идвай? ”, отговорих му: “Ама чакай, има змей на пътя ми ”. В първия ми ден в Австралия една игуана ми пресече пътя. ”
Срещата с игуаната в действителност е едно от първите запознанства на Явор в Австралия. След това в университета се сприятелява с две компании, с които поддържат контакт и до през днешния ден.
Когато дойдох, ми бяха дали от фондацията телефон на едно момче, което беше в Бризбейн от година и нещо – Веселин, Веско… с него незабавно станахме другари. В първите ми лекции се сприятелих с няколко индивида – с двама австралийци, единият, Фил, беше на 21-22, а другият, Ейдриън, беше на 17. В Бризбейн стартират учебно заведение на 5 и приключват на 16. Направи ми усещане контраста - аз бях на 22, към този момент бил съм и в казарма, а те бяха на 17. Покрай тях се срещнах с един различен мой другар и до през днешния ден, Майкъл, и с Тахер, който беше от Оман. Той пък докара две девойки, едната от маджарски генезис. И тази групичка изкарахме цялото следване дружно.
Освен това, още на първия-втория месец се срещнах с групичката българи в университета, които бяха деца на български емигранти. Чувах по какъв начин хора до мен приказват на британски, само че загатват България и аз незабавно ги заговарях. Може би 5-6 индивида бяхме българите. Имаше и в други университети – над 20 бяха тези, които са си в Австралия от преди, а 2-3 бяхме пристигнали от България, особено с цел да следваме. Покрай тях се запознахме и с техните родители, които ни помагаха пъклен доста. Подаряваха ни неща – мебели, домашен уреди, помагаха ни с преместване, пъклен доста ни помагаха. Това остави в мен доста огромна усещане, след това през годините, когато имах към този момент опция, помагах доста с образуване на българските избори тук, разнообразни събития, водех българско радиопредаване с едно друго момче, може би в продължение на три години. Просто желаех и аз да направя нещо за общността.
Явор приключва в Бризбейн и стартира да работи там. Споделя, че едвам когато получава позволение за непрекъснато пребиване, което е последната фаза преди поданството, съумява да си откри работа по специалността “работодателите желаят някаква сигурност, че си за непрекъснато тук ”.
Веднага се класирах за непрекъснато жителство, а съгласно закона 2 години по-късно станах и жител. Сега имам двойно поданство. Работил съм за Dell, Acer, Fujitsu, в този момент работя във втората по величина химическа компания в Австралия. Тази компания имаше основен офис в Мелбърн, а аз доста желаех да се преместя там или в Сидни. Аз бях добър другар с шефката ми в Бризбейн и тя ми оказа помощ да се преместя в Мелбърн. Сега в действителност съм съпорт на шефовете. Почнах да изучавам и магистратура, към този момент съм във втората ѝ половина. Компанията, в която работя е интернационална - Северна Америка, Канада, Австралия, Индонезия, Папуа Нова Гвинения, само че основният офис е в Мелбърн, където съм и аз. Във компанията работят към 5 хиляди индивида, 120 сме в Мелбърн и то от 20-30 националности. Австралия е имигрантска страна. Да си отнякъде не е нито впечатляващо, нито екзотично.
Стана ми забавно, защото национализмът е доста противоречива и гореща тематика в Европа, по какъв начин виждаш ти национализма в Австралия, съществува ли той?
Национализмът в Австралия е занимателна тематика. Бих го нарекъл “мутиращ шовинизъм ”. В началото да вземем за пример ирландците са били виждани като второкласен хора. Впоследствие разделянето става – британци против южни нации, гърци и италианци. След това гърците и италианците биват признати и към този момент опълчването е европейци против азиатци – да вземем за пример виетнамци и китайци. Азиатците обаче имат доста сериозен принос към Австралия. Техните деца са доста високо образовани, имат положителни резултати, има азиатци и в Народното събрание през днешния ден и така нататък Следващите черни овци са индийците. А през днешния ден вълната е ориентирана против африканци и мюсюлмани. Общо взето, на всеки 5-10 години тази линия се трансформира радикално.
А въпросът с бежанците - австралийската политика по този въпрос е доста противоречива. В същото време обаче с удоволствие се одобряват чужденци.
