Идеята за равенството в Новия Завет и в основни марксови произведения
В подтекста на преразглеждането на теоретико-ценностните връзки сред християнството и концепциите на Маркс за обществена правдивост считаме, че от огромно значение е усилието за техния разбор и за тяхното сравнение и сравняване, при което се разкриват както разлики, по този начин и допирни точки или сходни позиции.
Сред сходните позиции мощно се откроява загрижеността за отбрана на елементарния и изтерзан човек, което води до конвергенции, които могат да впечатлят, макар огромната времева сред тях отдалеченост, в която те бяха дефинирани. В рамките на сегашния труд се преглежда отношението на обществените полезности съдържащи се в Новия Завет и главните марксови хрумвания за обществената справетливост.
Парадигми на концепцията за равенството в Библията
В Стария завет се срещат хрумвания и рекомендации за поддръжка на бедните, а тези, които го вършат, се характеризират като блажени на Земята, т.е. блажени още на този свят, и също Господ ще ги избави (Псал. 40:2–4). В 27-те книги на Новия завет и изключително в Евангелията на Матей, Марк, Лука и Йоан, които съдържат разказите на евангелистите за живота и делото на Иисус, се включват основите на християнското обучение за обществената правдивост. Христос не развива политическа идеология и затова не приканва хората към въставане във формата на социалнополитическа гражданска война. От друга страна обаче, не проповядва обществено равнодушие, а в противен случай, кани хората към обществена и морална практическа активност, имаща за център вниманието и грижата за „ другия “.
Социалното обучение, съдържащо се в Библията и изключително в Новия завет, е доста богато. То, дружно с другите разработки на православните отци, построява общественото обучение на православието, което църквата в никакъв случай не показва като различаващо се от нейното изцяло избавително обучение и живот. То може обаче предвид на научното проучване да се преглежда като характерна област на вярата и практиката на църквата.
Иисус признава материалните потребности за естествени. Например, когато учениците Му го канят да разпусне хората, които го следили, слушайки Неговата проповед (понеже няма какво да ядат), Той предлага да им се даде да ядат („ дайте им вие да ядат “) и тогава следва чудото с храненето на петте хиляди мъже (Марк. 6:35–44). Но паралелно с това наставлява хората да не се стремят към персонално замогване и събиране на благосъстояния и по тази причина им предлага да не събират съкровища на Земята, а на Небето (Мат. 6:19–21). Едновременно приканва индивида към всестранна помощ на другия – материална и духовна. А отношението към другия човек на този свят е аршин за спечелването или не на безконечния живот след Второто пришествие и Страшния съд (Мат. 25:31–46). В съответния откъс на Евангелието на Матей (25:31–46) Христос дава доста образци за предстоящото от хората практическо отношение към имащия потребност от помощ човек, конкретизирайки типовете помощ в живота: храна, облекло, жилище, само че и прочувственото поддържане на хората, които са заболели или пандизчии. Отношението на индивида към слабите хора Христос отъждествява с отношението към самия Него, тъй като слабите се считат за Негови скромни братя.
В фамозната си тирада, известна като „ Проповедта на планината “ (Мат. 5:1–12), съгласно Христос милостивите, т.е. оказващите помощ на другите хора, ще бъдат блажени: „ Блажени милостивите, тъй като те ще бъдат помилувани. “ Но също така, блажени са и хората, носещи или стремящи се към обществени и морални качества като „ низшите по дух “, кротките, жадуващите за правдата, миротворците и гонените и подлагани на клюки поради вярата си към Христос.
Според Христос оказаната поддръжка към имащите потребност хора не би трябвало да се реализира за персоналното и обществено признание на милостивия човек от хората, а в противен случай, тя би трябвало да се прави „ скритом “ (Мат. 6:1–6). Иисус дефинира любовта като признак на християните: „ Нова заповед ви давам, да любите един другиго… По това ще познаят всички, че сте Мои възпитаници, в случай че обич имате между тях “ (Йоан. 13; 34–35). Иисус сочи като пример за такава практическа духовна и обществена позиция на християните Себе си, Който идва, с цел да служи на хората, а не да Му служат (Марк. 10:43–45) и редом „ даде душата Си откуп за мнозина “, което значи изкупителната, съгласно църковното обучение, всеотдайност на Христос, изразяваща Божията обич към индивида.
От притчата за положителния самарянин е видно, че християнската дейна обич съгласно Христос би трябвало да се оказва на всички, без значение от религиозна, расова и национална принадлежност, а въпреки това, от казаното би могло да се установи, че тя може и да се разпростира в по-голяма степен от „ непознати “ на нас хора, в сравнение с от нашите сънародници и имащи расова и религиозна с нас общественост (Лук. 10:30–37).
Отношението на Христос към благосъстоянието се отбелязва и посредством беседата с богатия юноша, който го запитва какво би трябвало да направи, с цел да наследи безконечния живот (Марк. 10:17–25). Отговорът съдържа и последното изискване, което е: „ иди продай всичко, що имаш, и раздай на бедняци, и ще имаш богатство на небето; па дойди и върви след Мене, като вземеш кръста “ (Марк. 10:21). И още, Иисус акцентира, че „ никой прислужник не може да слугува на двама господари, тъй като или единия ще намрази, а другия ще обикне; или на единия ще угоди, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона “ (Лук. 16:13). Оттук следва, че персоналното владение на материалното благосъстояние е положение, което освен не се поддържа от Христос, само че концентрирането му у дребен брой лица би трябвало да се ликвидира посредством разпределението му на бедните, [което при вероятно всеобщо реализиране би могло и да докара до унищожаване на икономическите различия]. Христос не прецизира дали под благосъстояние се подразбира притежаването на средства за произвеждане и изключително земя, само че естествено в израелското робовладелско общество през 1 век богати са били хората, принадлежащи към висшите съсловия.
