Диверсия срещу сладостната ни прозявка - Нашите автори
Райнер Вернер Фасбиндер в София! Спонтанно очите ми светнаха. В идващия миг се промъкна съмнение. Не е ли това прекомерно огромна хапка за нашата уста? Да, считан е за най-успешния немски режисьор на всички времена. Добре е българската аудитория да се запознае с него. Но Фасбиндер не е безвреден! Фасбиндер може да създаде странични ефекти… Ще ни навре в очите, какво посвещение е нужно за огромно изкуство. И какво свободолюбие. Няма ли да ни засрами…?
Чест прави на проф. Пламен Марков, че приема предизвикването и слага на сцената на спектакъл София пиесата му „ Горчивите сълзи на Петра декор Кант “. Срещу конформистката заспалост на съвремието запраща субверсивен „ фасбиндеризъм “. А от последвалия диалог с него знам - проф. Марков е наясно, че в следвоенна Германия надали има по-добър образец за живот и творчество, които образно да изобличават всяка реплика на изкуство, от живота и творчеството на Фасбиндер.
Не, Фасбиндер няма искания за светец. Нито за примерен жител. През 1978 година с екстравагантност даже докарва любовника си до самоубийство. Но! Може ли някой да оспори неговата отдаденост? Да сложи под подозрение претекстовете на креативните му търсенията? Да го уличи в корист с изкуството по сходство на безчетните ординарци на мода, нелепост и суетност, преследващи приходи и популярност? Дали пък не е знаел, че при надарения приходи и популярност идват сами, а и че за човек, откровено захванал се изкуство, надалеч не са най-същественото?
Буквално от нищото Фасбиндер светва като мълния. Осветлява потайностите на сивкавото следвоенно немско бюргерство. Дава му опция да се огледа и бързо – единствено на 37 година, угасва. Колкото и къс да е този немски проблясък – сравнете филмите на Фасбиндер с актуалното немско кино… - той прави гражданска война. С него настава ерата на Новия немски филм. Тези у нас, които постановката на Пламен Марков ще заинтригува да се срещнат по-отблизо освен с режисьора и драматурга, само че и с индивида Фасбиндер, ще схванат, за какво той е атентат против сладостната ни прозявка. Защо е антитеза на еснафското живуркане - на безкритичния табиет. Защо е измама изобщо против буржоазния ред. Ако считате, че пресилвам в описанието на заобикалящата реалност, дано мъдрите ни културолози кажат: имало ли е по-еснафски интервал в новата история на България? Нека кажат: можем ли да преглътнем антибуржоата Фасбиндер или рискуваме да ни приседне – да загубим душевния си покой, облегнат на пухена слабохарактерност…?
Името Фасбиндер настройва за коренно мислене. Толкова коренно, че те кара да се замислиш:
Има ли в днешна България изобщо изкуство?
Да - хора, занимаващи се с изкуство има. Но има ли изкуство? Има ли създатели, живеещи за и в изкуството като в парадигмата на Фасбиндер? Защото очевидно единствено по този начин става. Защото индивидът на изкуството е свободен. Трябва да бъде свободен! Свободен е да бъде всичко друго, с изключение на … неестествен. Изкуствен ли е, е лъжесвидетел. Поредният приспивник. А в летаргични времена изкуство се прави от будители. Будител пък…идва от протест!
В обществени речи постоянно чуваме, че огромното изкуството не било специалност. Било предопределение. (Или прозрение…?) Наясно ли сме обаче, какво споделяме? Защо тогава назоваваме декоратори и шутове хора на изкуството? Да, специалностите им са значими. Но не са от сферата на изкуството! Изкуството има друга мотивация. Обикновено е разследване от дълбока вътрешна рецесия. Криза в самия създател. Търсене на освобождение. Големи вътрешни несъгласия водят и до огромно изкуство. Всичко стартира с обезсърчение. С търсене на излаз. На себеспасение. Дори когато себеспасението - както в тази ситуация с Фасбиндер - води до преждевременна смърт…
Творецът усеща, че каквото и да загуби – даже себе си, печели доста повече. Тясна е за размера на търсенията му простосмъртната логиката. Воден от инстинкта си, той самоуверено се гмурва в дълбините на съществуването. Там, където другите не могат. Докато няма находка. Докато няма себеспасение. За сърфиращия на повърхността жител държанието му е неясно. Поведението му е противоестествено. Сърфиращият на повърхността жител – поклонникът на сладостната прозявка - е въпреки всичко „ задължен “ да се пази от неоправдани рискове… Затова е създателят. Той рискува. В търсенията си огромните рискуват всичко. Рискуват да се заблудят. Да се провалят. Да се разорят. Да е нужно да стартират от начало. Но остават откровени. Остават същински. Не поради друго - поради себе си. Заради себеспасение. И, чак когато са минали през този развой, имат какво да кажат. Имат просветление – база за огромно изкуство.
