Срещу прозореца ми има една много стара липа. Някъде в

Срещу прозореца ми има една доста остаряла липа. Някъде в недрата на короната ѝ се е приютил един чухал*, а монотонното му цвърчене на всеки 10 секунди наподобява на отчетливо непоколебим, само че обективен звуков метроном. Това може да подлуди някой по-нервен, само че мен надали.

Четох някъде, че тези дребни хищни птици не престават да издават звуците си, до момента в който намерят подобаващата женска и се загнездят някъде дружно, с цел да мътят яйцата си. Продължават още малко с тези кресчендо мелодии даже и откакто поколението се излюпи, ненапълно за да опазят територията си. През есента чухалското семейство е безмълвно, родителите са начумерени и всички отлитат към зимуването си в Африка през септември или ранният октомври.

Тази писукаща картина се разиграваше преди доста, доста години, когато бях дете. Случваше се в двора на къщата ни в Красна поляна. Само че, чухалът там беше настанен на една самотна млада топола, а не на липата както в този момент. Аз, тогава любопитно дете, отивах необут и на пръсти в тъмното в двора, с цел да видя от кое място идват странните звуци. Но по този начин и в никакъв случай не ставаше ясно, защото прикритието на дребната сова явно бе замаскирано. Никога не можех да зърна къде е птицата, а тя явно ме усещаше и млъкваше.

Друга причина да престане за малко да издава звуците си бе когато късно вечерта изскърцваха пантите на входната врата на дървената ограда откъм улицата. Звукът очевидно беше в същия набор на писукането. Вратата с ръждивите панти се отваряше от дядо Борис.

Преди да пристъпи прага на двора, той се отбиваше до отсрещната механа, където, още на вратата, в ръцете му подаваха две приготвени мрежи: в едната наливна бира в еднолитрови шишета, от ония с топчестите, бели клипси, в другата – огромна тенджера без похлупак, преливаща от телешки кюфтета. Тогава към момента се правеха кебапчета и кюфтета от същинско месо и повярвайте ми - уханието им от скарата се усещаше най-малко от 100 метра.

Дядо се прибираше късно вечерта, мъкнейки двете мрежи и постоянно доста изтощен от управителната си работа в завода на слепите „ Политическа партия Успех “, където бяха цеховете за произвеждане на ципове и всевъзможни формати и цветове копчета. Надали има човек в България, който да е не носил облекла с атрибутите, направени в тази дребна фабрика. Мисля, че и до ден сегашен във всеки дом има скришен шкаф или чекмедже, в които се съхраняват всевъзможен диаметър остарели копчета. Проверете и ще ги намерите в остаряла кутия от бонбони или в изтъркана ламаринена кутия от вносни коледни сладки.

Сещам се, че това място, което дядо посещаваше за бира и кебапчета, не беше тъкмо механа, ами нещо като разбъркан магазин, в който се продаваха по едно и също време ботуши и сирене и се разфасоваха всевъзможен жанр мръвки. Едновременно с това бе нещо и като клуб-кафене, където дядо и наборите му от квартала още от млади са се черпели по едно-две напитки и са играели буйно на карти или табла. Просто мястото се маркираше като „ кръчмата “ от локалните поданици.
Това малко, доста остаряло дъсчено кафене било сковано някъде през 20-те години на ХХ век от двама братя евреи, от дълго време изселили се в прародината им Палестина.

Как изглеждаше клубът-кафене: вътре централно бе инсталирана голяма маса, закована за пода от всички страни, с огромни, от дълго време ръждясали пирони за греди. В срещуположните елементи на масата имаше поле, в което се подреждаха белите и черните фигури за шах. Полето бе от същински седеф, измайсторено от от дълго време пропуснат занаятчия. Около тази маса постоянно бяха настанени едни и същи загадъчни майстори на тази игра. Бройката им нито намаляваше, нито се усилваше през годините. Магия!

Следва магазинът: спонтанна топла витрина от заварена железна рамка и стъкло, а вътре сложени за заготовка две купи – едната с кюфтета, другата с увехнали гарнитури. Набиваха се на очи още с влизането в тази Светая светих. Никой клиент обаче не беше взискателен, всичко се изяждаше и в края на деня витрината постоянно беше опустошена.

