Откъс от "Клада" на Дьорд Драгоман
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Клада ", с създател Дьорд Драгоман, възложен от Издателство " Ерго "
В поредицата " Модерна европейска прозаичност " на издателство " Ерго " излезе най-новият разказ " Клада " на забележителния маджарски публицист Дьорд Драгоман, по чиято книга " Белият цар ", преведена и на български, наскоро по екраните излезе едноименната интернационална копродукция.
Дьорд Драгоман е ярка фигура в актуалната унгарска литература, международната си популярност дължи на втория си разказ " Белият цар " (2005), прочут и на българските читатели. Литературните му триумфи стартират с " Книга за опустошението " (2002), а " Клада " (2014), който в този момент предлагаме на общителния четец, е третият му колосален разказ. Автор е на сборника с разкази " Хор от лъвове " (2015), превежда художествена литература от британски език, занимава се с литературна и кино рецензия.
Роден е през 1973 година в Търгу Муреш (Марошвашархей), Румъния. Семейството му се преселва да живее непрекъснато в Унгария през 1988 година Възпитаник е на Будапещенския университет " Лоранд Йотвьош ", приключва британска лингвистика, пази докторат по филологически науки, за писателската си активност е притежател на няколко маджарски и интернационалните влиятелни награди. По романа " Белият цар ", считан за шедьовър на унгарската литература в международен мащаб, е направен и игрален филм, английска продукция. Произведенията на Дьорд Драгоман са преведени на над тридесет езика.
" Клада " е историята на тринадесетгодишно момиче в неназован град, в една неназована източноевропейска страна, което остава сираче и нещастният поврат в ориста му съответствува с интервала на рухването на диктатурата, от която е потърпевшо цялото семейство. Ежедневието на героинята е изпълнено с фикция и елементарни фантазии, с младежки инциденти, първа обич и блян за благополучен и спокоен живот. Романът е история на съвремието ни, написана в настоящо време от името на едно дете.
История, която слага въпроса за персоналната отговорност в тоталитарното общество, от което видимо сме се избавили в края на предишния век, както и в новото общество, към което бързаме да се приобщим. Памет или давност, помилван или възмездие за подлостта и жестокостите, за раболепието и подчинеността при диктатурата? Въпроси, които вълнуват всички, съпричастни на измененията през последните тридесетина години, поднесени през кръгозора на едно дете, посредством магичната заложба на бабата да твори положително там, където я посято единствено злото.
Адриана Петкова
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Клада " на Дьорд Драгоман
В средата на поляната има два реда кафези, направени са от опъната върху стоманени тръби телена мрежа и са повдигнати на наколни крайници, като че ли висят половин метър над снега. В клетките отвесно бягат в кръг лисици, още веднъж и още веднъж се удрят в мрежата, тичат нагоре към тавана на клетката, все едно летят, устремът им ги носи до горната мрежа по този начин, че след това, едвам спуснали се до задната телена стена, на часа хукват към предната, безспирно, доста, доста бързо.
Противна и зашеметяваща панорама, заставам, виждам ги, заобиколена от тътен на метал и изострен аромат на лисича урина, лисиците сякаш не ме виждат, не престават да тичат, още веднъж и още веднъж в кръг, всичките петдесет, всичките 100.
Знам какво е това. Ферма за лисици, на кожената фабрика е, и тя е благосъстоятелност на бащата на Иван.
Усещам, че ме виждат, нито една не се стопира, само че всички мен гледат, по какъв начин заставам сред двата реда кафези в спортен екип, препълнен в червени три четвърти чорапи.
Поглеждам през телената мрежа, козината на лапите на лисиците е сива и разрошена, виждам ноктите им, по какъв начин драпат през дупките на мрежата, наподобява, че бягат все по-бързо и по-бързо, тракането на металната мрежа се усилва.
Стоя сред клетките, виждам катинарите в долния завършек на малките врати им, огромни са и черни, пипвам и дръпвам най-близкия, не се помръдва, единствено студенината му попива в ръкавицата ми. Не се отхвърлям, още веднъж го изтеглям, привеждам се, греша в снега, диря нещо, с което мога да го разбия. В ръката ми попада един клон, издърпвам го от снега, блъскам с него катинара, черният, порядъчен на главня клон се счупва, не преставам да блъскам катинара с дебелата му част, без резултат.
Клонът пада от ръката ми, катинарът е недокоснат, черен, леден. Тихо е, не знам по кое време лисиците са се спрели, само че в този момент всички стоят с муцунки, притиснати в телената мрежа, гледат ме, нито една не помръдва.
Пристъпвам обратно, заставам, чувствам по какъв начин по лицето ми се стичат сълзи. Искам да приказвам, желая да кажа нещо на лисиците, желая да им обещая, че ще се върна, ще се върна и ще ги освободя, само че от гърлото ми не се отронва нито тон.
Обръщам се, сълзите оставят по кожата ми ледени дири. Не мога да си потегли, няма да ги оставя затворени тук.
