Ако духът на времето те е надухал и е схванал врата ти - Нашите автори
В Народния спектакъл се провря политиката. С цялата си разграничителна дарба. Вече ПР-оделът на театъра поддържа връзка единствено с избраници. Ако не сте сред тях, не си правете труда. Годината и половина, която прекарахме по площадите не е забравена. Висяхме, за да… получим кадър на Движение за права и свободи в ръководството на Народния. В предишното Движение за права и свободи ни е научило на какво ли не. Сега ще ни научи и на театър… Загубихме и спектакъл „ Азарян “. Преименуваха го Зала 2 „ Азарян “. Театрали треперят дали ще могат да покрият по-високия нов наем. Дали сцената изобщо ще остане отворена за спектакъл. Наскоро „ Демони “ на Крис Шарков трябваше да се играе там, само че наемодателят сложи изискване: без парно… Все радостни линии от театралното всекидневие.
А - и още нещо! Пазарният принцип в театъра… Всъщност не ми се приказва за това. Този текст е умислен положително. Защо да омръзвам с недомислици. Ако въпреки всичко дефинитивно решим да превърнем и театъра в търговия, остава само… Българската православна черква. Правим и от нея акционерно сдружение и неолибералното ни развиване е съвършено. Исус нека прояви схващане. Ако БПЦ в действителност стане акционерно сдружение, умел партиен ПР и там би бил незаместим. (Пепел ми на езика! Боже помилуй!...)
Има обаче индивиди, които още се двоумят да влязат в крачка с комерсиалното настояще. Например театрални създатели, на които специалността е нужда. Нито пазарният принцип, нито всеотдайната администрация съумяха да ги откажат да вършат спектакъл съгласно заръките на първосъздателите. На античните гърци. А те са ясни: театърът е сакрален обред. Дионисиева колекция за споделено осмисляне и преодоляване на живота. Да, днешният рядко наподобява на това… Напук на античните обаче спектакъл в сегашното колкото щеш. Винаги с нас. Винаги към нас. Образ, цвят и тон, режежисирани от самата мъдрост, от заран до вечер наставляват. Учат, че животът е прегледна, лесна работа. Стига да следваш… законите му. Да си наясно с … Тук индивидът от рекламата намига. А Орлин Горанов евентуално знае отговора. Учат, че мозъкът е основан да се разведрява. Не да се затормозява… Всъщност защо бил необходим тежкотоварен театър…? Имало тв приемник! Имало интернет! И двете знаели всичко за живота. С детайлности... Боже помилуй! Немаршируващите в строя на модерния комерсиализъм нямат нищо срещу да не са част от всичко това. Търсят свободни пространства. Скривалища. Места за среща със себеподобни, които духът на времето по този начин е надухал, че им се е схванал вратът…
I Am Studio като че ли се старае да бъде едно такова пространство. Бившето фотографско ателие на най-театралната улица в страната – „ Раковска “, е на път да стане явка за непретопени театрали. Това обаче не значи, че тук са се барикадирали сектанти без досег с действителността. Напротив. Наложени режисьори като Стоян Радев и Касиел Ноа Ашер, само че и по-млади, само че към този момент познати, като Ана Батева, Неда Соколовска и Бойко Илиев образуват самостоятелната театрална територия. Особено, в случай че се окаже че наемът в Зала 2 „ Азарян “ още веднъж е непосилен… Тук нерядко се празнуват министър председатели на пиеси, които мъдрата администрация е отредила да не видят бял свят.
Да гледаш спектакъл в I Am Studio вместо в някой от познатите театри по протежението на Раковска има собствен сексапил. Тук всичко мирише на възторг. На ъндърграунд. Ако от някъде инцидентно лъхне на плесен, то не е административен. Вероятно парите не са стигнали... В неголямата зала имате чувство близо до личния хол. Имате и чувство, че сте въвлечени в действието на пиесата. Изхождайки от общоприетия инвентар на всеки спектакъл, виждате, какъв брой доста механически чудеса липсват – машина за мъгла е единствен аксесоар. Този спектакъл живее от актьорско ентусиазъм. И … доброволчески труд. Най-вече той крепи I Am Studio. Когато видиш шефа Камелия Хатиб да приготвя зрелище с шестмесечно бебе в носилка на гърдите си, разбираш, що е доброволчество.