Имаше и студена витрина с буци сирене извадени от тенекиена кутия, върху които мухите се състезаваха коя ще кацне първа. Никой не ги забелязваше, нито пък спираше.

Към двора, в нещо като килер, беше настанена кухнята. Напълно спонтанна откъм съоръжение. Задоволяваха се с няколкото мазни котлона, върху които къкреха тенджери с телешко шкембе, супи от агнешки чревца, а останалото пространство бе заето от тигани за пържене на домашните кюфтенца. Отстрани беше най-важното нещо – плочата и скарата, върху които се търкаляше всичко, което може да се сетите, че може да е подредено върху една скара. Спирам с описанията, че слюнките ми потекоха.

Да забележим какво подсказва паметта ми за наличието на прилежащата витрина: незадълбочено осветлена от наплюта от мухите остаряла, прашна крушка, с чието полубожествено зарево се акцентираше върху чифт лачени обувки, прашни зимни боти и ръчно шити домашни пантофи.

В прорез с упованията, през зимата имаше презентирани джапанки от брезент. Украсата по стените на тази витрина беше облепена със остарели отрязъци от някакви избелели, цветни немски списания, илюстриращи дизайна на модели от довоенните години. Как бяха оживели от комунистическата цензура не зная. Там можеше да се закупи както храна, по този начин и нещо, с което да се обуеш, без да си подвластен от сезон или мода.

Зад необикновените щандове имаше стеснен кулоар, който миришеше извънредно. Там беше спонтанната касапница, транжорната с обичайния за задачата тъпак и няколко наточени сатъра. На пода постоянно имаше засъхнала локва с кръв. Като дете гледах ефирен спектакъл за британската кралица Мария Стюарт, която осъдиха и обезглавиха, та след това ме беше малко боязън да минавам около този кулоар. Асоциирах този тъпак с локвата кръв и цялата пиеса с кралицата като същинското и място за изтезанието. Звучи страховито, само че детската фикция е страшна мощ.

Вдясно от този кулоар се стигаше до маси с играчи на табла или карти, които бяха извънредно шумни. Бяха скрити от инцидентните погледи от улицата, защото помещението нямаше прозорци. Блещеше се единствено един дребен отвор към друго помещение, в което в никакъв случай не съм влизал. Въздухът при картаджиите беше толкоз сплъстен и гъст, че евентуално можеше да се забие гвоздей в него и да се увесят палто и шапка. Там безобразно и непрекъснато се пушеше и всички се ругаеха като пияни каруцари.

Освен това участниците в тези квартални игри на карти непрестанно налитаха на пердах. За разлика от тях, шахматистите в прилежащата зала като че ли бяха тотално глухи и нищо не чуваха – седяха си добродушно, концентрирано, с подпрени на масата лакти, замислени в играта. До тях бе израсъл голям и постоянно прашен фикус. Край фикуса стърчаха група зяпачи, които не бяха към никоя от прослойките, само че си мълчаха като фикуса или шахматистите.

Всички бяха вперили погледи в разиграването на фигурите по седефеното поле, като че ли от това зависеше ориста им. Смешното бе, че играчите и наблюдаващите безмълвно отпиваха от бирените шишета, освен това по едно и също време, надигайки ги по някаква невидима команда. Хоп нагоре, хоп надолу – и по този начин през равни шпации.
Отстрани на стените някакъв зевзек беше закачил табели:

„ Тихият ъгъл. Тук не се приказва. Само се мисли “ и  „ Всичко друго е строго неразрешено! “

А кое е това „ всичко “ - не ставаше доста ясно. Зиме, пролет, лете – играчите мълчаха под фикуса и под табелите. Застинали неподвижно през днешния ден ми наподобяват на фигурите от издълбаните американски президенти в планината Ръшмор.

Спомням си, че баба ме инструктираше и изпращаше в кръчмата да извикам дядо за вечеря. Съгласявах се с огромен кеф, тъй като публично, и изцяло законно, картаджиите играеха не с пари, а с едни дребни, опаковани с целофан шоколадчета. Бяха нещо като сурогат на чиповете в казината. Аз и останалите съседски деца, изпратени с сходна цел, влизахме с голямо предпочитание в кафенето.