Христос е сериозен към държавната власт, считайки я за форма на владичество и властване над народите: „ …знаете, че ония, които се считат за князе на народите, господаруват над тях, и велможите им господстват върху тях “ (Марк. 10:42). Като антитеза на въпросното събитие Христос дефинира солидарността и практическата поддръжка на другите, по Негов пример, с което би трябвало да се характеризират християните. В „ Деяния на апостолите “ се срещат описания за живота на християните в първите християнски общини, които се характеризират с цялостна душевна и материална общественост, с цялостно тъждество: „ И постоянстваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите. Страх обзе всяка душа, тъй като доста чудеса и личби ставаха посредством апостолите в Иерусалим. А всички вярващи бяха дружно, и всичко им беше общо; продаваха парцели и стока и разделяха ги на всички, всекиму съгласно потребността. И всеки ден единомислещо престояваха в храма и, преломявайки по къщите самун, хранеха се с радостно и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ. А Господ ежедневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха “ (Деян. 2:42–47). (По-нататък, в границите на последващи изявления, ще се направи опит за разглеждане на мнения, изказани от православната патрология по отношение на съответния набожен и обществен феномен, който има огромно значение за учението и практиката на православието.)
За откриването и разбора на парадигми, включващи социално-моралните полезности, съдържащи се в Новия завет, необикновен интерес съставлява Съборното обръщение на деятел Яков. Апостолът акцентира нуждата от съчетаване на вярата с каузи на практическа обич и отказване на въздействието на общественото зло, казвайки, че „ в случай че някой от вас мисли, че е благоверен, само че не обуздава езика си, а мами сърцето си, неговото благочестие е суетно. Чисто и непорочно благочестие пред Бога и Отца е това: да пригледваш сираци и вдовици в техните скърби и да се пазиш неопетнен от света “ (Яков, 1:26–27). Яков поучава християните да не дават преимущество на богатите и да не презират сиромасите в техните събрания, припомняйки, че сиромасите на света избра Бог да бъдат богати във религия и наследници на царството, дадено от Него на ония, който Го обичат (Яков, 2:2–5).
Апостол Яков проучва практическите размери и моралната същина на нуждата от съчетаването на вярата и практиката от страна на християните, като обрисува отношението, което би трябвало те да имат, към въпросите на нуждаещите се от материална помощ, констатирайки, че вярата е мъртва без каузи: „ Ако един брат или сестра са голи и нямат дневната храна, а някой от вас им рече: идете си с миром, грейте се и насищайте се, пък не им даде, що е потребно за тялото – каква изгода? Тъй и вярата, в случай че няма каузи, сама по себе си е мъртва “ (Яков, 2:15–17). Освен това, Яков подлага на критика изключително остро богатите за употребата, която постановат на служащите, а и за техния луксозен метод на живот (Яков, 5:1–7). Много значим детайл за задачите на актуалното проучване е събитието, че апостолът визира въпроса на неплатения труд в трудовата употреба: „ Ето, заплатата, що сте задържали от служащите, които пожънаха нивите ви, вика; и виковете на жетварите стигнаха до ушите на Господа Саваота “ (Яков, 5:4).
Във второто Послание до коринтяните Апостол Павел поучава християните за предоставяне на помощ „ съгласно средствата “, т.е съгласно опциите на даващия, и смята, че в случай че християните правят между тях това във тип на взаимна поддръжка и помощ, в действителност ще се реализира тъждество. Посланието се написа във връзка изпращането на Тит и още двама християни при коринтяните за събиране на материална помощ за други християни (Περί Ελεημοσύνης, Αγάπης και Φιλανθρωπίας, т. 1, 1994).
В това обръщение деятел Павел известява на братята коринтяни за това, че църквите македонски при огромната си сиромашия несметно са показали благосъстоянието на своето благодушие, щом по негово удостоверение „ …те се демонстрираха доброволни пожертвователи по силите си и отвън силите, като ни молеха прекалено много да приемем техния подарък и присъединяване в услужване на светиите “ (2 Кор. 8:2–4); (Περί Ελεημοσύνης, Αγάπης και Φιλανθρωπίας, т. 1, 1994). Павел отбелязва, че помолил Тита, който бе наченал по-рано, такова дело да го въодушеви и у тях. А по този метод, изяснява Павел, както изобилстват религия и слово, знание и всяко старание и любовта към техните братя, по този начин ще изобилства у тях и тази добродетел (2 Кор. 8:7–8).
Павел приканва коринтяните да довършат старателно наченатото от предходната година дело, а то старателно да стане съгласно средствата, „ тъй като, в случай че някой има старание, той е сгоден по това, каквото има, а не по това, каквото няма. Не че желая да бъде на другите леко, а вам тежко, само че за изравнение: сегашният ваш остатък да допълня техния дефицит, с цел да послужи и техният остатък при вашия дефицит, та да има тъждество “(2Кор.8:11–14).Следователно усърдното и умишлено взаимно материално и духовно поддържане се показва от Павел като добродетел, реализирането на която не просто добавя потребностите, само че води до общественото тъждество.
Идеята за равенството в Μарксовите творби
Маркс и Енгелс създават своето виждане за общественото тъждество във връзка идейни полемики, които пораждат по отношение на настоящи и бъдещи въпроси и потребности на работническото придвижване, водещи към създаването на историческия материализъм и Марксовата политическа спестовност.
