Североизточният ръб на Мальовица: по тънката ивица покрай смъртта - Нашите автори
Снегът натрупа ли, натрупа, натрупа. Облича върховете в ритуално бяло. И те ли се изповядат? Пред кого…? Всичко притихва. Равновесие. Тишина… Виелици сменят ритъма. Не и смисъла на тишината. Тихото е бездънно. Чуеш ли го, се сливаш с бялото. Започва вътрешно изкачване…
Зимната планина е магия. Винаги бяла. Приканва да се наградиш. Да се надградиш. Да притихнеш дружно с нея. Да видиш зад шумотевицата. Да схванеш защо и до къде стигат силите. И телом, и духом… От върха поглеждаш размътеното всекидневие от орлова вероятност. От там то към този момент не е същото. Сякаш си фокусирал вътрешен обектив. В горния свят - света над 2.500 м, нещо се отваря. Ненужното изпада. Полита в снежната пропаст. Чудиш се, по какъв начин толкоз дълго си го мъкнал със себе си.
Североизточният борд на Мальовица е такава магия. Хиляди го мечтаят. Хиляди желаят да минат по него. Да видят отляво и отдясно гибелта толкоз близо, че, в случай че посегнеш, можеш да я пипнеш. Крачка след крачка, въпреки всичко да ѝ се изплъзваш, минавайки по тясната скална линия по средата. Какво по-вярно доказателство, че силите на вселената към момента те пазят. Че към момента им трябваш. Че имат проекти с теб… Малцина са обаче тези, които имат умения, алпийски инвентар и телесна подготовка да изкатерят ръба сами. Без умел планинар, който демонстрира пътя и обезпечава с въже, прокарано през клинове и френдове в скалите, даже дълготраен, добре снабден алпинист е жертван. Слушайки разказите за него, взех решение да ида на ръба. Започнах да си диря лидер.
Оказа се не чак толкоз лесна задача. В България законово право да те заведат там имат цели … 17 индивида. Това е настоящият брой на притежателите на уверение за алпийски лидер у нас. 7 от тях имат и интернационален лиценз, за който се учи 2-3 години напълно в чужбина и с изключение на в България дава право на водачество във всички планини по света. Което е по-важно, единствено тези 17 имат и потвърдените на практика умения – стотици сходни изкачвания. Единствено на тях може да се разчита да те върнат жив от там, където се стига единствено с вървене в взаимозависимост, както на мальовишкия североизточен борд. Докато обмислях, с изключение на чисто професионални, какви други качества би трябвало да има лидерът, ориста сама го прати. Реших, че значимо ми е най-планинарското качество - невзискателност. Качеството, събрат на смирението. Ако за изкачвания, в които се оцелява на косъм, ви приказват без невзискателност и примирение, значи има от какво да се притеснявате.
Високопарност и самоувереност в планината не свършват добре…
Срещнах се с Тихомир Димитров в кафето на Софийски университет. Имаше отмора сред два урока. В следствие разбрах, че преподава там катерене, туризъм и ски. Вместо обаче да приказва по доцентски - с покашлювания, сбръчкано чело и поучителен звук, той се оказа ухилен и земен. Ни диря от надменност – рафиниран от планината. (По късно разбрах, че има с какво да се гордее: пет пъти първенец по ледено катерене, първенец по алпинизъм, изкачвания в най-високите планини на планетата, университетски триумфи и т. н.) Най-първо планината отстранява горделивостта. По това ще ги познаете същинските. Да сте видели върнал се от осемхилядник да пее и танцува като футболист на награждаване? Или да пръска с шампанско като водач от Формула 1? Няма и да видите. Стигналите на 8000 м - в зоната на гибелта, знаят, че за следващ път им се е разминало. Че от планината са се върнали със повеля да мислят, по какъв начин и за какво са пощадени. А посредством тях планината приказва на всички нас. Който схваща, разбира…
След поредност въпроси Тихомир се убеди, че ще се оправя. Няколко дни по-късно към този момент вървях със съидейници от х. Мальовица към първа тераса. Водеха той самият, Момчил и Дидо. Метеоролозите обещаваха хубаво време, само че на място картината се оказа спорна. До първа тераса слънце обилно огряваше долината. Стоплените върхове на циркуса се кокореха отсреща ни. Тъкмо се бяха събудили. Тъмносиньото небе на Горния свят услужливо им правеше декор, на който фукливо да изпъкват. Симпатичният тип на заобикалящата природа някак залъгваше да забравим идния риск. Същевременно в далечината облаци и мъгла се съюзиха да лишават слънчевата мощ. След втора тераса от ден на ден превземаха небето. Доволни бяхме, че снегът бе съгласно упованията. Не се наложи да обуваме снегоходки. Очакваше се във високото и котките да заловен - по зимния вертикал изискване за оцеляване.