Това че тук доста от дейностите се импровизират, не значи, че театърът няма упоритости. Неотдавна разгласи премиера на „ Приказка за мъртвата царкиня “. За повторно Ана Батева показва пред българска аудитория пиеса на съветския драматург Николай Коляда. В модерния спектакъл Коляда е международна големина. А от него има какво да се научи за живота. Този път за място на действието избира срутен, недодялан подслон за животни. Служи му като че ли, с цел да намекне, че под капака на днешната изтънчена цивилизация като нищо се натъкваш на … зверилник. Там надълбоко в тъмното - в моторното поделение... Приютът е пропуснат от света и Бога битиен остров, на който като Робинзон Крузо е изхвърлена – или захвърлена? – от живота младата Рима. Рима е съумяла да се избави там, единствено тъй като никой не би се наел да прави мръсната работа, за която е наета. Нито пък наедно с приютените да живее като животно, както ѝ се постанова. Изчерпи ли се мястото за настаняване на бездомни, Рима поставя кабел „ + “ на врата и кабел „ – “ на гърба на новопостъпилото животно. Пуска ток. Избавя от страдания. В мъртвороденото си битие като че ли и тя по рождение носи кабел „ + “ на врата и кабел „ – “ на гърба в непрекъснат боязън, че някой, някъде ще пусне тока. Вече е изтощена от мъката. Алкохолът е само бягство. Коляда напомня, че светът се обитава и от хора без шансове. Без очаквания да преживеят каквото и да било положително. Мъртъвци по рождение. А това каква тъкмо цивилизация е…? Така съветският драматург стартира разсъждението си за долу и горе в обществената стълбица. На бедстващата Рима опълчва заможния банкер Максим. Става ясно, че и безнадеждните като Рима имат задача в света. И най-важното: че напълно не е ясно кой, по кое време и какъв брой обезсърчителен е…
Трите опорните точки, върху които Коляда закрепва сюжета са: зверилникът, като сцена на действието и антиподите Рима - Максим. С течение на действието вършим ненадейно изобретение. Привидно несъпоставимият с Рима Максим вътрешно е не по-малко засегнат от живота от самата Рима. Социалният контрастност в тази ситуация се оказва нещо на повърхността, детайлност. А изпод, в душите и на двамата гризе мрачевина. Двама толкоз разнообразни се оказват вътрешно толкоз еднообразно мизерни. Този съдбоносен триъгълник микропроекция на огромното съществуване ли е? А може ли безнадеждността на Рима да е породена от такива като Максим, които са по едно и също време нараняващи и засегнати? Той в триъгълника метафора за дебелашкото зло ли е, затискащо всичко живо под себе си? Сякаш това загатва Коляда, състрадавайки го не по-малко от Рима. При първата им среща, пристигнал да си вземе куче за вилата, Максим предстоящо се гаври с Рима. Безпомощното, оскотяло момиче е толкоз под равнището на банкера, че на Максим всевъзможен досег с него му е невъобразим. А тя към този момент се готви да си иде. Да напусне света и неговите страдания. Ненавършила 30, е изгубила последни илюзии. Вътрешно се е сбогувала. Жива я държи една последна фантазия. Иска за финала по този начин да приготви всичко, че в гибелта си да наподобява специфична - като мъртвата царкиня от приказката на Пушкин. По липса на различен, моли Максим да ѝ извърши последно предпочитание. Да я люби преди ритуалното самоубийство. Иска преди потегляне да усети плътска обич. Максим по логиката на обществения си статус брутално я отхвърля.
Съдбата обаче е непредсказуема. Преобръща от време на време всичко наобратно. Подготвила е нова среща сред Рима и Максим. Този път Максим е този, който търси избавление. Търси и амнистия. От Рима… Търси излаз от лицемерието на своята среда, което споделя, че го задушава. В средата си даже не намира на кого да показа. От хора с неговия обществен статус не чака нито да бъде свестен, нито да получи помощ. Жертва на зло ли е станал Максим, което умишлено или неумишлено самичък е подкрепил? Около мен, споделя той на Рима, има единствено неистинен хора. А аз чувствам и знам, че някъде на този свят има същински. И от в този момент нататък ще ме крепи вярата да ги срещна. Мъртвородената Рима ли е същински човек? Затова ли на нея е избрал да се изповяда?
След спектакъла помолих Ана Батева и Камелия Хатиб за къс диалог. Ана Батева, която персонално добре познава Коляда, описа какво е чула от драматурга. Рима в действителност е съществувала. Наистина е работила в подслон за животни. В основата си пиесата отразява същинска история. Безнадеждната Рима е имала нюх за болката на другия. Старала се е да я облекчи. И в пиесата тя е тази, която като че ли постоянно вижда и се пробва да погълне непознатата болежка, с цел да отърве света от нея. Когато схваща какъв брой безгранично огромна е, взема решение, че е по-добре да си отиде от светът-страдание.