Нека забележим по какъв начин го е правил Райнер Вернер Фасбиндер. Той се ражда на 31.05.1945 година в дребното баварско градче Бад Вьорисхофен в фамилията на доктор и преводачка. В края на войната татко му е доктор във боен санитарен пункт. Малко след раждането му фамилията се мести в Мюнхен. Когато е единствено на 6 година, родителите се развеждат. Остава да живее с майка си в Мюнхен. На 16 година прекъсва гимназиалното си обучение. Отива при татко си в Кьолн. Започва да написа. Самообразова се. Приятелите му са впечатлени от начетеността му. Чете доста, изключително книги по философия, психоанализа и публични науки.
По това време негов персонален крах става зародиш за триумфа на бъдещия режисьор. След двугодишно частно образование по актьорско майсторство се явява на държавен изпит за банкет в актьорско учебно заведение в Мюнхен. Бива отритнат. Кандидатства и в новосъздадената Немска академия за филм и телевизия в Берлин. Също не е признат. Фасбиндер и не помисля да се откаже. Стартира по своему - като самообразован. Може би тъкмо това е бил шансът му. Никога не трябва усреднен. Никога не трябва стеснен и изопачен от канони на официално обучение. Съдбата разрешава да бъде себе си.
През 1967 година Фасбиндер е признат в ансамбъла на Екшън-Театър (Action-Theater). Съдбата още веднъж е благосклонна - попада в най-авангардната мюнхенска театрална натрупа от това време. Скоро влиза и в ролята на режисьор. Довежда в Екшън-Театър Хана Шигула и Ирм Херман - две съществени актриси, с които работи в бъдещите си филми. Впрочем играят и в едноименния филм от 1972 година „ Горчивите сълзи на Петра декор Кант “. През май 1968 година колективът на Екшън-Театър се разпада. По самодейност на Фасбиндер част от членовете основават театралната натрупа Антитеатър (antiteater – създателите съзнателно изписват с неверен правопис, с цел да заявят протест против правила, б. а.). Между август 1967 и септември 1969 година ансамбълът слага 16 пиеси. Текстовете са на Фасбиндер. На режисьорското място са или той, или Пеер Рабен. Още при започване на кариерата продуктивността на Фасбиндер впечатлява. „ Огромната ми потребност да работя е мъчно обяснима “, споделя той. „ Щастлив съм единствено, когато върша нещо, и това е, в случай че щете, моята дрога. “
В средата на 1971 година Антитеатър банкрутира. Оказва се, че цялата си активност е правил без записана компания. Фасбиндер се нагърбва самичък да изплати големите насъбрани задължения. Същевременно записва продуцентската компания Танго-филм. Още през август 1971 година показва първия си филм от нейно име. Освен филмите, които снима, е и режисьор в театрите във Франкфурт, Бремен и Бохум. През сезон 1974/75 е шеф на франкфуртския спектакъл „ Театър ам турм “. Филмите му вземат участие в интернационалните фестивали - да вземем за пример в Кан. Получават награди и добра рецензия. Само в родината си постоянно е недолюбван - заради безпардонния си метод за развенчаване на немското бюргерство. Чак през 1982 година предпоследният му филм, „ Страстта на Вероника Фос “, получава на Берлинале премията Златна мечка.
Фасбиндер несъмнено е и дете на своето време. Време, в което западната юноша афишира протест против наследените неправди и репресии. Време, в което младите вземат решение, че един път се живее, а животът е право на избор и опит. Случва се половата гражданска война. Социалният опит става повече предписание, в сравнение с изключение. Съжителството в комуна в онази ера е необятно публикувано. И повода надалеч не е в непостижим наем… През целия си независим живот Фасбиндер живее под общ покрив с хора, с които работи. Обикновено в комуна с няколко индивида едновременно. Прави го умишлено – с цел да обвърже времето, с което разполага, с тематиките на театъра, а в следствие и с тематиките на киното. Така намира хората, с които в следствие работи. Съгласен съм, че и епохата е помогнала Фасбиндер да стане Фасбиндер. Какво ли би направила с него днешната…?