Докато Тихомир и Дидо се грижеха колоната да съблюдава темпото, заложено във времевия график, Момчил Дамянов не спираше да приказва. Колегите му го издадоха, че просто доста знае за планината. Подготвял образователно пособие за историята на планинарството и алпинизма у нас. Момчил фактически имаше, какво да опише. С безброй истории за планини и планинари по този начин погълна вниманието, че забравихме умората. В някакъв миг изчаках да се изравня с него. Не знам за какво, само че ми хрумна да попитам какво е предизвикало трагичната гибел на Филип Жазмати, Иван Ненков и Тихомир Стоянов на Матерхорн през 2007 година Тембърът на гласа му падна. Разбрах - момчетата в никакъв случай няма да бъдат прежалени... Приглушено и някак тържествено Момчил отвърна, че по този начин и не се схванало, какво тъкмо се е случило. Тъкмо в този миг достигахме голямата морена, пазеща на втора тераса паметта на починали алпинисти. Показа ми гранитната плоча, сложена там в памет на тримата. Вграден в нея беше френдът със скъсаното въже, което е осигурявало изкачването им.
На втора тераса Тихомир даде знак, че е време да сложим седалки и котки. Отново напомни: без лавинен апарат и лопата в зимна планина не се потегля. Още по пътеката за х. Мальовица - малко след мостчето, непринудено бе спрял, с цел да приказва по тематиката. Вятърът, изясни той, нормално духа от запад. Трупа снега по източни скатове. Затова те са изключително рискови. Даде за образец Заешкия улей, акцентирайки го в далечината. Тази година снегът е още нищожен, а към този момент се бе свлякъл. Сега, тук на втора тераса, описа за любовна история, свършила в лавина. Случило се в Роки маунтинс. Тихомир искаше да подчертае, че никой не е застрахован. Че може да се случи даже на експерт. Опитен американски планински лидер и неговата приятелката се спуснали със ски по заснежен скат. Както се чака, имали цялостно съоръжение за лавинна сигурност. Лавина ги повлякла. Мъжът бил пощаден – приятелката му затрупана. Той незабавно открил с лавинния си апарат местонахождението на нейния. Започнал да копае. Намерил за жалост единствено раницата, изхвърлена настрана. Тъй като предавателят бил в нея, нямало към този момент метод да се разбере местонахождението на момичето. То починало. В следствие се оказало, че било затрупано на към 50 м от раницата. Мъжът по този начин и не прежалил обичаната. Малко след нещастието се самоубил.
С котки на крайници, пъргаво тръгнахме нагоре. Над Еленино езеро спряхме и се разделихме на свръзки. Бях разпределен в свръзката на Момчил. Вече ставаше съществено. Небето напълно се свъси в облаци и мъгла. Момчил прегледа седалките. Завърза лентите за задържане. После ни привърза с въже към себе си, като че ли да не му избягаме. „ Ходим деликатно и не падаме! “, натърти неведнъж опитният лидер. Обясни, че при тежестта на свръзката вероятността да оцелеем в стръмното е минимална. Котката постоянно би трябвало да е добре забита с всички зъби на постоянна основа. Обясни по какъв начин най-добре се предотвратява срутване при допустимо падение. Напомни и техниката задържане с пикел. Отделихме се от главната пътека и тръгнахме внезапно нагоре. След стръмно половинчасово катерене стигнахме ръба.
