В Жена с дете на скута, Венцеслав КОНСТАНТИНОВ събира най-нежния

В „ Жена с дете на скута ”, Венцеслав КОНСТАНТИНОВ събира най-нежния букет от думи, отдаден на майката. Плутарх, Омир и Сафо, Гьоте, Данте, Евтушенко, Есенин, Вознесенски, Емили Дикинсън, Славейков, Ботев, Вазов – за извечния знак на нравствено съвършенство.

„ Женска чест - да бъде майка
а от майка свят се почва! ”
Пенчо СЛАВЕЙКОВ, „ На острова на блажените ”

(Дечко Узунов, Майка, 1922)

Първото слово, което неумишлено изричаме в живота си, е „ мама ”. Тези „ две срички ласкави и първи ” са антични като самия човешки жанр. Думата е минала съвсем непроменена през разнообразни столетия, съхранила се е надали не във всички езици. На старогръцки и латински „ mamma ” е обозначение за майчината гръд. С това примлясващо звукосъчетание човешките чеда от много време дирят сладостта на майчиното мляко. Така в шеста ария на „ Илиада ” шлемовеецът Хектор поставя детето си в белите ръце на Андромаха и то незабавно се притиска към „ уханните пазви ” на своята майка. Този предисторически жест, сходно на думата, е прекосил хилядолетията неизменен. Той непрестанно ни припомня какъв брой неотдавна живеем на тая земя. „ Най-сигурното леговище е майчината гръд ”, споделя Флориан. Защото майката освен основава живота - тя го и съхранява. По това „ всички майки си наподобяват - и сърцата им са идентични ” (Вапцаров); погледът на майката „ лекува като жива вода ” (Ленсайни Каба); тя „ като тръни изтръгва от сърцето ножовете на страданието ” (Ами Каройи); тя е „ разтуха свидна и зарево на тоя свят ” (Сергей Есенин). Затова е сладка майчината люлчина ария, по тази причина и в момент на смъртна заплаха човек зове майка си.

Майката е първа и последна закрилница на сина си, само че тя е по този начин негова първа и последна обичана. Мъжът неумишлено дири в дамата свидния облик на майка си. Защото „ единствено майките са постоянно същински ”, по думите на Евтушенко. Майката скрито се свежда над сина си в съня му и тогава нейната побеляла коса му се струва „ по-лъскава от злато ”, той съзерцава „ сиянието на нейното лице ”, благоговее пред „ блясъка на очите й ”, за него тя е „ роза неувяхваща ”, „ пастирка на разпиляно имане ”, и като че ли времето стопира вечно върху „ златния бряг на есента ”. Толкова нежни думи, колкото са изричани за майката, не са казвани за обичаната.

Майчината същина е любовта към детето. Тази обич е всеотдайна и всеопрощаваща, лишена от изгода и съображения. Независимо дали рожбата й е добра или зла, смела или страхлива, прелестна или грозна - майката я обича повече от себе си. Майчиното сърце е вселюбящо като в баладите на Жан Ришпен и Пенчо Славейков. Велика е майчината наслада - както пее Сафо, - само че още по-велика е майчината тъга при гибелта на детето. Всяка майка - бедна или богата, антична или модерна, бледолика или цветнокожа - е една Церера, която дири отвлечената в пъкъла своя рожба; всяка майка е една Омирова Хекуба, когато синът й падне, повален от вражеска ръка; всяка майка е една митическа Ниоба, която се трансформира в просълзен камък, щом загуби децата си.

Майката е извечен знак на нравственото съвършенство. Нейният облик е като икона, която облагородява помислите и делата ни, озарява с непомръкваща светлина дните ни. Докато най-после сама се трансформира в дете на децата си, дирещо опора и протекция – „ ти си детето ми, мамо, мойто дете изоставено ”, споделя Вознесенски. Така житейският кръг се затваря: изпълнили до дъно предназначението си на този свят, майките се готвят за завръщане в Небитието и „ слънцето внимателно надвесва над тях своята огнена секира ” (Александър Геров).

Чрез утробата си, излязла от друга вътрешност, която на собствен ред е родена от женска вътрешност, и по този начин до безкрая, майката чисто физически е обвързвана с началата на съществуването. Пак посредством раждащата си вътрешност тя е парченце и от най-далечното бъдеще на човешкия жанр. Затова е Прамайка, само че и Всемайка, „ ядка на Всемира ” (Верфел), постоянно съществуване. „ По-нежна майка няма от Природата ”, споделя Емили Дикинсън. Ето за какво планетата, която обитаваме и която е кърмилница на човешкия живот, назоваваме Майка Земя, а страната, където сме родени и израсли, зовем Майка Родина...

Темата за майката е една от най-старите в международната лирика. Но другите столетия и нации са я представяли друго.

