Ужасите при строежа на Панамския канал
В момента на градежа му това е най-големият инфраструктурен план, който светът в миналото е виждал. Когато през 1914 година след 10 години строителство дългият 80 километра Панамски канал публично отваря, той извършва една визия, която хората имат от епохи, само че до момента са считали за невъзможна.
Проектът, по който работят повече от 40 000 служащи, с изключение на доста труд, лишава и много човешки животи. В хода на строителството са убити хиляди служащи. Официалният брой е 5 609, само че доста историци считат, че действителното количество е няколко пъти по-голямо. Стотици, в случай че не и хиляди пък са трайно ранените.
Как следователно държавното управление на Съединените щати, което е отговорно за плана, съвместява това голямо достижение с големите загуби на човешки живот? По същия метод, по който държавните управления се вършат и през днешния ден: с триумфална изразителност и пари.
От самото начало планът за Канала би трябвало да покаже изключителните качества и мощ на Америка. Французите се бяха пробвали – несполучливо – да построят канал през 80-те години на 19 век, като най-сетне се предадоха след години битка с непокоримия ландшафт, заболявания, гибелта на към 20 000 служащи и големи разноски. Но Съединени американски щати, които закупиха оборудването на френската компания, дадоха обещание, че ще го създадат по друг метод.
Комисията по канала, която ръководи плана, първоначално работи нападателно, с цел да приготви пейзажа и неговите жители. Източват се блата, избиват се комари и се инициира повсеместен хигиеничен план. Правят се и нови полицейски сектори, учебни заведения и лечебни заведения.
Но това е единствено началото. Трябва да бъде издигната най-голямата язовирна стена в света, с цел да управлява водите на река Чагрес и да се обезпечи зареждане за заключващата система на канала. Освен това се основава и огромното езеро Гатун, което обезпечава пренос за повече от една трета от дистанцията сред Атлантическия и Тихия океан.
Разрушенията са обилни. Цели села и гори са наводнени, а железопътната линия, издигната през 50-те години на 18 век, би трябвало да бъде преместена. Най-голямото предизвикателство за всички е правата Кулебра, известна през днешния ден като правата Гаярд – 12 километра изкуствена котловина, изкопана в планински терен.
Но приповдигнатият метод, по който се говореше за плана, маскира ужасяващи условия на труд.
Панамският канал е издигнат от хиляди служащи, най-вече от Карибите. За тях прокарването на Кулебра е същински Ад. Те живеят като втори качество жители, подчинени на рабски режим с неприятна храна, доста часове труд и ниско възнаграждение. И непрекъснат риск за живота. През 80-те години режисьорът Роман Фостър потегля да търси тези служащи. Повечето от оживелите са били на над 90 години. Днес филмът „ Digger “ (1984) на Фостър мъчно може да се откри, само че той съдържа някои от единствените свидетелства от първа ръка за това какво е било да копаеш Панамския канал в името на американската империя.
Константин Паркинсън е един от служащите, който описа историята си пред Фостър – гласът му е корав, само че лицето му едвам поглежда в камерата.
Започва работа по Канала на 15 години – както мнозина, той може и да е излъгал за възрастта си. На 16 юли 1913 година, ден, който в никакъв случай няма да не помни, губи десния си крайник, а левият му гален е смачкан. Паркинсън споделя, че баба му отишла при основния инженер на Канала Джордж Гьотълс, с цел да изиска някаква помощ. Отговорът на Гьотълс е елементарен: „ Скъпа моя госпожо, Конгресът не е приел никакъв закон… да се получи обезщетение, когато служащ загуби крак. Обаче да не се тормози. За вашият внук ще се погрижим незабавно щом той е в положение да работи, даже в инвалидна количка. “
И Гьотълс е прав, само че единствено частично. В началото държавното управление на Съединени американски щати всъщност в действителност няма законодателство, което да пази десетките хиляди задгранични служащи от Барбадос, Ямайка, Испания и други. Администратори като Гьотълс допускат, че икономическото обезсърчение на служащите ще предотврати бутновете по този въпрос.
В огромна степен тяхното съмнение е правилно. Въпреки че имаше кавги за изискванията на живот, пострадванията наподобява се одобряват като нещо обикновено и благотворителността на администрацията действаше минимално – едвам обезпечи нужното за връщането на мъжете на работа.
През 1908 година, след няколко години строителство, Комисията по канала най-сетне стартира да ползва по-конкретни политики за отплата при случай. Тя подписва контракт с нюйоркската компания A.A. Marks, която да доставя с изкуствени крака при осъществяване на работните си отговорности.
Има обаче някои условия за приемане на тази административни щедрости: служащият не може да бъде отговорен за пострадването си, а тълкуването на „ при осъществяване на работните си отговорности “ нормално е строго, като се изключват многото пострадвания при влакове, които са от значително значение за довеждането и отвеждането на служащите до и от строителната площадка.
Въпреки тези ограничавания до 1912 година A.A. Marks е доставилa повече от 200 изкуствени крайника. Компанията даже пуска реклама на цяла страница на своите артикули в The New York Sun, в която афишира със необичайно радостен звук по какъв начин крайниците им оказват помощ на доста мъже, които се срещнаха с „ катастрофи и преждевременни гърмежи “. Те също пускат сходни реклами и в медицински списания.
Но това обезщетение въпреки всичко е извънредно и незадоволително и да не приказваме, че доста мъже падат през преднамерено необятните му пукнатини. Техните истории са сложни за намиране, само че в Националният списък могат да се намерят няколко. Уилфред Макдоналд, който евентуално е или от Ямайка, или от Барбадос, описа своята история в писмо до админите на канала на 25 май 1913 г.:
Със спада на цените на захарта при започване на 1900 година огромна част от Карибите е в дълбока икономическа рецесия, като доста служащи колкото да намират прехранване. Но най-дълбокото „ злощастие “ на Уилфред може би е, че пострадването му се смята за негова лична виновност и по закон той няма право на нищо. Комисията на канала в последна сметка взема решение, че е доста евентуално мъжът да стане страдалец в очите на обществото, в случай че не получи някаква помощ, и по тази причина му дават мечтаните крака. Но те също по този начин са безапелационни, че казусът му няма да сложи процедура.
Други мъже обаче нямат толкоз шанс. Мнозина са депортирани, а някои приключиха работа в благотворителна плантация към лудница. Някои от старците във кино лентата на Фостър не могат да повярват, че въобще са оживели. Кръвта и телата им заплатиха за фантазията да се движат артикули и военни сили.