В „ Манифест на комунистическата партия “ (1848) Маркс и Енгелс откриват своя разбор, отбелязвайки, че (с изключение на първобитната община) историята на всички досегашни общества е история на класови битки. Според тях с разпадането на примитивното комунистическо общество стартира разделянето на обществото на разграничени и антагонистични една на друга съсловия. В своя по-нататъшен разбор те се пробват да вникнат в дълбините на политическите, финансовите и обществените явления на капитализма. В Манифеста се отбелязва още, че развиването на метода на производството при капитализма довежда до развиването на буржоазията и до умножаването на нейните капитали. Признава се, че тази класа е изиграла изключително революционна историческа роля. Но даже от това време, двамата мислители акцентират съществуването на феномена на рецесиите, избухнали когато се появява противоречие сред производителните сили, които са прекалено големи, и индустриалните връзки, които ги спъват. И това води буржоазията до заличаване на маса производителни сили и до завземане на нови пазари за превъзмогване на това противоречие, като приготвя по-всестранни и по-съкрушителни рецесии и понижава средствата за попречване на рецесиите.
Друга констатация на Манифеста е тази за налаганата по военному организация във фабриката. Там служащите са сложени под надзора на цяла подчиненост от подофицери и офицери и те са плебеи освен на буржоазната класа и на буржоазната страна, само че и на машината, на надзирателя и на първо място на обособения буржоа индустриалец. Според Маркс и Енгелс паралелно с развиването на буржоазията се развива и пролетариатът, актуалните служащи, които се продават като стока в процеса на труда. От всички съсловия, които противостоят на буржоазията, той е в действителност революционна класа. За разлика от предишното, пролетарското придвижване не е придвижване на малцинство, както се случило с придвижванията на предишното, а е независимо придвижване на голямото болшинство (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984). Виждането на Маркс и Енгелс е, че със своето ескалиране класовата битка избухва в открита гражданска война и с насилственото срутване на буржоазията пролетариатът открива своето владичество (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984, с. 50). Определя се, че комунистите могат да обобщават своята доктрина в един израз: унищожаване на частната благосъстоятелност. Относно упрека към комунистите за блян към унищожаване на персонално добитата, направена със собствен труд благосъстоятелност, която е била основата на всяка персонална независимост, активност и автономия, се акцентира, че дребнобуржоазната, дребно-селската благосъстоятелност няма да бъде отстранена от комунистите, тъй като развиването на промишлеността към този момент я е премахнало, а и ежедневно продължава да я отстранява.
Що се касае до премахването на актуалната буржоазна частна благосъстоятелност, двамата мислители акцентират, че трудът на пролетария основава капитал, който експлоатира наемен труд и поражда нов наемен труд, с цел да го експлоатира още веднъж, и поддържат концепцията, че собствеността в актуалния си тип се движи сред капитал и наемен труд. При разбора на двете страни на тази диаметралност се поддържа идейната позиция за капитала в действителност като социална мощ, защото той „ може да бъде наведен в придвижване единствено от общата активност на доста членове на обществото – а в последна сметка единствено от общата активност на всички членове на обществото “ (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984, с. 53).
Посочва се, че в действителност става дума не за преобразяване на персонална благосъстоятелност в социална, а единствено за изменение на публичния темперамент на собствеността, който изгубва своя съсловен темперамент. Подчертава се, че това, което обособеният служащ присвоява вследствие на своята активност, стига единствено за възпроизвеждане на неговия живот. Уточнява се, че комунистите нямат блян към унищожаване на персоналното заграбване на продуктите на труда, които служат за възпроизвеждане на живота, заграбване, което не оставя никакъв чист приход, който би могъл да дава власт над непознат труд. А тяхната цел е да отстранен единствено мизерния темперамент на това заграбване, при което служащият живее единствено с цел да усилва капитала, живее единствено доколкото ползите на господстващата класа изискват това. Констатира се, че до момента в който „ в буржоазното общество живият труд е единствено средство за увеличение на насъбрания труд, в комунистическото общество насъбраният труд е единствено средство за разширение, за обогатяване и повишение на виталното ниво на служащите “ (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984, с. 53).
В своя труд „ Критика на Готската стратегия “ (1875) Маркс развива своите критически позиции против концепциите на Ласал по отношение на въпросите на стопанската система и класите и по едно и също време оформя главните си възгледи за ограничение и превъзмогване на неравенството и за отношението на страната към построяването на социализма и обществената му политика. В този труд Маркс образува своето виждане за премахването на капитализма и образуването на новото, комунистическо общество, което съгласно него ще има две етапи. За цялостното тъждество съгласно Маркс няма да съществуват условия то да се реализира незабавно след превъзмогването на капитализма, а ще може да се реализира на втората фаза – висшата.
Според Ласал в комунистическото общество всеки служащ би трябвало да получава „ несъкратен трудов приход “. Като добър ценител на понятията на политическата спестовност, Маркс изяснява, че трудовият приход в смисъл на артикул на труда, груповият трудов приход ще бъде целокупният публичен артикул, от който ще бъде приспаднато: първо, това, което е належащо за възобновяване на средствата за производството; второ, спомагателната част за разширение на производството; трето, аварийният или осигурителен фонд против злополуки, повреди в резултат на естествени стихии и така нататък Остава съгласно Маркс другата част от целокупния артикул, която е предопределена да служи като предмети за ползване. Но, преди да стигне до индивидите, от нея би трябвало да се приспаднат: управническите разноски, разноските за взаимно облекчаване на потребностите като учебни заведения, институции по опазването на здравето, фондове за неработоспособни (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984).