Камелия Хатиб прави в облика на Рима мощна роля. Сподели, че не е лек и изисква доста модулации в настройките на артиста. Камелия съумява. С доста прочувствен заряд пресъздава ритуално разделящата се със света млада госпожица. Съумява да сплете нишките на човечността в пиесата, които потеглят от нея и още веднъж свършат в нея. А защо друго е пиесата на Коляда, в случай че не за загубата на човещина? Е – имам незначителна забележка. Камелия наподобява прекомерно добре. За Рима узнаваме, че има отблъскваща осанка. При първата среща с нея Максим даже пренебрежително я назовава „ то “. Това дребно противоречие не пречи посланието на Коляда да допре фена. Да бъде отнесено у дома за размисъл. И изцяло е допустимо „ болки във врата “ от теченията на съвремието да олекнат.
А - и още нещо! Пазарният принцип в театъра… Всъщност не ми се приказва за това. Този текст е умислен положително. Защо да омръзвам с недомислици. Ако въпреки всичко дефинитивно решим да превърнем и театъра в търговия, остава само… Българската православна черква. Правим и от нея акционерно сдружение и неолибералното ни развиване е съвършено. Исус нека прояви схващане. Ако БПЦ в действителност стане акционерно сдружение, умел партиен ПР и там би бил незаместим. (Пепел ми на езика! Боже помилуй!...)
Има обаче индивиди, които още се двоумят да влязат в крачка с комерсиалното настояще. Например театрални създатели, на които специалността е нужда. Нито пазарният принцип, нито всеотдайната администрация съумяха да ги откажат да вършат спектакъл съгласно заръките на първосъздателите. На античните гърци. А те са ясни: театърът е сакрален обред. Дионисиева колекция за споделено осмисляне и преодоляване на живота. Да, днешният рядко наподобява на това… Напук на античните обаче спектакъл в сегашното колкото щеш. Винаги с нас. Винаги към нас. Образ, цвят и тон, режежисирани от самата мъдрост, от заран до вечер наставляват. Учат, че животът е прегледна, лесна работа. Стига да следваш… законите му. Да си наясно с … Тук индивидът от рекламата намига. А Орлин Горанов евентуално знае отговора. Учат, че мозъкът е основан да се разведрява. Не да се затормозява… Всъщност защо бил необходим тежкотоварен театър…? Имало тв приемник! Имало интернет! И двете знаели всичко за живота. С детайлности... Боже помилуй! Немаршируващите в строя на модерния комерсиализъм нямат нищо срещу да не са част от всичко това. Търсят свободни пространства. Скривалища. Места за среща със себеподобни, които духът на времето по този начин е надухал, че им се е схванал вратът…
I Am Studio като че ли се старае да бъде едно такова пространство. Бившето фотографско ателие на най-театралната улица в страната – „ Раковска “, е на път да стане явка за непретопени театрали. Това обаче не значи, че тук са се барикадирали сектанти без досег с действителността. Напротив. Наложени режисьори като Стоян Радев и Касиел Ноа Ашер, само че и по-млади, само че към този момент познати, като Ана Батева, Неда Соколовска и Бойко Илиев образуват самостоятелната театрална територия. Особено, в случай че се окаже че наемът в Зала 2 „ Азарян “ още веднъж е непосилен… Тук нерядко се празнуват министър председатели на пиеси, които мъдрата администрация е отредила да не видят бял свят.
Да гледаш спектакъл в I Am Studio вместо в някой от познатите театри по протежението на Раковска има собствен сексапил. Тук всичко мирише на възторг. На ъндърграунд. Ако от някъде инцидентно лъхне на плесен, то не е административен. Вероятно парите не са стигнали... В неголямата зала имате чувство близо до личния хол. Имате и чувство, че сте въвлечени в действието на пиесата. Изхождайки от общоприетия инвентар на всеки спектакъл, виждате, какъв брой доста механически чудеса липсват – машина за мъгла е единствен аксесоар. Този спектакъл живее от актьорско ентусиазъм. И … доброволчески труд. Най-вече той крепи I Am Studio. Когато видиш шефа Камелия Хатиб да приготвя зрелище с шестмесечно бебе в носилка на гърдите си, разбираш, що е доброволчество.