Все отново в Австралия над 25% са родени отвън страната, а 46% имат най-малко един родител, който не е австралиец. Програмата за набиране на хора със специалности и обучение, от които има потребност е доста сериозна, само че е в сериозен контраст със строгата политика към бежанците. Като цяло Австралия приема с удоволствие хора, които приказват език и имат специалност, която е търсена, без значение от кое място идват.
Неочаквани другарства През 2001 година се организираха последните “Игри на благосклонност ” (създадени след протеста на Олимпиадата в Москва и Лос Анджелис през 1980 и 1984 година - б.а.) в Бризбейн. В Австралия пристигнаха Тереза Маринова, Милен Добрев и Йордан Йовчев, който към момента не беше станал суперзвезда. Той стана международен първенец един месец след идването си в Австралия. Когато се прибрахме в България същата година, той към този момент беше суперзвезда и състезател на годината. Ние тогава си купихме билет за всеки един спорт, в който участваха българи. И тъй като бяхме малко, спортистите пристигнаха да се срещнат с нас след надпреварите. Така се запознахме и с тримата. И освен това, след надпреварите ние отидохме до хотелите да отпразнуваме положителните им резултати. Тогава си разменихме телефоните, а преди да си заминат за България ние организирахме едно огромно барбекю и ги поканихме. Те всички пристигнаха – състезатели, треньори. Това беше един необикновен ден. Спомням си, че Тереза Маринова не можа да пристигна, тъй като летеше тогава, само че беше доста разочарована. Каза ни “Ех, в случай че знаех по-рано, щяхме да си отложим билетите ”. Беше доста откровено, доста наивно и доста същинско. С Йордан Йовчев поддържаме връзка и до през днешния ден. Той е доста земен човек, предан, с особено отношение към България и всичко българи по света.
Българската общественост Ти си доста деен измежду българската общественост в Австралия. Дори си водил радиопредаване. Разкажи ми за него.
Да, имахме си българско радиопредаване в Бризбейн. Всъщност от 40 години по радио SBS се води стратегия на български от Сидни и Мелбърн. В Бризбейн също има такава радиостанция, за другите общности - радио 4EB. Имахме своя стратегия – 45 минути, веднъж седмично. Записвахме на цифрова касета в събота или неделя, а в понеделник на обяд я пускаха на запис. В началото го водеше една жена, която е водела преди в Мелбърн, тя се реалокира в Бризбейн и даде концепцията да аплайваме за слот за българско предаване във 4EB. Тя се беше погрижила да се свърже с БНР и от радиото ни пращаха всеки месец една записана поща в голям пощенски плик, в който имаше 2-3 странички А4 формат с текст за наличието на два диска вътре. Те съдържаха топ 10 на българската музика на едното CD и вторият диск беше с културна стратегия – 30-40 минути, разграничени на слотове от 5 до 10 минути, в които се приказва за празниците в месеца и изявленията със експерти по тематиката. Например за Ивановден – по какъв начин се чества, какво е характерно за празника, също за Съединението на България и Източна Румелия, общо взето стратегия, включваща история, просвета и забавни събития през всеки един от месеца. Това беше главната ни помощ за стратегия. Правихме и изявленията, несъмнено. Имаше доста българи, които ни носеха дискове с музика, когато се прибираха до България. Интервюирал съм българи от Съединени американски щати, които са на продан в Австралия, както и австралийци, които разказваха своите усещания за българската общественост.
В последните години всякога си част от комисията в Мелбърн за изборите в България. Кога гласоподава за първи път в Австралия?
Първите избори, на които гласувах бяха в Бризбейн. Тогава не бях в комисията. Мястото, където се гласуваше, беше в задния двор на Желязко Иванов, който беше ръководител на българската общественост в района. (смее се) Българският консул от Камбера пристигна и направихме секционна изборна комисия в задния му двор с нейна помощ. Разбира се по всички правила. Беше доста готино, всички си се познавахме.