Маркс изяснява, че на този стадий трудът не се явява като стойност на тези артикули, като някакво присъщо на тях материално свойство. Индивидуалният труд е непосредствена съставка на целокупния труд. Според Маркс това общество няма да бъде комунистическо общество, което се развило върху своя лична основа, а назад – общество, което таман поражда от капиталистическото общество и затова във всяко отношение – в икономическо, нравствено и духовно – още носи родилните петна на остарялото общество, от чиито глъбини то се появява (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984). Тук Маркс прецизира, че обособеният производител ще получава назад тъкмо толкоз, колкото той дава на обществото, в смисъл, че той ще получава разписка за вложеното от него количество труд, а с тази разписка ще получава от публичните ресурси съответни предмети за ползване. И това значи, че известно количество труд в една форма се разменя с известно количество труд в друга форма (действието на закона за стойността). Маркс прецизира, че и в този случай това равно право е по принцип към момента буржоазно право, въпреки че правилото и практиката към този момент не си опонират, до момента в който размяната на еквиваленти при стокообмена съществува единствено усреднено, а не при всеки обособен случай. И макар този напредък съгласно Маркс това равно право е в едно отношение лимитирано в буржоазни рамки, тъй като равенството се състои в това, че се мери с равна мярка, която в този случай е трудът (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984).
Естествените персонални физически и умствени разлики и разделянето на труда сред умствения и физическия труд при обществото, което таман поражда от капиталистическото общество, значат, че това равно право е право на неравномерен труд. То няма да признава никакви класови разлики, само че ще признава нееднаквата продуктивност като естествена привилегия. А заради това то е право на неравноправие, както всяко право, съгласно Маркс (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984).
Маркс характеризира тези белези като неизбежни дефекти на първата фаза на комунистическото общество, което е произлязло от капиталистическото общество след продължителни родилни страдания. А правото съгласно него в никакъв случай не може да стои по-високо от икономическата организация и от обусловеното от нея културно развиване на обществото (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984).
За висшата фаза на комунистическото общество Маркс планува изгубване на заробващото послушание на индивидите на разделянето на труда и на разделянето сред умствения и физически труд, преставането на труда да бъде единствено средство за живот и превръщането му в първа витална необходимост; съществуване на всестранно развиване на индивидите дружно с повишаването на производителните сили; и всички извори на обществото да потекат като пълноводен поток. Тогава съгласно Маркс тесният небосвод на буржоазното право ще може да бъде преодолян и ще се ползва правилото „ от всекиго съгласно качествата, на всекиго съгласно потребностите “ (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984).
Маркс развива своите възгледи за страната, като подлага на критика тезата в Готската стратегия, която твърди, че работническата партия се стреми към свободна страна. Но свободата на страната съгласно Маркс е превръщането на страната от орган, изравен над обществото, в орган, напълно зависещ на това общество. Спрямо ролята на страната и нейното преустрояване в едно комунистическо общество Маркс има вяра, че сред капиталистическото и комунистическото общество се намира интервал на революционно преобразяване на първото във второто. На този интервал подхожда и политически временен интервал и страната през този интервал ще бъде „ диктатурата на пролетариата “ (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984).
Общото и особеното
От нагоре посочените тезиси би произтекъл опит за установяване на общото и особеното сред главните Ново-заветни и Марксови социално-етични полезности.
Първо. В Новия завет се признават материалните потребности на хората, концепция, която също се среща и при Маркс.
Второ. Личното владение на материалното благосъстояние е положение, което не се поддържа от Христос. А действителното му съсредоточаване у обособени хора би трябвало да се привършва посредством разпределението му на бедните. Оттук може да се мисли, че възможното разпростиране на тази позиция и нейното всеобщо реализиране би могло да докара и до унищожаване на икономическите разлики, позиция, която също се среща и при Маркс, за втория стадий на комунистическото общество. Христос не прецизира дали под благосъстоянието се подразбира притежаването на средства за произвеждане и изключително земя, само че естествено в израелското робовладелско общество на първи век, богатите са били хората, принадлежащи към висшите съсловия, притежаващи такива средства. Във второ Послание до коринтяните Апостол Павел поучава за даването на помощ „ съгласно средствата “, т.е. съгласно опциите на даващия, и смята, че в случай че християните правят между тях това във тип на взаимна поддръжка и помощ, в действителност ще се реализира тъждество.
Разликата сред двете визии за превъзмогването на материалното неравноправие е, че до момента в който при Маркс изходният пункт за постигането на това положение е ескалирането на класовата битка и революционно срутване на властта на представителите на капитала, в Новия завет Христос моли към индивида за предприемане на на практика жестове на обич и доброволна поддръжка на имащия потребност от помощ различен човек, а при положение на владение на благосъстояние, то да се разпредели на бедните.
Трето. Христос приканва хората към всестранно поддържане на имащите потребност от помощ хора. Отношението към тези хора се показва като критерия, съгласно който всеки ще заеме мястото си и ще получи положението си в „ Небесното царство “, концепция, която не се поддържа от Маркс.
Четвърто. Както при Маркс, по този начин и при Апостол Яков, въпреки и в по-сбита форма, се среща рецензията на явлението на неплатен труд от страна на работодателя към служащия.
Пето. Във Второ обръщение до коринтяните деятел Павел поддържа концепцията на поддръжката на другите християнски братя съгласно средствата, т.е. „ съгласно опциите си “, концепция, която наподобява на кардиналната концепция на Маркс, посочена като нужда и за двете етапи на комунистическото общество: „ от всекиго съгласно качествата “, под което се подразбира това, което всеки дееспособен ще дава с труда си на обществото съгласно своите избрани качества.
Шесто. Разпределението съгласно потребностите се среща като исторически факт в живота на първо-християнската община, където е царувала цялостна духовна и материална общественост на основата на евхаристийното единение. При Маркс правилото за разпределението съгласно потребностите, също е налице и ще може да се ползва на публично равнище, във висшата фаза на комунистическото преустрояване на обществото.
Литература
Ορθόδοξος Κυψέλη. (1994). Περί Ελεημοσύνης, Αγάπης και Φιλανθρωπίας, (Τόμος 1). Αθήνα: Ορθόδοξος Κυψέλη.
