Едни от най-суровите наказателни острови в историята
Това мъничко планинско петънце в Егейско море е мястото, където съгласно някои източници св. Йоан е заточен през 95 година след Христа, откакто е бил преследван поради вярата си от римляните, и където написа своето Евангелие и Откровение на Йоан. Десет века по-късно, през 1088 година духовник построява на острова манастир, отдаден на светеца. Това утвърждава Патмос като място за поклонничество и център на гръцкото православно образование, какъвто остава и до през днешния ден.
Със своите планини, буйни гори и сдържан климат, остров Садо към този момент е известен курорт. Но в средновековието островът, на 50 километра западно от префектура Ниигата в Японско море, е бил място, където са били прогонвани изпадналите в недружелюбност към владетелите. Повече от 70 души – по-специално аристократи и художници – са изселени там, започвайки с поета Асомиоу Хозуми през 722 година прочие Хр., който подлага на критика императора. Други изгнаници включваха император Донтоку, който се пробва да извърши прелом против шогуната на Камакура през 1220 година и монаха Ничирен през 1271 година, който проповядва радикална форма на будизъм.
Недалеч от брега на Кан в Средиземно море, дребният зелен остров Свети Маргарет – дълъг към 4 километра – е бил дом на един от най-загадъчните пандизчии в историята. Осъденият, чиято идентичност се пази зад черна кадифена маска, беше докаран на острова през 1687 година, по време на ръководството на Луи XIV, и затворен в Кралския форт, тогава държавен затвор. По-късно той е изместен в Бастилията, където умира през 1703 година на към 45-годишна възраст.
Идентичността на пандизчията и повода за задържането му към момента не са известни. Но през вековете те са били обект на доста спекулации. Една от по-популярните теории – че той е по-големият брат на Луи XIV – става основа на класиката на Александър Дюма „ Желязната маска “.
През 1704 година британецът Александър Селкирк е зарязан на Исла Мас Тиера в Тихия океан, откакто се е скарал с капитана на кораба си. Той живее самичък на острова на 700 километра от Валпараисо, Чили, повече от 4 години, хранейки се с риба, омари, кози и тюлени, до момента в който през февруари 1709 година не е избавен от преминаващ транспортен съд. Ууд Роджърс, капитанът, разказа Селкирк при спасяването като „ човек, облечен в кози кожи, който наподобява по-див от самите кози “. Смята се, че тестването на Селкирк е ентусиазъм за романа на Даниел Дефо „ Робинзон Крузо “, оповестен през 1719 година.
Най-известната наказателна колония в историята, Дяволският остров в действителност е имал няколко пандиза – един в континенталната част покрай столицата Кайен и три задгранични, непокътнати за най-опасните нарушители: остров Роял, остров Сейнт Йосиф и дребният Дяволски остров. Наполеон III основава наказателната колония през 1854 година и към 80 000 френски нарушители, шпиони и политически пандизчии ще бъдат изпратени там преди формалното й затваряне през 1938 година Докато са там, множеството от наказаните поставят тежък труд, било в лагери за дърводобив или върху построяването на пътища. Наказателната колония беше известна още като „ Сухата гилотина “, заради високата смъртност от заболявания, тежки условия на работа и апетит. (Затворници, които не съумяват да изпълнят ежедневните си работни квоти в дървените лагери, са лишавани от храна.) Приблизително 50 000 пандизчии са умряли.
Най-известният от няколко известни пандизчии е капитан Алфред Дрейфус, който погрешно е наказан за държавна измяна и прекара там 4 години и половина в изолираност, от 1895 до 1899 година Друг е Анри Шариер, чийто спомен от 1968 година, „ Papillon “ за бягството му, се трансформира в бестселър и филм.
В средата на 60-те години на предишния век Дяволски остров, зарязан и обраснал, получава нов живот, когато френското държавно управление избира Френска Гвиана за място на своя галактически център. Космическата организация закупува трите острова и през 80-те години взема решение да резервира доста от постройките на пандизите като част о културното завещание.
На 25 километра от тихоокеанския бряг на Панама и заобиколен от цялостни с акули води, Коиба е най-големият остров на страната. Първо населяван от индианците Касик, а по-късно от пирати, той е трансфорат през 1919 година в наказателна колония за най-опасните нарушители в Панама. Политически дисиденти бяха изпращани там по време на военните диктатури на Омар Торихос и Мануел Нориега. Правозащитните групи постоянно оповестяват за тежките условия на наказателната колония, в това число за случаи на изтезания и убийства. Един някогашен пандизчия, панамският публицист Леополдо Арагон, споделя, че пандизчиите са принудени да вървят по пътека, заобиколени от защитата, която ги удря с бухалки. Наказателната колония е закрита през 2004 година
Тъй като островът в никакъв случай не се развива, той може да се похвали с големи масиви от девствени тропически гори, блата, плажове и скотски типове, които не се срещат на никое място другаде по света. Коиба също е измежду последните места в Панама, където в природата към момента има червен ара и Morphnus guianensis. През 2005 година Националният парк Коиба – който включва острова, 37 по-малки острова и водите към тях – е разгласен за обект на международното завещание на ЮНЕСКО.
