Това чувство е познато на почти всички – неудовлетвореност от

Това възприятие е познато на съвсем всички – незадоволеност от себе си, от живота си, от това, което вършим. Обикновено родителите ни, културата ни вкарват във вътрешни душевен главоблъсканици.   Наместили сме някакъв блян вътре в себе си и тъкмо с него започваме да водим конкурентна борба. Опитите да реализираме сходство с този облик да бъде наш, а не фантазия, е това, с което се заемаме. Така вътре в нас се появява мислена линия на хоризонта, зад която, уверени сме, достигнем ли я, ще намерим прикрито нашето благополучие. Задайте си въпроса: какво бихте създали и достигнали, с цел да се почувствате изцяло задоволени и удовлетворени от живота си? Може да се окаже, че не знаете какво желаете. Но в случай че пък знаете - представете си, че към този момент сте постигнали това, което сте желали. Представете си го доста здравата – с детайлностите. Бъдете сигурни – незабавно, след ден или в най-краен случай седмица-две, ще почувствате, че от удовлетворението от себе си и от живота си още веднъж няма и помен. Отново ще ви се коства, че нещо не е напълно по този начин, че нещо е недоправено, че към вас не се отнасят както ви се желае. Но и вие самите не сте това, което желаете да бъдете, отново нещо не ви доближава.     Защо сме постоянно недоволни? Чувството за неодобрение е обвързвано с нашите детски фантазии и сънища, с идеала, който сме измислили за себе си. Мислили сме си, че в случай че реализираме това, ще ни обичат. Но казусът е по-голям и многопластов. Той се крие в недоволството вътре в себе си. Този табиет се образува в нас още в детска възраст, когато доста сме желали родителите ни мощно да ни обичат и което е изключително значимо – да обичат само нас. Как да се избавим от този табиет, от мъчителното предпочитание да бъдем по-добри, в сравнение с сме в реалност? От патологичния табиет постоянно да сме недоволни, постоянно да мрънкаме.

И е просто, и е комплицирано    Първо би трябвало да си дадем сметка, че сме се хвърлили в гонене на подправен блян, който не съществува и не може да съществува действително.Второ , би трябвало да признаем пред себе си, че даже да реализираме идеала си, нас няма да ни обичат повече, в сравнение с ни обичат в този момент. Освен това най-после няма нищо да ни се желае.И трето , би трябвало да осъзнаем, че когато се стремим към идеала си, ние алегорично споделяме, че такива като нас, каквито сме в този момент, не ги обичат.  Иначе казано – пред нас стои за решение на един единствен проблем – боязън, че няма да сме обичани, в случай че не сме най-хубавите, в случай че не сме първи във всичко. И защото всичко това се движи от страха, той отстъпва само сега, когато престанем да бягаме от него. С други думи – би трябвало да си позволим да не бъдем идеални . Просто излезте от тази игра, откажете се от условията, които предявявате към самите себе си и получете задоволство от това какво вършиме в този момент, какво ви е забавно и в действителност належащо. Научете се да се обичате по този начин, както бихте желали да ви обичат вашите родители. Тогава постоянно ненаситният йерархически инстинкт, който до момента „ изпиваше ” кръвта ви, ще отстъпи. И ще разберете какво е човек да се усеща благополучен.