Библия. (1995). София: Св. Синод на Българската Църква.
Маркс-Енгелс. (1984). Избрани Съчинения, т. 1. София: Партиздат.
Сред сходните позиции мощно се откроява загрижеността за отбрана на елементарния и изтерзан човек, което води до конвергенции, които могат да впечатлят, макар огромната времева сред тях отдалеченост, в която те бяха дефинирани. В рамките на сегашния труд се преглежда отношението на обществените полезности съдържащи се в Новия Завет и главните марксови хрумвания за обществената справетливост.
Парадигми на концепцията за равенството в Библията
В Стария завет се срещат хрумвания и рекомендации за поддръжка на бедните, а тези, които го вършат, се характеризират като блажени на Земята, т.е. блажени още на този свят, и също Господ ще ги избави (Псал. 40:2–4). В 27-те книги на Новия завет и изключително в Евангелията на Матей, Марк, Лука и Йоан, които съдържат разказите на евангелистите за живота и делото на Иисус, се включват основите на християнското обучение за обществената правдивост. Христос не развива политическа идеология и затова не приканва хората към въставане във формата на социалнополитическа гражданска война. От друга страна обаче, не проповядва обществено равнодушие, а в противен случай, кани хората към обществена и морална практическа активност, имаща за център вниманието и грижата за „ другия “.
Социалното обучение, съдържащо се в Библията и изключително в Новия завет, е доста богато. То, дружно с другите разработки на православните отци, построява общественото обучение на православието, което църквата в никакъв случай не показва като различаващо се от нейното изцяло избавително обучение и живот. То може обаче предвид на научното проучване да се преглежда като характерна област на вярата и практиката на църквата.
Иисус признава материалните потребности за естествени. Например, когато учениците Му го канят да разпусне хората, които го следили, слушайки Неговата проповед (понеже няма какво да ядат), Той предлага да им се даде да ядат („ дайте им вие да ядат “) и тогава следва чудото с храненето на петте хиляди мъже (Марк. 6:35–44). Но паралелно с това наставлява хората да не се стремят към персонално замогване и събиране на благосъстояния и по тази причина им предлага да не събират съкровища на Земята, а на Небето (Мат. 6:19–21). Едновременно приканва индивида към всестранна помощ на другия – материална и духовна. А отношението към другия човек на този свят е аршин за спечелването или не на безконечния живот след Второто пришествие и Страшния съд (Мат. 25:31–46). В съответния откъс на Евангелието на Матей (25:31–46) Христос дава доста образци за предстоящото от хората практическо отношение към имащия потребност от помощ човек, конкретизирайки типовете помощ в живота: храна, облекло, жилище, само че и прочувственото поддържане на хората, които са заболели или пандизчии. Отношението на индивида към слабите хора Христос отъждествява с отношението към самия Него, тъй като слабите се считат за Негови скромни братя.
В фамозната си тирада, известна като „ Проповедта на планината “ (Мат. 5:1–12), съгласно Христос милостивите, т.е. оказващите помощ на другите хора, ще бъдат блажени: „ Блажени милостивите, тъй като те ще бъдат помилувани. “ Но също така, блажени са и хората, носещи или стремящи се към обществени и морални качества като „ низшите по дух “, кротките, жадуващите за правдата, миротворците и гонените и подлагани на клюки поради вярата си към Христос.
Според Христос оказаната поддръжка към имащите потребност хора не би трябвало да се реализира за персоналното и обществено признание на милостивия човек от хората, а в противен случай, тя би трябвало да се прави „ скритом “ (Мат. 6:1–6). Иисус дефинира любовта като признак на християните: „ Нова заповед ви давам, да любите един другиго… По това ще познаят всички, че сте Мои възпитаници, в случай че обич имате между тях “ (Йоан. 13; 34–35). Иисус сочи като пример за такава практическа духовна и обществена позиция на християните Себе си, Който идва, с цел да служи на хората, а не да Му служат (Марк. 10:43–45) и редом „ даде душата Си откуп за мнозина “, което значи изкупителната, съгласно църковното обучение, всеотдайност на Христос, изразяваща Божията обич към индивида.
От притчата за положителния самарянин е видно, че християнската дейна обич съгласно Христос би трябвало да се оказва на всички, без значение от религиозна, расова и национална принадлежност, а въпреки това, от казаното би могло да се установи, че тя може и да се разпростира в по-голяма степен от „ непознати “ на нас хора, в сравнение с от нашите сънародници и имащи расова и религиозна с нас общественост (Лук. 10:30–37).
Отношението на Христос към благосъстоянието се отбелязва и посредством беседата с богатия юноша, който го запитва какво би трябвало да направи, с цел да наследи безконечния живот (Марк. 10:17–25). Отговорът съдържа и последното изискване, което е: „ иди продай всичко, що имаш, и раздай на бедняци, и ще имаш богатство на небето; па дойди и върви след Мене, като вземеш кръста “ (Марк. 10:21). И още, Иисус акцентира, че „ никой прислужник не може да слугува на двама господари, тъй като или единия ще намрази, а другия ще обикне; или на единия ще угоди, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона “ (Лук. 16:13). Оттук следва, че персоналното владение на материалното благосъстояние е положение, което освен не се поддържа от Христос, само че концентрирането му у дребен брой лица би трябвало да се ликвидира посредством разпределението му на бедните, [което при вероятно всеобщо реализиране би могло и да докара до унищожаване на икономическите различия]. Христос не прецизира дали под благосъстояние се подразбира притежаването на средства за произвеждане и изключително земя, само че естествено в израелското робовладелско общество през 1 век богати са били хората, принадлежащи към висшите съсловия.