Мъдреците обичат да приказват за съгласуваност сред хората. За съдбовна взаимозависимост един от различен. След дълбока медитация даже виждали вселената - в това число индивидите в нея - едно неотлъчно цяло. Виждали деленето изобщо като неточност на усещането. Сиротният нарцисизъм, който в долния свят стана принцип на битие, живее обаче от усърдно делене… Дели, с цел да владее. „ Свързаност сред хората “ в ниското звучи нереално, дори контрапродуктивно. Всеки остана за себе си - всеки си стана непосредствен. Горе на ръба обаче свързаността внезапно става напълно разумна, а чрез осигуряващото въже и напълно забележима. Подхлъзнеш ли се, разчиташ да те спрат телата на другите. Разбира се и уменията на лидера, закрепващ въжето за клинове и френдове по трасето и увиващ го при всяка опция към скали, които да поемат камшичния удар. Опънатото въже задължава да помагаш с вярата, че при потребност и на теб ще бъде помогнато. Човекът пред теб и индивидът зад теб са ти оцеляване. Егоизъм и конкуренция - животозастрашаване. Планината ги трансформира в съпричастност и взаимопомощ. А запомня ли се това? Пренася ли се в долния свят? Медитации по ръба…
Облаците и мъглата ревностно го бранеха от нашествието ни. Към тях се причислиха вятър и мраз. Топлеха телесни сили, които не подозирахме, че притежаваме. С всяко тяхно забождане, само котките ни удържаха на тънката скална полоса. Не постоянно беше ясно, че ще успеем. На моменти се постановяваше няколко пъти да потупаш ската с крайник, до момента в който стъпиш под снега на твърдо. Топлеха, несъмнено, и гледките. От набраната височина взор в ниското гъделичкаше цялата нервна система. Извърнеш ли очи нагоре - хоризонти без загради. Преструвки и суетни от долния свят изгубиха значение. Гледките преодоляха даже мисълта. Свързаха се с нещо по-дълбоко. В ниското слънцето продължаваше да грее необезпокоявано. Вдигнеше ли се следващото платнище мъгла, виждахме, по какъв начин цяла Рила е накацала по трибуните да гледа пълзенето ни нагоре. А сред нас и нея бездънни улеи, подготвени да погребат за всяка педя отклоняване настрана. Ще ни пусне ли? Ще ни запази ли? Спирахме да се изчакаме един различен, да прехвърлим карабинера по въжето от другата страна на френда. И след това - отново нагоре.
Последни старания. Момчил ме сгълчава: на сериозно място съм извадил фотоапарат. Успявам да фотографирам, по какъв начин висяща като грозд взаимозависимост изпъпля на върха. Най-горе посрещат вихрушка и мъгла. Изчакахме всички свръзки да се изкачат. Хапнахме по нещо. Пийнахме чай. Направихме фотосите за спомен. В мразовития мраз не един и два телефона отхвърлиха да снимат. Докато се суетяхме във виелицата, осъзнахме човешката безпомощност. Прашинки в произвола на природата. С един полъх отлитат. Колкото и да стягах качулката, челюстта ми от ден на ден се сковаваше от мраз. Заговорих на родния български с … непознат акцент. При вятър и температура под -12°C, която се усещаше като -20°C, и сдъвкването на ядки, обгърнати с шоколад, стана нелесна задача. Имаше обаче и чувство за преодолян стадий в нещо значимо. Стоенето на върха се свърза с егото. Върхът обаче защищити от „ подхлъзвания “. Враждебното посрещане, което бе устроил, имаше очевидно възпитателна цел. В идващия миг се усетих някак по-лек. Посегнах към раницата – там си е. Фотоапаратът - и той. И от джобовете нищо не липсва. Съзнах, че при катеренето по ръба незабелязано съм изгубил вътрешен товар. Някъде в стръмните улеи би трябвало да е изпаднал. През очите…
Тихомир даде знак, че е време да тръгнем надолу. Заслизахме. Чак в този момент стартира да се усеща отмалялост. Сладка. Като след любовна пристрастеност. Замислих се за отговорността на планинските водачи. В буса, на път за Мальовица, инцидентно бях чул диалог сред Тихомир и Сивко Пачев. Говореха си за самозванци, представящи се за алпийски и планински водачи. Хора, които за пари без подготовка водят на рискови места. Играят съветска рулетка - и с непознатия, и със личния живот. Двамата недоволстваха, че закони има, само че никой не управлява спазването. Отнякъде в съзнанието ми долетя съпоставяне. Рискът в работата на алпийския лидер е не по-малък от този на опериращ хирург. Дали дори не го надвишава. Ако хирургът дава отговор за живота на единствено един пациент, алпийският лидер би трябвало да преведе безвредно всички в свръзката. Не на последно място - и самия себе си. Подхлъзне ли се някой по въжето, лидерът залага личното тяло. Ивицата около гибелта му е ежедневие…
Зимната планина е магия. Винаги бяла. Приканва да се наградиш. Да се надградиш. Да притихнеш дружно с нея. Да видиш зад шумотевицата. Да схванеш защо и до къде стигат силите. И телом, и духом… От върха поглеждаш размътеното всекидневие от орлова вероятност. От там то към този момент не е същото. Сякаш си фокусирал вътрешен обектив. В горния свят - света над 2.500 м, нещо се отваря. Ненужното изпада. Полита в снежната пропаст. Чудиш се, по какъв начин толкоз дълго си го мъкнал със себе си.