Между дърветата нещо помръдва, поглеждам, няма нищо, само че въпреки всичко отивам там. Спирам, една птичка излита от клоните, за момент зървам проблясък в синьо, когато обръщам глава натам, виждам измежду дърветата нещо като постройка, припвам към нея.
Дори не е постройка, единствено бронираният камион за шлака, стои посред една поляна, на него още са вледенилите се венци и цветя от погребението, ковчезите, отрупани със сняг, също са на платформата му.
Отивам до такава степен, вратата на шофьорската кабина е отворена. Тук несъмнено има кутия с принадлежности или някой гаечен ключ, или най-малко тръба или нещо, което употребяват при промяна на гумите. Когато се качвам, виждам, че седалката в действителност е цялостна с принадлежности, едни върху други са нахвърляни стоманени тръби, търнокопи, лопати, лостове.
Измъквам един лост и един търнокоп, търнокопът поставям на рамо, бързо се връщам при клетките.
Лисиците отново тичат в кръг, след това се стопират, гледат.
Спирам се пред една клетка, подвигам търнокопа, блъскам катинара, не го уцелвам, единствено раздирам телената мрежа, още веднъж блъскам, главата на търнокопа напълно минава мрежата. Когато я издърпвам, мрежата се извива, лисицата изскача от образувалата се дупка, аз към този момент съм при идната клетка, поред разрушавам клетките, една след друга, съумявам да улуча и един катанец, изпуска искра, само че не се счупва, не ме интересува, не преставам да блъскам.
Не знам какъв брой време би трябвало да е минало, до момента в който най-после разрушавам и последната клетка, китките ме болят, ръцете ме болят, раменете ме болят, само че не ме е еня, няма значение, нищо няма значение.
Задъхвам се, отпущам тежката част на търнокопа, пущам и дръжката му, накланя се, пада в снега. Тогава виждам, че всички лисици стоят под клетките, в мръсния утъпкан сняг, и ме гледат.
Плескам с ръкавиците с две ръце, изджафквам им.
Лисиците внезапно хукват, побягват към мен в кръг, наподобяват на огромен червен въртоп, заставам и ги виждам, след това се завъртам на пети, разгръщам ръце, затварям очи и стартирам и аз да се въртя в кръг, още веднъж и още веднъж, освен това по-бързо, в сравнение с те бягат в близост ми, изкрещявам колкото ми глас държи, с цялостни гърди, рокля от лисица! От това те се разпръскват, виждам по какъв начин под лапите им се подвига снежен прахуляк, побягват сред дърветата. Спирам и виждам по какъв начин гората ги гълтам, оставям се шеметът да ме олюлява по всички страни.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (841)
В поредицата " Модерна европейска прозаичност " на издателство " Ерго " излезе най-новият разказ " Клада " на забележителния маджарски публицист Дьорд Драгоман, по чиято книга " Белият цар ", преведена и на български, наскоро по екраните излезе едноименната интернационална копродукция.
Дьорд Драгоман е ярка фигура в актуалната унгарска литература, международната си популярност дължи на втория си разказ " Белият цар " (2005), прочут и на българските читатели. Литературните му триумфи стартират с " Книга за опустошението " (2002), а " Клада " (2014), който в този момент предлагаме на общителния четец, е третият му колосален разказ. Автор е на сборника с разкази " Хор от лъвове " (2015), превежда художествена литература от британски език, занимава се с литературна и кино рецензия.
Роден е през 1973 година в Търгу Муреш (Марошвашархей), Румъния. Семейството му се преселва да живее непрекъснато в Унгария през 1988 година Възпитаник е на Будапещенския университет " Лоранд Йотвьош ", приключва британска лингвистика, пази докторат по филологически науки, за писателската си активност е притежател на няколко маджарски и интернационалните влиятелни награди. По романа " Белият цар ", считан за шедьовър на унгарската литература в международен мащаб, е направен и игрален филм, английска продукция. Произведенията на Дьорд Драгоман са преведени на над тридесет езика.
" Клада " е историята на тринадесетгодишно момиче в неназован град, в една неназована източноевропейска страна, което остава сираче и нещастният поврат в ориста му съответствува с интервала на рухването на диктатурата, от която е потърпевшо цялото семейство. Ежедневието на героинята е изпълнено с фикция и елементарни фантазии, с младежки инциденти, първа обич и блян за благополучен и спокоен живот. Романът е история на съвремието ни, написана в настоящо време от името на едно дете.
История, която слага въпроса за персоналната отговорност в тоталитарното общество, от което видимо сме се избавили в края на предишния век, както и в новото общество, към което бързаме да се приобщим. Памет или давност, помилван или възмездие за подлостта и жестокостите, за раболепието и подчинеността при диктатурата? Въпроси, които вълнуват всички, съпричастни на измененията през последните тридесетина години, поднесени през кръгозора на едно дете, посредством магичната заложба на бабата да твори положително там, където я посято единствено злото.