Христос е сериозен към държавната власт, считайки я за форма на владичество и властване над народите: „ …знаете, че ония, които се считат за князе на народите, господаруват над тях, и велможите им господстват върху тях “ (Марк. 10:42). Като антитеза на въпросното събитие Христос дефинира солидарността и практическата поддръжка на другите, по Негов пример, с което би трябвало да се характеризират християните. В „ Деяния на апостолите “ се срещат описания за живота на християните в първите християнски общини, които се характеризират с цялостна душевна и материална общественост, с цялостно тъждество: „ И постоянстваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите. Страх обзе всяка душа, тъй като доста чудеса и личби ставаха посредством апостолите в Иерусалим. А всички вярващи бяха дружно, и всичко им беше общо; продаваха парцели и стока и разделяха ги на всички, всекиму съгласно потребността. И всеки ден единомислещо престояваха в храма и, преломявайки по къщите самун, хранеха се с радостно и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ. А Господ ежедневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха “ (Деян. 2:42–47). (По-нататък, в границите на последващи изявления, ще се направи опит за разглеждане на мнения, изказани от православната патрология по отношение на съответния набожен и обществен феномен, който има огромно значение за учението и практиката на православието.)
За откриването и разбора на парадигми, включващи социално-моралните полезности, съдържащи се в Новия завет, необикновен интерес съставлява Съборното обръщение на деятел Яков. Апостолът акцентира нуждата от съчетаване на вярата с каузи на практическа обич и отказване на въздействието на общественото зло, казвайки, че „ в случай че някой от вас мисли, че е благоверен, само че не обуздава езика си, а мами сърцето си, неговото благочестие е суетно. Чисто и непорочно благочестие пред Бога и Отца е това: да пригледваш сираци и вдовици в техните скърби и да се пазиш неопетнен от света “ (Яков, 1:26–27). Яков поучава християните да не дават преимущество на богатите и да не презират сиромасите в техните събрания, припомняйки, че сиромасите на света избра Бог да бъдат богати във религия и наследници на царството, дадено от Него на ония, който Го обичат (Яков, 2:2–5).
Апостол Яков проучва практическите размери и моралната същина на нуждата от съчетаването на вярата и практиката от страна на християните, като обрисува отношението, което би трябвало те да имат, към въпросите на нуждаещите се от материална помощ, констатирайки, че вярата е мъртва без каузи: „ Ако един брат или сестра са голи и нямат дневната храна, а някой от вас им рече: идете си с миром, грейте се и насищайте се, пък не им даде, що е потребно за тялото – каква изгода? Тъй и вярата, в случай че няма каузи, сама по себе си е мъртва “ (Яков, 2:15–17). Освен това, Яков подлага на критика изключително остро богатите за употребата, която постановат на служащите, а и за техния луксозен метод на живот (Яков, 5:1–7). Много значим детайл за задачите на актуалното проучване е събитието, че апостолът визира въпроса на неплатения труд в трудовата употреба: „ Ето, заплатата, що сте задържали от служащите, които пожънаха нивите ви, вика; и виковете на жетварите стигнаха до ушите на Господа Саваота “ (Яков, 5:4).
Във второто Послание до коринтяните Апостол Павел поучава християните за предоставяне на помощ „ съгласно средствата “, т.е съгласно опциите на даващия, и смята, че в случай че християните правят между тях това във тип на взаимна поддръжка и помощ, в действителност ще се реализира тъждество. Посланието се написа във връзка изпращането на Тит и още двама християни при коринтяните за събиране на материална помощ за други християни (Περί Ελεημοσύνης, Αγάπης και Φιλανθρωπίας, т. 1, 1994).
В това обръщение деятел Павел известява на братята коринтяни за това, че църквите македонски при огромната си сиромашия несметно са показали благосъстоянието на своето благодушие, щом по негово удостоверение „ …те се демонстрираха доброволни пожертвователи по силите си и отвън силите, като ни молеха прекалено много да приемем техния подарък и присъединяване в услужване на светиите “ (2 Кор. 8:2–4); (Περί Ελεημοσύνης, Αγάπης και Φιλανθρωπίας, т. 1, 1994). Павел отбелязва, че помолил Тита, който бе наченал по-рано, такова дело да го въодушеви и у тях. А по този метод, изяснява Павел, както изобилстват религия и слово, знание и всяко старание и любовта към техните братя, по този начин ще изобилства у тях и тази добродетел (2 Кор. 8:7–8).
Павел приканва коринтяните да довършат старателно наченатото от предходната година дело, а то старателно да стане съгласно средствата, „ тъй като, в случай че някой има старание, той е сгоден по това, каквото има, а не по това, каквото няма. Не че желая да бъде на другите леко, а вам тежко, само че за изравнение: сегашният ваш остатък да допълня техния дефицит, с цел да послужи и техният остатък при вашия дефицит, та да има тъждество “(2Кор.8:11–14).Следователно усърдното и умишлено взаимно материално и духовно поддържане се показва от Павел като добродетел, реализирането на която не просто добавя потребностите, само че води до общественото тъждество.
Идеята за равенството в Μарксовите творби
Маркс и Енгелс създават своето виждане за общественото тъждество във връзка идейни полемики, които пораждат по отношение на настоящи и бъдещи въпроси и потребности на работническото придвижване, водещи към създаването на историческия материализъм и Марксовата политическа спестовност.