Североизточният борд на Мальовица е такава магия. Хиляди го мечтаят. Хиляди желаят да минат по него. Да видят отляво и отдясно гибелта толкоз близо, че, в случай че посегнеш, можеш да я пипнеш. Крачка след крачка, въпреки всичко да ѝ се изплъзваш, минавайки по тясната скална линия по средата. Какво по-вярно доказателство, че силите на вселената към момента те пазят. Че към момента им трябваш. Че имат проекти с теб… Малцина са обаче тези, които имат умения, алпийски инвентар и телесна подготовка да изкатерят ръба сами. Без умел планинар, който демонстрира пътя и обезпечава с въже, прокарано през клинове и френдове в скалите, даже дълготраен, добре снабден алпинист е жертван. Слушайки разказите за него, взех решение да ида на ръба. Започнах да си диря лидер.
Оказа се не чак толкоз лесна задача. В България законово право да те заведат там имат цели … 17 индивида. Това е настоящият брой на притежателите на уверение за алпийски лидер у нас. 7 от тях имат и интернационален лиценз, за който се учи 2-3 години напълно в чужбина и с изключение на в България дава право на водачество във всички планини по света. Което е по-важно, единствено тези 17 имат и потвърдените на практика умения – стотици сходни изкачвания. Единствено на тях може да се разчита да те върнат жив от там, където се стига единствено с вървене в взаимозависимост, както на мальовишкия североизточен борд. Докато обмислях, с изключение на чисто професионални, какви други качества би трябвало да има лидерът, ориста сама го прати. Реших, че значимо ми е най-планинарското качество - невзискателност. Качеството, събрат на смирението. Ако за изкачвания, в които се оцелява на косъм, ви приказват без невзискателност и примирение, значи има от какво да се притеснявате.
Високопарност и самоувереност в планината не свършват добре…
Срещнах се с Тихомир Димитров в кафето на Софийски университет. Имаше отмора сред два урока. В следствие разбрах, че преподава там катерене, туризъм и ски. Вместо обаче да приказва по доцентски - с покашлювания, сбръчкано чело и поучителен звук, той се оказа ухилен и земен. Ни диря от надменност – рафиниран от планината. (По късно разбрах, че има с какво да се гордее: пет пъти първенец по ледено катерене, първенец по алпинизъм, изкачвания в най-високите планини на планетата, университетски триумфи и т. н.) Най-първо планината отстранява горделивостта. По това ще ги познаете същинските. Да сте видели върнал се от осемхилядник да пее и танцува като футболист на награждаване? Или да пръска с шампанско като водач от Формула 1? Няма и да видите. Стигналите на 8000 м - в зоната на гибелта, знаят, че за следващ път им се е разминало. Че от планината са се върнали със повеля да мислят, по какъв начин и за какво са пощадени. А посредством тях планината приказва на всички нас. Който схваща, разбира…
След поредност въпроси Тихомир се убеди, че ще се оправя. Няколко дни по-късно към този момент вървях със съидейници от х. Мальовица към първа тераса. Водеха той самият, Момчил и Дидо. Метеоролозите обещаваха хубаво време, само че на място картината се оказа спорна. До първа тераса слънце обилно огряваше долината. Стоплените върхове на циркуса се кокореха отсреща ни. Тъкмо се бяха събудили. Тъмносиньото небе на Горния свят услужливо им правеше декор, на който фукливо да изпъкват. Симпатичният тип на заобикалящата природа някак залъгваше да забравим идния риск. Същевременно в далечината облаци и мъгла се съюзиха да лишават слънчевата мощ. След втора тераса от ден на ден превземаха небето. Доволни бяхме, че снегът бе съгласно упованията. Не се наложи да обуваме снегоходки. Очакваше се във високото и котките да заловен - по зимния вертикал изискване за оцеляване.