Като доста послушни и възпитани внуци смятахме, че е изцяло естествено да похапнем малко от „ чиповете “. Грабейки с дребните си шепи от купчините шоколадчета, ние ускорявахме тръгването на дядовците към дома и изстиващата вечеря. Но и те бяха като нас вдетинени, тъй като все не ставаха от местата си, запъваха се като магарета на мост и непрекъснато желаеха да си доиграват нещо. Е, ние дечурлигата използвахме тая обстановка, с цел да висим компактно до масите и да просим следващата порция шоколадени чипове.

Имаше и бар, който беше спретнат с всевъзможни забавни, за нас децата, уреди. Бутилки, халби за бира с нащърбени ръбове, наргиле със златно покритие и чупливи стъклени колби във всевъзможни форми. Изобщо, фантастични неща. Приличаше на лаборатория и машина на времето по едно и също време. Всяко нещо си имаше предопределение. Дори и просто да събира праха.

Рядко, само че от време на време се случваше свада и сред тихите играчи на шах. Всички присъстващи зарязваха чаши, чипове и мезета и отиваха да гледат сеир. Някои се примъкваха само с концепцията да вземат страна в разногласието, без значение дали техният другар е прав или не. Естествено, ние децата не се намесвахме, тъй като не разбирахме причините на двете войнстващи страни.

В дребната ми глава още тогава се зараждаше мисълта, че да си жарък единствено от страсти е неуместно смешно. Май от този момент прозрях простата истина, че хората, които крещят до виолетов нюанс на лицата си, по никакъв начин не са безапелационни, когато спорят. Днес считам, че въобще не си заслужава да се губи време с сходни човеци.

Това неизмеримо заведение имаше леко печална популярност: някакъв чревоугодник починал напряко там на масата, откакто изплюскал осемнадесет наденички, половин тенджера с кюфтета, за всеки случай излял в търбуха си и две топли шкембета с чесън и пикантен пипер. Говореше се, че бил добавил и нещо сладко за десерт. В последна сметка завалията не съумял да стане от масата – и в директния, и в преносният смисъл завинаги си останал там.

Друг нюанс на вечерите беше циганското семейство, живеещо насреща. Мъжът се прибираше в тихите часове на нощта, едвам изпълзял на четири крайници от тази механа. Залитайки по пътеката, още на входа подхващаше да бие жена си. Незнайно за какво ѝ задаваше въпроси със заплетеният си на възел език, а виковете на двамата будеха целия квартал. След минути кавгата утихваше, светлините в стаите угасваха, очевидно пияният комшия бе комплициран добродушно да се наспи и изтощеното му тяло бе завито нежно с одеялце.

На сутринта, като че ли нищо не е било, жена му добродушно го изпращаше на работа. Притичваше след него по цялата пътека на двора чак до улицата и в придвижване му изчеткваше раменете на сакото и гърба. На вратата към улицата му оправяше и вратовръзката. Не помня той какво тъкмо работеше, само че постоянно ходеше костюмиран. Това се повтаряше всяка заран, а вечерта по график следваше злокобното напиване и следващият побой.

Интересна забележителност, за нас децата, беше павилионът за сладолед. Предлагаха фабрично пакетиран за 15-20 стотинки, само че положителният чичко продавач май отнякъде незаконно си доставяше гюмове с насипен сладолед. Помня по какъв начин с една специфична лъжица изкусно тъпчеше до пукване нежните вафлени фунии. Вълшебство! За доставката на насипното самодоволство се разчуваше веднага от всички хлапета от квартала. Всичко свършваше за минути и единствено лепкавите следи по тротоарите посочваха посоката на придвижване на доволните клиенти.



Снимка: персонален списък

А през днешния ден остарялата липа, в чиито глъбини се е приютил чухалът с неговото монотонно цвърчене, ми върна тези мемоари от детството. Сега ще си легна в прохладните чаршафи и ще сънувам епизодите, които описах. Ще слушам кавгите на разярените картаджии и може би най-накрая ще схвана защо спорят. Ще дочувам мислите на шахматистите и идващите им секрети ходове. Всичко ще е както бе тогава.
А може би няма да е единствено сън? Кой знае!

* Otus Scops – дребна сова



Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника " Ръкавелите на остарелия полковник ". Книгата може да бъде закупена в книжарниците " Български книжици " ул. " Аксаков " 10 и " Нисим ", бул. " В. Левски " 59 или