В „ Манифест на комунистическата партия “ (1848) Маркс и Енгелс откриват своя разбор, отбелязвайки, че (с изключение на първобитната община) историята на всички досегашни общества е история на класови битки. Според тях с разпадането на примитивното комунистическо общество стартира разделянето на обществото на разграничени и антагонистични една на друга съсловия. В своя по-нататъшен разбор те се пробват да вникнат в дълбините на политическите, финансовите и обществените явления на капитализма. В Манифеста се отбелязва още, че развиването на метода на производството при капитализма довежда до развиването на буржоазията и до умножаването на нейните капитали. Признава се, че тази класа е изиграла изключително революционна историческа роля. Но даже от това време, двамата мислители акцентират съществуването на феномена на рецесиите, избухнали когато се появява противоречие сред производителните сили, които са прекалено големи, и индустриалните връзки, които ги спъват. И това води буржоазията до заличаване на маса производителни сили и до завземане на нови пазари за превъзмогване на това противоречие, като приготвя по-всестранни и по-съкрушителни рецесии и понижава средствата за попречване на рецесиите.
Друга констатация на Манифеста е тази за налаганата по военному организация във фабриката. Там служащите са сложени под надзора на цяла подчиненост от подофицери и офицери и те са плебеи освен на буржоазната класа и на буржоазната страна, само че и на машината, на надзирателя и на първо място на обособения буржоа индустриалец. Според Маркс и Енгелс паралелно с развиването на буржоазията се развива и пролетариатът, актуалните служащи, които се продават като стока в процеса на труда. От всички съсловия, които противостоят на буржоазията, той е в действителност революционна класа. За разлика от предишното, пролетарското придвижване не е придвижване на малцинство, както се случило с придвижванията на предишното, а е независимо придвижване на голямото болшинство (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984). Виждането на Маркс и Енгелс е, че със своето ескалиране класовата битка избухва в открита гражданска война и с насилственото срутване на буржоазията пролетариатът открива своето владичество (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984, с. 50). Определя се, че комунистите могат да обобщават своята доктрина в един израз: унищожаване на частната благосъстоятелност. Относно упрека към комунистите за блян към унищожаване на персонално добитата, направена със собствен труд благосъстоятелност, която е била основата на всяка персонална независимост, активност и автономия, се акцентира, че дребнобуржоазната, дребно-селската благосъстоятелност няма да бъде отстранена от комунистите, тъй като развиването на промишлеността към този момент я е премахнало, а и ежедневно продължава да я отстранява.
Що се касае до премахването на актуалната буржоазна частна благосъстоятелност, двамата мислители акцентират, че трудът на пролетария основава капитал, който експлоатира наемен труд и поражда нов наемен труд, с цел да го експлоатира още веднъж, и поддържат концепцията, че собствеността в актуалния си тип се движи сред капитал и наемен труд. При разбора на двете страни на тази диаметралност се поддържа идейната позиция за капитала в действителност като социална мощ, защото той „ може да бъде наведен в придвижване единствено от общата активност на доста членове на обществото – а в последна сметка единствено от общата активност на всички членове на обществото “ (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984, с. 53).
Посочва се, че в действителност става дума не за преобразяване на персонална благосъстоятелност в социална, а единствено за изменение на публичния темперамент на собствеността, който изгубва своя съсловен темперамент. Подчертава се, че това, което обособеният служащ присвоява вследствие на своята активност, стига единствено за възпроизвеждане на неговия живот. Уточнява се, че комунистите нямат блян към унищожаване на персоналното заграбване на продуктите на труда, които служат за възпроизвеждане на живота, заграбване, което не оставя никакъв чист приход, който би могъл да дава власт над непознат труд. А тяхната цел е да отстранен единствено мизерния темперамент на това заграбване, при което служащият живее единствено с цел да усилва капитала, живее единствено доколкото ползите на господстващата класа изискват това. Констатира се, че до момента в който „ в буржоазното общество живият труд е единствено средство за увеличение на насъбрания труд, в комунистическото общество насъбраният труд е единствено средство за разширение, за обогатяване и повишение на виталното ниво на служащите “ (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984, с. 53).
В своя труд „ Критика на Готската стратегия “ (1875) Маркс развива своите критически позиции против концепциите на Ласал по отношение на въпросите на стопанската система и класите и по едно и също време оформя главните си възгледи за ограничение и превъзмогване на неравенството и за отношението на страната към построяването на социализма и обществената му политика. В този труд Маркс образува своето виждане за премахването на капитализма и образуването на новото, комунистическо общество, което съгласно него ще има две етапи. За цялостното тъждество съгласно Маркс няма да съществуват условия то да се реализира незабавно след превъзмогването на капитализма, а ще може да се реализира на втората фаза – висшата.
Според Ласал в комунистическото общество всеки служащ би трябвало да получава „ несъкратен трудов приход “. Като добър ценител на понятията на политическата спестовност, Маркс изяснява, че трудовият приход в смисъл на артикул на труда, груповият трудов приход ще бъде целокупният публичен артикул, от който ще бъде приспаднато: първо, това, което е належащо за възобновяване на средствата за производството; второ, спомагателната част за разширение на производството; трето, аварийният или осигурителен фонд против злополуки, повреди в резултат на естествени стихии и така нататък Остава съгласно Маркс другата част от целокупния артикул, която е предопределена да служи като предмети за ползване. Но, преди да стигне до индивидите, от нея би трябвало да се приспаднат: управническите разноски, разноските за взаимно облекчаване на потребностите като учебни заведения, институции по опазването на здравето, фондове за неработоспособни (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984).
