Сиатъл, 12 юни 2008 г. Стъпвам на стария док и

Сиатъл, 12 юни 2008 година

Стъпвам на остарелия док и той изскърцва под краката ми, като че ли издава дълбока въздишка. Навън е мрачно, само че гирляндите от лампички над мен осветяват пътя ми.

Какво беше споделила по телефона дамата от организацията? Седмата плаваща къща вляво? Да. Така мисля. Хващам по-здраво куфара си и потеглям постепенно напред. Над водата леко се полюлява платноходка, привързана към прилежаща двуетажна къща, с палуба на покрива и с кедрова обшивка, избеляла до сиво-кафяво. Върху маса на предната палуба мъждука фенер, само че секунди по-късно пламъкът му угасва, може би от вятъра, а може би от някой, който се спотайва в сенките. Представям си по какъв начин жителите на пристана надничат през затъмнените си прозорци, следят ме, шушукат.

– Ето я – споделят един на различен. – Новата съседка.
" Утринно зарево " - нов трогателен разказ от Сара Джио
В едно от езерата в Сиатъл има цяла улица от плаващи къщи. Последната, ситуирана в най-далечния завършек на пристана, сe носи над водата...

Някой се подсмихва.

– Чух, че е от Ню Йорк.

Мразя шушуканията, погледите. Натискът на любознанието ме прогони от Ню Йорк.

– Горкичката – чух да изрича някой, до момента в който излизаше от асансьора в офиса преди месец. – Не знам по какъв начин въобще съумява да стане от леглото заран след случилото се. Ако бях аз, не знам по какъв начин щях да продължа.

Спомням си по какъв начин стопирах в коридора и изчаках дамата да се скрие зад ъгъла. Не можех да понеса да видя изражението на лицето й или на лицата им. Поклащането на главата. Съжалението. Ужасът. В Сиатъл сянката на предишното ми щеше да избледнее под облачната завивка.
" Когато те сънувах " от Холи Милър - един по-различен разказ за любовта
Джоуел се е зарекъл в никакъв случай повече да не се влюбва. Защото любовта води след себе си болежка. Но когато среща Кали, той не може да устои н...

Поемам надълбоко въздух и подвигам взор, когато слушам далечно скърцане на панти на врата. Поспирам, подготвяйки се за конфликт. Но единственото придвижване, което виждам, е постепенно плъзгащ се по езерото каяк. Самотният гребец ми кимва, преди да изчезне на лунната светлина. Докът леко се полюшва и аз се пробвам да запазя равновесие. Ню Йорк е надалеч от Сиатъл и аз към момента съм гроги от дългия полет над континента. Спирам и за момент се чудя какво върша тук.

Подминавам още две плаващи къщи. Едната е сива, с френски порти, гледащи на север, и ветропоказател, кацнал на покрива. Следващата е светлокафява, на прозорците има сандъчета, преливащи от алено мушкато. На палубата пред дома са подредени още сандъчета и кашпи и аз спирам да се полюбувам на сини хортензии в теракотена саксия. Този, който живее тук, би трябвало да е усърден градинар. Мисля си за градинката, която оставих на балкона си в Ню Йорк, дребната градинка, засадена с манголд, босилек и захарна тиква за... прегризвам устните си. Сърцето ми се свива, само че светлината на верандата на плаваща къща номер седем ме връща в сегашното. Спирам, с цел да погледна по какъв начин наподобява новият ми дом: ситуиран в най-далечния завършек на пристана, той сe носи над водата тържествено и храбро. Облицован е с избелели от времето кедрови дъски, а когато виждам отворения илюминатор на горния етаж, се усмихвам. Точно както е показан в информацията от организацията. Въздишам.

Ето ме тук.

Усещам буца в гърлото си, до момента в който пъхвам ключа в ключалката. Краката ми внезапно се подгъват и щом разтварям вратата, коленича, заривам глава в ръцете си и заплаквам.