Докато Тихомир и Дидо се грижеха колоната да съблюдава темпото, заложено във времевия график, Момчил Дамянов не спираше да приказва. Колегите му го издадоха, че просто доста знае за планината. Подготвял образователно пособие за историята на планинарството и алпинизма у нас. Момчил фактически имаше, какво да опише. С безброй истории за планини и планинари по този начин погълна вниманието, че забравихме умората. В някакъв миг изчаках да се изравня с него. Не знам за какво, само че ми хрумна да попитам какво е предизвикало трагичната гибел на Филип Жазмати, Иван Ненков и Тихомир Стоянов на Матерхорн през 2007 година Тембърът на гласа му падна. Разбрах - момчетата в никакъв случай няма да бъдат прежалени... Приглушено и някак тържествено Момчил отвърна, че по този начин и не се схванало, какво тъкмо се е случило. Тъкмо в този миг достигахме голямата морена, пазеща на втора тераса паметта на починали алпинисти. Показа ми гранитната плоча, сложена там в памет на тримата. Вграден в нея беше френдът със скъсаното въже, което е осигурявало изкачването им.
На втора тераса Тихомир даде знак, че е време да сложим седалки и котки. Отново напомни: без лавинен апарат и лопата в зимна планина не се потегля. Още по пътеката за х. Мальовица - малко след мостчето, непринудено бе спрял, с цел да приказва по тематиката. Вятърът, изясни той, нормално духа от запад. Трупа снега по източни скатове. Затова те са изключително рискови. Даде за образец Заешкия улей, акцентирайки го в далечината. Тази година снегът е още нищожен, а към този момент се бе свлякъл. Сега, тук на втора тераса, описа за любовна история, свършила в лавина. Случило се в Роки маунтинс. Тихомир искаше да подчертае, че никой не е застрахован. Че може да се случи даже на експерт. Опитен американски планински лидер и неговата приятелката се спуснали със ски по заснежен скат. Както се чака, имали цялостно съоръжение за лавинна сигурност. Лавина ги повлякла. Мъжът бил пощаден – приятелката му затрупана. Той незабавно открил с лавинния си апарат местонахождението на нейния. Започнал да копае. Намерил за жалост единствено раницата, изхвърлена настрана. Тъй като предавателят бил в нея, нямало към този момент метод да се разбере местонахождението на момичето. То починало. В следствие се оказало, че било затрупано на към 50 м от раницата. Мъжът по този начин и не прежалил обичаната. Малко след нещастието се самоубил.
С котки на крайници, пъргаво тръгнахме нагоре. Над Еленино езеро спряхме и се разделихме на свръзки. Бях разпределен в свръзката на Момчил. Вече ставаше съществено. Небето напълно се свъси в облаци и мъгла. Момчил прегледа седалките. Завърза лентите за задържане. После ни привърза с въже към себе си, като че ли да не му избягаме. „ Ходим деликатно и не падаме! “, натърти неведнъж опитният лидер. Обясни, че при тежестта на свръзката вероятността да оцелеем в стръмното е минимална. Котката постоянно би трябвало да е добре забита с всички зъби на постоянна основа. Обясни по какъв начин най-добре се предотвратява срутване при допустимо падение. Напомни и техниката задържане с пикел. Отделихме се от главната пътека и тръгнахме внезапно нагоре. След стръмно половинчасово катерене стигнахме ръба.