Маркс изяснява, че на този стадий трудът не се явява като стойност на тези артикули, като някакво присъщо на тях материално свойство. Индивидуалният труд е непосредствена съставка на целокупния труд. Според Маркс това общество няма да бъде комунистическо общество, което се развило върху своя лична основа, а назад – общество, което таман поражда от капиталистическото общество и затова във всяко отношение – в икономическо, нравствено и духовно – още носи родилните петна на остарялото общество, от чиито глъбини то се появява (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984). Тук Маркс прецизира, че обособеният производител ще получава назад тъкмо толкоз, колкото той дава на обществото, в смисъл, че той ще получава разписка за вложеното от него количество труд, а с тази разписка ще получава от публичните ресурси съответни предмети за ползване. И това значи, че известно количество труд в една форма се разменя с известно количество труд в друга форма (действието на закона за стойността). Маркс прецизира, че и в този случай това равно право е по принцип към момента буржоазно право, въпреки че правилото и практиката към този момент не си опонират, до момента в който размяната на еквиваленти при стокообмена съществува единствено усреднено, а не при всеки обособен случай. И макар този напредък съгласно Маркс това равно право е в едно отношение лимитирано в буржоазни рамки, тъй като равенството се състои в това, че се мери с равна мярка, която в този случай е трудът (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984).
Естествените персонални физически и умствени разлики и разделянето на труда сред умствения и физическия труд при обществото, което таман поражда от капиталистическото общество, значат, че това равно право е право на неравномерен труд. То няма да признава никакви класови разлики, само че ще признава нееднаквата продуктивност като естествена привилегия. А заради това то е право на неравноправие, както всяко право, съгласно Маркс (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984).
Маркс характеризира тези белези като неизбежни дефекти на първата фаза на комунистическото общество, което е произлязло от капиталистическото общество след продължителни родилни страдания. А правото съгласно него в никакъв случай не може да стои по-високо от икономическата организация и от обусловеното от нея културно развиване на обществото (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984).
За висшата фаза на комунистическото общество Маркс планува изгубване на заробващото послушание на индивидите на разделянето на труда и на разделянето сред умствения и физически труд, преставането на труда да бъде единствено средство за живот и превръщането му в първа витална необходимост; съществуване на всестранно развиване на индивидите дружно с повишаването на производителните сили; и всички извори на обществото да потекат като пълноводен поток. Тогава съгласно Маркс тесният небосвод на буржоазното право ще може да бъде преодолян и ще се ползва правилото „ от всекиго съгласно качествата, на всекиго съгласно потребностите “ (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984).
Маркс развива своите възгледи за страната, като подлага на критика тезата в Готската стратегия, която твърди, че работническата партия се стреми към свободна страна. Но свободата на страната съгласно Маркс е превръщането на страната от орган, изравен над обществото, в орган, напълно зависещ на това общество. Спрямо ролята на страната и нейното преустрояване в едно комунистическо общество Маркс има вяра, че сред капиталистическото и комунистическото общество се намира интервал на революционно преобразяване на първото във второто. На този интервал подхожда и политически временен интервал и страната през този интервал ще бъде „ диктатурата на пролетариата “ (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984).
Общото и особеното
От нагоре посочените тезиси би произтекъл опит за установяване на общото и особеното сред главните Ново-заветни и Марксови социално-етични полезности.
Първо. В Новия завет се признават материалните потребности на хората, концепция, която също се среща и при Маркс.
Второ. Личното владение на материалното благосъстояние е положение, което не се поддържа от Христос. А действителното му съсредоточаване у обособени хора би трябвало да се привършва посредством разпределението му на бедните. Оттук може да се мисли, че възможното разпростиране на тази позиция и нейното всеобщо реализиране би могло да докара и до унищожаване на икономическите разлики, позиция, която също се среща и при Маркс, за втория стадий на комунистическото общество. Христос не прецизира дали под благосъстоянието се подразбира притежаването на средства за произвеждане и изключително земя, само че естествено в израелското робовладелско общество на първи век, богатите са били хората, принадлежащи към висшите съсловия, притежаващи такива средства. Във второ Послание до коринтяните Апостол Павел поучава за даването на помощ „ съгласно средствата “, т.е. съгласно опциите на даващия, и смята, че в случай че християните правят между тях това във тип на взаимна поддръжка и помощ, в действителност ще се реализира тъждество.
Разликата сред двете визии за превъзмогването на материалното неравноправие е, че до момента в който при Маркс изходният пункт за постигането на това положение е ескалирането на класовата битка и революционно срутване на властта на представителите на капитала, в Новия завет Христос моли към индивида за предприемане на на практика жестове на обич и доброволна поддръжка на имащия потребност от помощ различен човек, а при положение на владение на благосъстояние, то да се разпредели на бедните.
Трето. Христос приканва хората към всестранно поддържане на имащите потребност от помощ хора. Отношението към тези хора се показва като критерия, съгласно който всеки ще заеме мястото си и ще получи положението си в „ Небесното царство “, концепция, която не се поддържа от Маркс.
Четвърто. Както при Маркс, по този начин и при Апостол Яков, въпреки и в по-сбита форма, се среща рецензията на явлението на неплатен труд от страна на работодателя към служащия.
Пето. Във Второ обръщение до коринтяните деятел Павел поддържа концепцията на поддръжката на другите християнски братя съгласно средствата, т.е. „ съгласно опциите си “, концепция, която наподобява на кардиналната концепция на Маркс, посочена като нужда и за двете етапи на комунистическото общество: „ от всекиго съгласно качествата “, под което се подразбира това, което всеки дееспособен ще дава с труда си на обществото съгласно своите избрани качества.
Шесто. Разпределението съгласно потребностите се среща като исторически факт в живота на първо-християнската община, където е царувала цялостна духовна и материална общественост на основата на евхаристийното единение. При Маркс правилото за разпределението съгласно потребностите, също е налице и ще може да се ползва на публично равнище, във висшата фаза на комунистическото преустрояване на обществото.
Литература
Ορθόδοξος Κυψέλη. (1994). Περί Ελεημοσύνης, Αγάπης και Φιλανθρωπίας, (Τόμος 1). Αθήνα: Ορθόδοξος Κυψέλη.
Библия. (1995). София: Св. Синод на Българската Църква.
Маркс-Енгелс. (1984). Избрани Съчинения, т. 1. София: Партиздат.
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