Ивар Безкостни, които превръща жертвите си в „кървави орли“
Викингите построяват цивилизация, имат земеделие и обработват метал. Но, както отбелязва експертът по средновековие Джонатан Джарет, историческите доказателства също демонстрират, че викингите имат хиляди плебеи и заслужават репутацията си на страховити воини. Те могат да бъдат алчни и непримирими врагове и през вековете удрят доста няколко мощни и богати кралства (не на последно място англосаксонска Англия) до точката на раздробяване. Освен това огромна част от времето същите мъже, които се занимават със земеделие и металообработване, са виновни и за изнасилвания и грабежи – въпрос на икономическа потребност за викингите, които засаждат културите си в неприятната почва на Норвегия, Оркни или северна Шотландия. И най-после, както акцентира Джарет, да бъдеш добре поддържан, само че жесток боец, надали е несъгласие. Един от бойците на викингите, убити в борбата при Стамфорд Бридж през 1066 година, се популяризира с прякора Олаф Блестящия, и „ ерата, която изобретява Джеймс Бонд, в действителност не би трябвало да споделя, че някой не може да бъдеш по едно и също време добре изглеждащ и патологично нападателен. “
Накратко, постоянно е имало проблеми за историците, които желаят да изкарат викингите миролюбиви и неразбрани. Най-големи компликации в тази посока те срещат с ритуалните им убийства в горите. Сред няколко изтъкнати жертви на тези практики можем да посочим саксонския цар Едмънд – умрял през 869 година, вързан за дърво, усърдно бичуван и по-късно употребен за цел от датските стрелци, „ до момента в който не беше затрупан със стрелите им като таралеж “ – и Ела II, крал на Нортумбрия, за който през 867 година се твърди, че е срещнал още по-неприятна орис – „ кървавия орел “.
Ела II, крал на Нортумбрия
Още през предишния век, множеството историци, които се интересуват от викингите, одобряват, че кървавия орел е мощно противен, само че и доста същински. Според именития историк на средновековието Й. М. Уолас-Хадрил, вероятните му жертви са освен Ела от Нортумбрия, само че и Халфдан, наследник на Харалд Финехер, крал на Норвегия, и ирландският крал Милгулай от Мюнстер; в някои тълкования се допуска, че даже крал Едмънд може да е претърпял същата орис.
За да сложим тези изказвания в подтекст, належащо е да се означи, че всеки от тези благородници почива в края на 9 век или при започване на 10 и че двама от тях – Ела и Едмънд – са убити от Ивар Безкостни – най-страховитият викинг от тази ера. Ивар, от своя страна, е наследник на също толкоз прословутия (макар и понезначителен исторически) Рагнар Лорброк, чието име се превежда като „ Рагнар косматите панталони “. Предполага се, че Рагнар е викингът, който освобождава Париж през 845 година и – най-малко съгласно средновековната исландска Þáttr af Ragnars sonum („ Приказка за синовете на Рагнар “) – в последна сметка среща своя край, откакто претърпява корабокрушение на брега на северното Англо-Саксонско царство Нортумбрия. Заловен от локалния държател, той е погубен, като е хвърлен в яма с пепелянки.
Едва когато този подтекст се разбере, ужасната гибел, която застига Ела, има доста повече смисъл, тъй като Ела е кралят, който залавя Лорброк. Като издълбава кръвния орел в гърба на Ила, Ивар отмъщава за убийството на татко си и освен това – викингската гняв при гибелта на Рагнар може също да изясни появяването на Великата войска на датчаните в Англия по това време. Тъй като тази войска и нейните отклонения се оказват моторът на някои от най-динамичните епизоди в англосаксонската история – не на последно място възходът и възможният успех на цар Алфред Велики – не е изненадващо, че доста изтъкнати учени одобряват за историческа реалност това, което един от тях, Патрик Уормалд, назовава „ яростен жертвен обред “.