Започнах да вземам участие в комисиите, когато се реалокирах в Мелбърн. Покрай парламентарни избори 2014 година, всички бяха доста заети и аз поех уговорката да провеждам изборите и надлежно бях ръководител на изборната комисия. И от този момент съм си ръководител на всеки избор. Тук вършим изборите в една зала към българската черква, те ни я дават безплатно. А пък парите, които ни дават от България на членовете на комисията за работата ни денем, ги даряваме на църквата.
Мотивира ме това, че българската общественост постоянно се е отзовавала, когато ми е трябвала помощ преди. Така аз оказвам помощ – на общността, пък и на българската страна, като доброволец, от 6 сутринта до след среднощ, до момента в който преброим резултатите. Но пък денем идват хора, носят ни домашно направена храна, имаме доста огромен обществен детайл. До залата за изборите има парк, където хората стоят, приказват си, там са с часове.
С куфар в ръка
Заминаваш преди 17 години, по кое време беше първото ти прибиране в България?
Първото ми прибиране в България беше Коледа на 2001 година. Бях прекарал 10-11 месеца в Австралия, което ми се струваше цялостен живот. Беше доста прочувствено, имах толкоз доста страсти и прекарвания за шерване. Приятелите ми нямаха самообладание да чуят за Австралия, да видят фотосите, да чуят историите ми. Чувствах се все едно съм се върнал от експедиция, всеки искаше да чуе и разбере.
Кое най-вече ги впечатляваше?
Фактът, че е топло. Че за Коледа сме по хавайски тениски и хората не готвят 12 манджи, а ядат скариди на скара и манго, и пият бира. Че е толкоз мултикултурна страна, че имах другари от всевъзможни краища по света. Спомням си, че тогава нямаше още цифрови фотоапарати и аз бях показал пъклен доста фотоси, една торба със фотоси. Днес ги вардя в един куфар.
Толкова време по-късно какво ти липсва, с изключение на приятелите и фамилията?
След 17 години, с изключение на роднините и приятелите, си ми липсва храната. Аз като се прибера вървя единствено на обичайни заведения за хранене, за мен нашата кухня е една от най-богатите. Благодарен съм на положителните си другари, с които продължаваме да сме си близки и до ден сегашен.
Кое е най-куриозното ти прибиране?
Моите протичат общо взето обикновено. Най-куриозната история обаче е на един мой другар, Динко. Той се прибира към България, каца и целият полет се насочва към паспортния надзор. На будките обаче няма хора. Минават, взимат си куфарите, стигат до чакалнята, само че и там няма пукнат човек. Излизат през централната врата и виждат един голям полицейски кордон, а от другата страна са роднините им, които ги чакат. Полицаите ги поглеждат и ги питат “Вие пък какво вършиме тук? ” – “Ние преди малко кацнахме ” – “Ама летището е евакуирано поради сигнал за бомба. “
Кое е най-далечното място, на което си бил?
Колкото повече пътувам, толкоз по-малко далечни ми се костват местата и културите, които навестявам и виждам общото сред тях. Общото в метода на живот и желанията на хората. Най-екзотични, чисто образно, в моите пътувания са били Нова Зеландия, северно Чили – пустинята Атакама и Боливия, също дребните селца в провинцията на Бали, Индонезия.
Какво си спомняш от последното прибиране в България?
Последно бях във Варна, където колкото и куриозно да звучи, не бях ходил и на Северното крайбрежие, а и в Габрово. Както ти описах към този момент, преди да стана жител на Австралия, обиколих континента и тогава си дадох сметка, че не съм направил същото с България. Оттогава, всякога когато се прибера, ходя на нови места, които не съм посещавал преди.
Кое е най-необичайното нещо, което постоянно носиш в куфара си?
Шорти, това е много австралийско и доста комфортно. Носил съм къси панталони и в топло, и в студено време, даже и на мини поход в Андите, където беше студено и ми се смяха доста, само че за мен беше по-удобно.
Къде сядаш в самолета – до пътеката или до прозореца?
На път към нова дестинация до прозореца.
Кое е обичаното ти място за отмора?
Обичам да почивам, в случай че е допустимо постоянно на ново място, нормално по рекомендация на познати или нещо, което съм прочел/видял. Светът е толкоз разнороден, а ваканциите толкоз малко.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