Ежедневие на агресията, превърнато в безкрайни битки
„ Спрете войната по улиците! Спрете домашното принуждение! Децата са нападателни! “ Още лозунги ще измислим ли?!
Откакто типът ни е слязъл от дърветата се води все една и съща борба – за мозъците на събратята. Всяко време предлага разнообразни оръжия за водене на тези борби. Нашето всекидневие е цялостно с разнородни изтънчени способи за упражняване на „ войната за мозъците “.
От години „ се борим “ да понижим жертвите, които даваме по пътищата. Пишат се тактики, оферират се какви ли не механически решения с цел да накараме водачите да карат по-внимателно и по-бавно. Законите непрекъснато се трансформират, с цел да вменят още отговорности и нови санкции за неспазващите разпоредбите. Резултат – най-малък, дори никакъв. Защо? Защото с положителни пожелания, записани в закон, не можеш да промениш мислене и държание на човек. Това се случва единствено с образование.
Научи човек да почита престижите, да разсъждава и самичък да приема положителното за положително, а злото да отхвърля, и в никакъв случай няма да ти се постанова да пишеш ненужни правила. Няма да се постанова да създаваш неща като Истанбулската спогодба, с цел да придумваш хората да се държат човешки. Няма да пишеш тактики за понижаване на експанзията, няма да губиш човешки животи.
Очевидни истини, които затъват в мозъците на хората, отдадени на облекчаване на хедонистичните си пристрастености.
Историята на типа ни е история на сложни времена, в които хората нямат време за губене в измисляне на забрани, които и по този начин са явни. След това идват релативно по-спокойни времена, когато всеобщо се търси удобството и се чака някакви писани правила да ни избавят от персоналното ни отвращение да ги съблюдаваме.
Войната за мозъците ни единствено видимо се води отвън нас. Битките с неприемливото се водят в главите ни. И няма смисъл да чакаме някой различен да дефинира изборите ни – най-трудно е човек да надделее над оня, който е в главата му. Не е нужно да търсим решенията надалеч. Уважението посред ни, зачитането на човешкото достолепие е част от българските обичаи. Устоите на националния ни дух са изпитани през вековете. Руши ги безхаберното имитиране на поведенчески модели, които са надалеч от присъщата за българщината синовна благодарност, бащина угриженост за рода и честно отношение сред членовете на фамилията. Агресията може да бъде победена със завръщане към българските обичаи.
Откакто типът ни е слязъл от дърветата се води все една и съща борба – за мозъците на събратята. Всяко време предлага разнообразни оръжия за водене на тези борби. Нашето всекидневие е цялостно с разнородни изтънчени способи за упражняване на „ войната за мозъците “.
От години „ се борим “ да понижим жертвите, които даваме по пътищата. Пишат се тактики, оферират се какви ли не механически решения с цел да накараме водачите да карат по-внимателно и по-бавно. Законите непрекъснато се трансформират, с цел да вменят още отговорности и нови санкции за неспазващите разпоредбите. Резултат – най-малък, дори никакъв. Защо? Защото с положителни пожелания, записани в закон, не можеш да промениш мислене и държание на човек. Това се случва единствено с образование.
Научи човек да почита престижите, да разсъждава и самичък да приема положителното за положително, а злото да отхвърля, и в никакъв случай няма да ти се постанова да пишеш ненужни правила. Няма да се постанова да създаваш неща като Истанбулската спогодба, с цел да придумваш хората да се държат човешки. Няма да пишеш тактики за понижаване на експанзията, няма да губиш човешки животи.
Очевидни истини, които затъват в мозъците на хората, отдадени на облекчаване на хедонистичните си пристрастености.
Историята на типа ни е история на сложни времена, в които хората нямат време за губене в измисляне на забрани, които и по този начин са явни. След това идват релативно по-спокойни времена, когато всеобщо се търси удобството и се чака някакви писани правила да ни избавят от персоналното ни отвращение да ги съблюдаваме.
Войната за мозъците ни единствено видимо се води отвън нас. Битките с неприемливото се водят в главите ни. И няма смисъл да чакаме някой различен да дефинира изборите ни – най-трудно е човек да надделее над оня, който е в главата му. Не е нужно да търсим решенията надалеч. Уважението посред ни, зачитането на човешкото достолепие е част от българските обичаи. Устоите на националния ни дух са изпитани през вековете. Руши ги безхаберното имитиране на поведенчески модели, които са надалеч от присъщата за българщината синовна благодарност, бащина угриженост за рода и честно отношение сред членовете на фамилията. Агресията може да бъде победена със завръщане към българските обичаи.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