Това че тук доста от дейностите се импровизират, не значи, че театърът няма упоритости. Неотдавна разгласи премиера на „ Приказка за мъртвата царкиня “. За повторно Ана Батева показва пред българска аудитория пиеса на съветския драматург Николай Коляда. В модерния спектакъл Коляда е международна големина. А от него има какво да се научи за живота. Този път за място на действието избира срутен, недодялан подслон за животни. Служи му като че ли, с цел да намекне, че под капака на днешната изтънчена цивилизация като нищо се натъкваш на … зверилник. Там надълбоко в тъмното - в моторното поделение... Приютът е пропуснат от света и Бога битиен остров, на който като Робинзон Крузо е изхвърлена – или захвърлена? – от живота младата Рима. Рима е съумяла да се избави там, единствено тъй като никой не би се наел да прави мръсната работа, за която е наета. Нито пък наедно с приютените да живее като животно, както ѝ се постанова. Изчерпи ли се мястото за настаняване на бездомни, Рима поставя кабел „ + “ на врата и кабел „ – “ на гърба на новопостъпилото животно. Пуска ток. Избавя от страдания. В мъртвороденото си битие като че ли и тя по рождение носи кабел „ + “ на врата и кабел „ – “ на гърба в непрекъснат боязън, че някой, някъде ще пусне тока. Вече е изтощена от мъката. Алкохолът е само бягство. Коляда напомня, че светът се обитава и от хора без шансове. Без очаквания да преживеят каквото и да било положително. Мъртъвци по рождение. А това каква тъкмо цивилизация е…? Така съветският драматург стартира разсъждението си за долу и горе в обществената стълбица. На бедстващата Рима опълчва заможния банкер Максим. Става ясно, че и безнадеждните като Рима имат задача в света. И най-важното: че напълно не е ясно кой, по кое време и какъв брой обезсърчителен е…
Трите опорните точки, върху които Коляда закрепва сюжета са: зверилникът, като сцена на действието и антиподите Рима - Максим. С течение на действието вършим ненадейно изобретение. Привидно несъпоставимият с Рима Максим вътрешно е не по-малко засегнат от живота от самата Рима. Социалният контрастност в тази ситуация се оказва нещо на повърхността, детайлност. А изпод, в душите и на двамата гризе мрачевина. Двама толкоз разнообразни се оказват вътрешно толкоз еднообразно мизерни. Този съдбоносен триъгълник микропроекция на огромното съществуване ли е? А може ли безнадеждността на Рима да е породена от такива като Максим, които са по едно и също време нараняващи и засегнати? Той в триъгълника метафора за дебелашкото зло ли е, затискащо всичко живо под себе си? Сякаш това загатва Коляда, състрадавайки го не по-малко от Рима. При първата им среща, пристигнал да си вземе куче за вилата, Максим предстоящо се гаври с Рима. Безпомощното, оскотяло момиче е толкоз под равнището на банкера, че на Максим всевъзможен досег с него му е невъобразим. А тя към този момент се готви да си иде. Да напусне света и неговите страдания. Ненавършила 30, е изгубила последни илюзии. Вътрешно се е сбогувала. Жива я държи една последна фантазия. Иска за финала по този начин да приготви всичко, че в гибелта си да наподобява специфична - като мъртвата царкиня от приказката на Пушкин. По липса на различен, моли Максим да ѝ извърши последно предпочитание. Да я люби преди ритуалното самоубийство. Иска преди потегляне да усети плътска обич. Максим по логиката на обществения си статус брутално я отхвърля.
Съдбата обаче е непредсказуема. Преобръща от време на време всичко наобратно. Подготвила е нова среща сред Рима и Максим. Този път Максим е този, който търси избавление. Търси и амнистия. От Рима… Търси излаз от лицемерието на своята среда, което споделя, че го задушава. В средата си даже не намира на кого да показа. От хора с неговия обществен статус не чака нито да бъде свестен, нито да получи помощ. Жертва на зло ли е станал Максим, което умишлено или неумишлено самичък е подкрепил? Около мен, споделя той на Рима, има единствено неистинен хора. А аз чувствам и знам, че някъде на този свят има същински. И от в този момент нататък ще ме крепи вярата да ги срещна. Мъртвородената Рима ли е същински човек? Затова ли на нея е избрал да се изповяда?
След спектакъла помолих Ана Батева и Камелия Хатиб за къс диалог. Ана Батева, която персонално добре познава Коляда, описа какво е чула от драматурга. Рима в действителност е съществувала. Наистина е работила в подслон за животни. В основата си пиесата отразява същинска история. Безнадеждната Рима е имала нюх за болката на другия. Старала се е да я облекчи. И в пиесата тя е тази, която като че ли постоянно вижда и се пробва да погълне непознатата болежка, с цел да отърве света от нея. Когато схваща какъв брой безгранично огромна е, взема решение, че е по-добре да си отиде от светът-страдание.
Камелия Хатиб прави в облика на Рима мощна роля. Сподели, че не е лек и изисква доста модулации в настройките на артиста. Камелия съумява. С доста прочувствен заряд пресъздава ритуално разделящата се със света млада госпожица. Съумява да сплете нишките на човечността в пиесата, които потеглят от нея и още веднъж свършат в нея. А защо друго е пиесата на Коляда, в случай че не за загубата на човещина? Е – имам незначителна забележка. Камелия наподобява прекомерно добре. За Рима узнаваме, че има отблъскваща осанка. При първата среща с нея Максим даже пренебрежително я назовава „ то “. Това дребно противоречие не пречи посланието на Коляда да допре фена. Да бъде отнесено у дома за размисъл. И изцяло е допустимо „ болки във врата “ от теченията на съвремието да олекнат.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