Адриана Петкова
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Клада " на Дьорд Драгоман
В средата на поляната има два реда кафези, направени са от опъната върху стоманени тръби телена мрежа и са повдигнати на наколни крайници, като че ли висят половин метър над снега. В клетките отвесно бягат в кръг лисици, още веднъж и още веднъж се удрят в мрежата, тичат нагоре към тавана на клетката, все едно летят, устремът им ги носи до горната мрежа по този начин, че след това, едвам спуснали се до задната телена стена, на часа хукват към предната, безспирно, доста, доста бързо.
Противна и зашеметяваща панорама, заставам, виждам ги, заобиколена от тътен на метал и изострен аромат на лисича урина, лисиците сякаш не ме виждат, не престават да тичат, още веднъж и още веднъж в кръг, всичките петдесет, всичките 100.
Знам какво е това. Ферма за лисици, на кожената фабрика е, и тя е благосъстоятелност на бащата на Иван.
Усещам, че ме виждат, нито една не се стопира, само че всички мен гледат, по какъв начин заставам сред двата реда кафези в спортен екип, препълнен в червени три четвърти чорапи.
Поглеждам през телената мрежа, козината на лапите на лисиците е сива и разрошена, виждам ноктите им, по какъв начин драпат през дупките на мрежата, наподобява, че бягат все по-бързо и по-бързо, тракането на металната мрежа се усилва.
Стоя сред клетките, виждам катинарите в долния завършек на малките врати им, огромни са и черни, пипвам и дръпвам най-близкия, не се помръдва, единствено студенината му попива в ръкавицата ми. Не се отхвърлям, още веднъж го изтеглям, привеждам се, греша в снега, диря нещо, с което мога да го разбия. В ръката ми попада един клон, издърпвам го от снега, блъскам с него катинара, черният, порядъчен на главня клон се счупва, не преставам да блъскам катинара с дебелата му част, без резултат.
Клонът пада от ръката ми, катинарът е недокоснат, черен, леден. Тихо е, не знам по кое време лисиците са се спрели, само че в този момент всички стоят с муцунки, притиснати в телената мрежа, гледат ме, нито една не помръдва.
Пристъпвам обратно, заставам, чувствам по какъв начин по лицето ми се стичат сълзи. Искам да приказвам, желая да кажа нещо на лисиците, желая да им обещая, че ще се върна, ще се върна и ще ги освободя, само че от гърлото ми не се отронва нито тон.
Обръщам се, сълзите оставят по кожата ми ледени дири. Не мога да си потегли, няма да ги оставя затворени тук.
Между дърветата нещо помръдва, поглеждам, няма нищо, само че въпреки всичко отивам там. Спирам, една птичка излита от клоните, за момент зървам проблясък в синьо, когато обръщам глава натам, виждам измежду дърветата нещо като постройка, припвам към нея.
Дори не е постройка, единствено бронираният камион за шлака, стои посред една поляна, на него още са вледенилите се венци и цветя от погребението, ковчезите, отрупани със сняг, също са на платформата му.
Отивам до такава степен, вратата на шофьорската кабина е отворена. Тук несъмнено има кутия с принадлежности или някой гаечен ключ, или най-малко тръба или нещо, което употребяват при промяна на гумите. Когато се качвам, виждам, че седалката в действителност е цялостна с принадлежности, едни върху други са нахвърляни стоманени тръби, търнокопи, лопати, лостове.
Измъквам един лост и един търнокоп, търнокопът поставям на рамо, бързо се връщам при клетките.
Лисиците отново тичат в кръг, след това се стопират, гледат.
Спирам се пред една клетка, подвигам търнокопа, блъскам катинара, не го уцелвам, единствено раздирам телената мрежа, още веднъж блъскам, главата на търнокопа напълно минава мрежата. Когато я издърпвам, мрежата се извива, лисицата изскача от образувалата се дупка, аз към този момент съм при идната клетка, поред разрушавам клетките, една след друга, съумявам да улуча и един катанец, изпуска искра, само че не се счупва, не ме интересува, не преставам да блъскам.
Не знам какъв брой време би трябвало да е минало, до момента в който най-после разрушавам и последната клетка, китките ме болят, ръцете ме болят, раменете ме болят, само че не ме е еня, няма значение, нищо няма значение.
Задъхвам се, отпущам тежката част на търнокопа, пущам и дръжката му, накланя се, пада в снега. Тогава виждам, че всички лисици стоят под клетките, в мръсния утъпкан сняг, и ме гледат.
Плескам с ръкавиците с две ръце, изджафквам им.
Лисиците внезапно хукват, побягват към мен в кръг, наподобяват на огромен червен въртоп, заставам и ги виждам, след това се завъртам на пети, разгръщам ръце, затварям очи и стартирам и аз да се въртя в кръг, още веднъж и още веднъж, освен това по-бързо, в сравнение с те бягат в близост ми, изкрещявам колкото ми глас държи, с цялостни гърди, рокля от лисица! От това те се разпръскват, виждам по какъв начин под лапите им се подвига снежен прахуляк, побягват сред дърветата. Спирам и виждам по какъв начин гората ги гълтам, оставям се шеметът да ме олюлява по всички страни.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (841)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