. Владимир Карамазов е не просто актьор, а творец, който завладява

Нищо няма значение, освен човешките взаимоотношения - ВЛАДИМИР КАРАМАЗОВ

Владимир Карамазов е не просто артист, а създател, който превзема публиката с гения, харизмата и неуморния си дух.

Неговите гений и харизма пленяват публиката от години. Роден на 27 април 1979 година в София, той се изявява освен като артист, само че и като продуцент и фотограф, оставяйки своя отпечатък в разнообразни сфери на изкуството.

Получава артистичния псевдоним Карамазов от режисьорката Лилия Абаджиева за ролята на Ромео.

Участва в постановката на Театър 199 „ Рибарят и неговата душа “ по Оскар Уайлд , режисьор Мариус Куркински , която се играе повече от 10 години и има над 200 изиграни представления.

Актьорската му кариера е белязана от голям брой забележителни функции на театралната и кино сцена. С над 30 участия в постановки и 20 кино лентата, Карамазов потвърждава своята многоликост и умеене да се превъплъщава в разнопланови герои.

Неговият креативен път не стопира дотук. Карамазов е разпален фотограф, чиито фотоизложби печелят самопризнание от публиката и рецензията. Фотографиите му са не просто изображения, а прозорци към неговия мироглед и емоционалност.

Романтични функции най-мразя да играя. Ако е някой романтик в комедия, да го осмея и подиграя – може. Но романтик на съществено е пъклен скучно. Не обичам това. Харесвам крайни персонажи – истерици, депресанти…

Мисля, че индивидът кардинално е основан по този начин, да вижда неприятното и отрицателното. Много е елементарно. Трудното е да видиш хубавото, а то го има. При всеки, може да е леко прикрито, може да не се вижда на пръв взор, само че го има. Трябва просто да го открием и да го отгледаме, с цел да стане очевидно и огромно.

Няма загадка за триумфа. То мойто не е тъкмо триумф, а някакъв път или блян към триумфа. Той идва в случай че в действителност го искаш и посветиш живота си на него. Изисква доста и по тази причина не всеки може да се добере до него. Желание, труд и доста притискане на зъби, може би това е тайната.

Много овреме осъзнах, че би трябвало да се занимавам с нещото, което одобрявам и обичам. Ако не го намеря и през живота ми работя неща, които не са на сърцето ми, ще бъда трагичен. Преминах през всякакви проби и разбрах, че съм прав. Кандидатствах в учебни заведения, в които не желаех да изучавам. Изкарвах ниски оценки и всичко ми подсказваше, че не е това. Разбрах какво желая и започнах самичък да го преследвам. Моята полезност тогава, а и в този момент, е, че животът е конкуренция с времето. Трябва да смогнеш и предвариш времето, с цел да успееш. Става с централизация, схващане и предпочитание.

Едно знам сигурно. Хубавите, огромните, стойностните неща се реализират с доста труд. С доста рационализиране и неизменност.

Вярвам в себе си и на себе си разгадавам. В подобен свят живеем. Имам мощна вътрешен глас, която не ме предава. На нея се уповавам.

Известен можеш да станеш и в случай че се съблечеш няколко пъти гол и си публикуваш фотосите в обществените мрежи, оттова ще те поканят в някое предаване, след това във вестник и ето те прочут. Въпросът е с какво ставаш прочут. И по-ценното е да влезнеш в мозъците и сърцата на хората за доста дълго време. Това е мъчно, само че трайно и вечно. Това е същинското мерило дали си съумял в тази специалност.

Някои хора позволяват годините им да преминат около тях, без да се възползват от тях, до момента в който други съумяват да ги яхнат и да си вземат оптимално от всяка секунда.

Толкова е значимо същински да обичаме това, което вършим. Само тогава се получават хубавите неща, единствено тогава всичко е същинско.

Много е значимо да се пътува, в случай че имате опция го правете, тъй като единствено по този начин един човек може да се обогати същински, да си даде сметка за доста неща, да се смири и да стане по-щастлив. Разширяването на мирогледа е главно и значимо нещо. Само по този начин ставаш широкоскроен. Когато видиш доста, имаш опция да сравниш, и то от видяното, не от чутото. Аз се усещам богат и то поради моите пътешествия. Те са ми дали в действителност доста.

Ние живеем добре тук в България. В пъти по-добре от ужасно доста страни. Почти съм обиколил континента Азия и там съм виждал невероятна бедност. На такива места съм разбирал, че ние в действителност сме добре, България пред всички тези места е като парадайс. Не си даваме сметка, само че е по този начин. Не че това би трябвало да ни успокоява, непрестанно би трябвало да се стремим към по-добър живот. Огромна част от света живее на ръба на мизерията. Тук е по-цветно, умерено, красиво и уютно.

Винаги съм бил леко песимистичен към новото потомство и то поради няколко генерални неща. За това, че младите не ги интересува какво е било преди тях и поради вроденото им повишено самочувствие и самокритика – те просто са доста положителни във всичко.

Това, което не мога да преглътна, са лъжата и лицемерието. Първото ми е безпределно обратно, тъй като е подло. Ние сме хора, които можем да приказваме и в случай че нямаш обикновеното почитание да казваш истината на непосредствен човек, то ти си нерешителен и малък. В диалог всичко може да се почисти, стига да се даде късмет за диалог. Всичко би могло да се елементарни. Лицемерието също е неприятно. Предпочитам да ми се каже всичко в лицето. Аз знам, че не всеки може да ме харесва и да харесва това, което върша. Предпочитам да ми се каже, в сравнение с да ме обсипват с лъжливи милувки.

Нищо няма значение, с изключение на положителните човешки взаимоотношения. Човешките взаимоотношения от дълго време станаха за мен най-сложното нещо на света. Не работата, не мизерията, не сложният живот – а тъкмо простите човешки взаимоотношения.

Истината е най-лесна. Всичко се свежда до това да я кажеш.

Всичко се случва, тъй като би трябвало да се случи. Човек май не е толкоз мощен, че да ръководи всичко в живота си, да го управлява. По-слаби сме и по-скоро се самозалъгваме, че нещо управляваме.