Мъдреците обичат да приказват за съгласуваност сред хората. За съдбовна взаимозависимост един от различен. След дълбока медитация даже виждали вселената - в това число индивидите в нея - едно неотлъчно цяло. Виждали деленето изобщо като неточност на усещането. Сиротният нарцисизъм, който в долния свят стана принцип на битие, живее обаче от усърдно делене… Дели, с цел да владее. „ Свързаност сред хората “ в ниското звучи нереално, дори контрапродуктивно. Всеки остана за себе си - всеки си стана непосредствен. Горе на ръба обаче свързаността внезапно става напълно разумна, а чрез осигуряващото въже и напълно забележима. Подхлъзнеш ли се, разчиташ да те спрат телата на другите. Разбира се и уменията на лидера, закрепващ въжето за клинове и френдове по трасето и увиващ го при всяка опция към скали, които да поемат камшичния удар. Опънатото въже задължава да помагаш с вярата, че при потребност и на теб ще бъде помогнато. Човекът пред теб и индивидът зад теб са ти оцеляване. Егоизъм и конкуренция - животозастрашаване. Планината ги трансформира в съпричастност и взаимопомощ. А запомня ли се това? Пренася ли се в долния свят? Медитации по ръба…
Облаците и мъглата ревностно го бранеха от нашествието ни. Към тях се причислиха вятър и мраз. Топлеха телесни сили, които не подозирахме, че притежаваме. С всяко тяхно забождане, само котките ни удържаха на тънката скална полоса. Не постоянно беше ясно, че ще успеем. На моменти се постановяваше няколко пъти да потупаш ската с крайник, до момента в който стъпиш под снега на твърдо. Топлеха, несъмнено, и гледките. От набраната височина взор в ниското гъделичкаше цялата нервна система. Извърнеш ли очи нагоре - хоризонти без загради. Преструвки и суетни от долния свят изгубиха значение. Гледките преодоляха даже мисълта. Свързаха се с нещо по-дълбоко. В ниското слънцето продължаваше да грее необезпокоявано. Вдигнеше ли се следващото платнище мъгла, виждахме, по какъв начин цяла Рила е накацала по трибуните да гледа пълзенето ни нагоре. А сред нас и нея бездънни улеи, подготвени да погребат за всяка педя отклоняване настрана. Ще ни пусне ли? Ще ни запази ли? Спирахме да се изчакаме един различен, да прехвърлим карабинера по въжето от другата страна на френда. И след това - отново нагоре.
Последни старания. Момчил ме сгълчава: на сериозно място съм извадил фотоапарат. Успявам да фотографирам, по какъв начин висяща като грозд взаимозависимост изпъпля на върха. Най-горе посрещат вихрушка и мъгла. Изчакахме всички свръзки да се изкачат. Хапнахме по нещо. Пийнахме чай. Направихме фотосите за спомен. В мразовития мраз не един и два телефона отхвърлиха да снимат. Докато се суетяхме във виелицата, осъзнахме човешката безпомощност. Прашинки в произвола на природата. С един полъх отлитат. Колкото и да стягах качулката, челюстта ми от ден на ден се сковаваше от мраз. Заговорих на родния български с … непознат акцент. При вятър и температура под -12°C, която се усещаше като -20°C, и сдъвкването на ядки, обгърнати с шоколад, стана нелесна задача. Имаше обаче и чувство за преодолян стадий в нещо значимо. Стоенето на върха се свърза с егото. Върхът обаче защищити от „ подхлъзвания “. Враждебното посрещане, което бе устроил, имаше очевидно възпитателна цел. В идващия миг се усетих някак по-лек. Посегнах към раницата – там си е. Фотоапаратът - и той. И от джобовете нищо не липсва. Съзнах, че при катеренето по ръба незабелязано съм изгубил вътрешен товар. Някъде в стръмните улеи би трябвало да е изпаднал. През очите…
Тихомир даде знак, че е време да тръгнем надолу. Заслизахме. Чак в този момент стартира да се усеща отмалялост. Сладка. Като след любовна пристрастеност. Замислих се за отговорността на планинските водачи. В буса, на път за Мальовица, инцидентно бях чул диалог сред Тихомир и Сивко Пачев. Говореха си за самозванци, представящи се за алпийски и планински водачи. Хора, които за пари без подготовка водят на рискови места. Играят съветска рулетка - и с непознатия, и със личния живот. Двамата недоволстваха, че закони има, само че никой не управлява спазването. Отнякъде в съзнанието ми долетя съпоставяне. Рискът в работата на алпийския лидер е не по-малък от този на опериращ хирург. Дали дори не го надвишава. Ако хирургът дава отговор за живота на единствено един пациент, алпийският лидер би трябвало да преведе безвредно всички в свръзката. Не на последно място - и самия себе си. Подхлъзне ли се някой по въжето, лидерът залага личното тяло. Ивицата около гибелта му е ежедневие…
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