За класическата античност майката съществува единствени посредством децата си - най-често я виждаме като създателка на наследник воин. Хекуба живее в литературата не като персона, а единствено като знак - посредством скръбта си по починалия Хектор. Даная се извисява посредством грижите си за Персей. Ниоба е станала нарицателно заради страданието си за избитите синове и дъщери. Така и римляните - съгласно Плутарх - издигнали бронзов бюст на благородната Корнелия, само че не намерили по-добри думи за нея с изключение на надписа: „ Майка на Гракхите. ”

Християнският фетиш към Богородица също лишава доста от самостойния образ на майката, от нейната човешка характерност. Но по тази причина пък любящото й сърце е въздигнато до божествена същина. Скърбящата майка е преизпълнена с състрадание към всички страдащи в „ долината на сълзите ”, към нея се насочат копнежите за възмездие. Защото заради непорочността си Дева Мария обладава „ божествената магия ” да обезсилва злодеянията на Сатаната. В остарялата византийска легенда за Теофил, отрекъл се от бога и сключил контракт с дявола, божията майка издейства опрощаването му и избавя душата му от безконечните страдания. Също и в апокрифа  ”Ходене на Богородица по тъгите ” пак светата Майка е застъпница за неверните пред Бога. А майката на поета Вийон моли Богородица „ да каже на сина си да й елементарни всяка кривина ”. За средновековния и ренесансовия човек, та чак до нашия съвременник, Мадоната е извор на вяра за всички „ смъртни твари ”, всеблаг ангел на спасението и закрилата. В своята „ Молитва към Богородица ” Данте възвестява: „ В утробата ти любовта засвети! ” Така божията майка е неотделима от визията за действителната грижовна и любяща човешка майка, възпявана още в песните на трубадурите и минезингерите.

Поетите от епохата на Класицизма и Просвещението възприемат отношението на античните към майката - родителка на велики синове. Затова и Гьоте засвидетелства към създателката си не обич, а „ нежна респект ”. Едва романтиците дават свободен израз на възприятията си към майката като персона, свързват облика й с съответната обществена реалност и историческите събития. Ако в миналото поетите са виждали в Мадоната същинската майка, в този момент в майката стартират да виждат Мадона. Тя е почтена за възвеличаване, тъй като също страда - само че към този момент от публичното зло, от религиозното двуличие, от мизерията и ужасите на войната.

Това обогатяване и „ очовечаване ” на майчиния облик продължава до наши дни. Мадоната на Йозеф Хора е работническа майка, чийто син „ ще слезе в града с евангелието на протеста на уста ”, с цел да възвести правдивост. Майката става сподвижник на сина герой - тя трябва „ да му съобщи гордостта на предтечите ”(Сенгор); тя „ подпира с длани планините, с цел да стои изправен той ” (Вретакос); тя му е дарила своето сърце и то „ бие от ненавист към врага ” (Веселин Андреев). Шведският стихотворец Ерик Линдегрен я нарича „ галактическа майка ” и я заклина да облекчи неспокойната му съвест; чехословашкият стихотворец Мирослав Флориан възпява чакащите майки на космонавтите, а за поетесата от Никарагуа Джоконда Бели днешната майка „ върви рошава и пее песни на митинга ”.

Темата за майката не е застъпена еднообразно в литературите на другите нации. Най-голямо място тя заема като че в славянската лирика, по-слабо участва в поезията на романските народи, а най-рядко ще я срещнем в англосаксонската и скандинавската литература. Източната поезия - от древността до през днешния ден - съвсем непроменяемо търси в майката и майчинството живописен претекст за обрисуване на житейската загадка, неразгадаността на съществуването. Но тематиката за майката се демонстрира изключително мощно в българската лирика. Именно тук срещаме ненадейно ярки произведения, които се подреждат до най-високите мостри в международната литература.

За българския стихотворец майката е на първо място СВЕТИНЯ. Още през XIV век Йоан Кукузел сътворява химн по рева и риданията на майка си и го нарича „ Полиелей на българката ”. Столетие по-късно Димитър Кантакузин в своята „ Молитва към Богородица ” възвисява богочовешката майка с думите: „ Нямам друга вяра с изключение на теб... Ти си светлина за омрачените ми очи, ти си наслада за моето сърце. ” Същия възклик отправя „ майце си ” и Христо Ботев: „ Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене обич и религия. ” Иван Вазов изпитва синовна признателност освен поради получения от майката живот, само че и за непрестанната духовна и нравствена поддръжка: „ Ти и индивида в мен сътвори - ти два пъти ми майка беше! ” Това надълбоко поклонение пред „ безконечната и святата ”, която ни е основала и отгледала, която ни е показала пътя в живота и при която в часове на страдалчество и обезвереност, „ когато вечерта смирено гасне ”, можем да намерим разтуха и кей, сродява българските поети от всички столетия и генерации. Вече епохи наред българският стихотворец целува „ ръцете чакащи на мама ”.

Из: „ Докосвам безшумно отново ръката ти. Поети от целия свят за майката ”, съставител и редактор Венцеслав Константинов, изд. Профиздат, София, 1989
Картина: Дечко Узунов, Майка, 1922, sghg.bg