Според публичните разбирания в Германия от 1970-те Фасбиндер е коренен новобранец. (Не крие своята хомосексуална ориентировка. Всъщност е бисексуален - две години е женен за актрисата Ингрид Кавен, а в края на живота си има другарка.) Не това обаче е повода да размени фамилията в класическия смисъл на думата с хората, с които работи. Важно му е по-често и по-дълго да е измежду тях. По опция под един покрив. Именно по този метод се утвърждава именитият „ клан Фасбиндер “ - непрекъснатият му работен екип. „ Кланът “ е неговото семейство. Фасбиндер толкоз добре се сработва с членовете му, че става най-продуктивния немски режисьор на всички времена. Опознавайки до съвършенство актьорите си, съумява пред камера да изрази най-фини, най-интимни чувства и взаимоотношения. Нещо, което със сменящи се артисти би било съвсем невероятно.
Проф. Марков ми обърна и внимание, че режисьорът Фасбиндер не е страдал от угризения. Извличал е до дъно качествата на актьорите си и посредством операции. Нерядко посредством психоаналитични офанзиви, а от време на време и посредством интриги, употребявайки мъчителни рецесии и комплекси. В последна сметка Фасбиндер не е желал да бъде съвършеният човек, а съвършеният режисьор. Нерядко е описван като деспотичен режисьор. В диалога с проф. Марков се сетих за Сократ и популярните му разговори със събеседници. И той е твърдял, че в разговора просто „ акушерства “. Че оказва помощ на събеседника да изроди това, което към този момент има в себе си, само че самичък не е в положение да осъзнае.
През 1969 година с актьорите от Антитеатър Фасбиндер прави първите си игрални филми. В някои от тях е и артист. От 1970 година работи и за малкия екран. Следват по няколко кино лентата всяка година. Бързо става най-важният създател на течението Нов немски филм. Спомага за коренна смяна на тематиките и визията в немското кино. Тогава се появява и мотото му: „ Да върша доста филми. За да стане животът ми филм. “ „ Напълно го оставях да води, тъй като виждах изобретателното му предимство “, спомня си обичаната му актриса Хана Шигула. „ Нямаше по какъв начин да не забележиш, че в него има нещо. “ Често не разбирала, какво тъкмо желае от нея и какво тъкмо прави. Благодарение на огромното доверие към него обаче ѝ било допустимо да го „ остави да я води “. Ирм Херман, друго постоянно наличие във филмите на Фасбиндер, споделя, че постоянно е знаела, че „ той е талант. “ Единствено не знаела, че тогава всичко било разбор на неговия съкровен живот.
В нощта на 10-ти юни единствено на 37 година Фасбиндер умира. Сърцето му стопира, откакто е взел по едно и също време кокаин и хапчета за сън. Алкохолът, опиатите, транквилантите и преспивателните са непрекъснато наличие в живот на границата на човешките сили. Неговият сътрудник - огромният немски режисьор Вернер Херцог, в този смисъл дефинира Фасбиндер като „ непослушен звяр “. До тялото намират сюжет за филм, отдаден на лявата икона Роза Люксембург. Че са били повлияни от Фасбиндер, през днешния ден признават знакови режисьори като Педро Алмодовар, Франсоа Озон, Мартин Скорсезе и доста други.
Революционерът в немското кино продължава да е по-популярен отвън Германия, в сравнение с в родината си. Въпреки късия си професионален път оставя четиресет игрални кино лентата, два сериала, три късометражни кино лентата, двайсет и четири театрални и четири радиопиеси. Има години, в границите на които прави по седем кино лентата. Фасбиндер е приет в немското кино и като значим хроникьор на следвоенна Германия. След неговата гибел, животът и творчеството му постоянно са тематика на изложения и проучвателен сбирки. Последно сред 10-ти септември 2021 година и 22-ри март 2022 година Бундескунстхале в Бон сподели ретроспективата „ Методът Райнер Вернер Фасбиндер “.
Постановката на проф. Пламен Марков „ Горчивите сълзи на Петра декор Кант “ в спектакъл София не впечатлява единствено с представянето на Фасбиндер пред българска аудитория. Блестящи са сценографията и костюмите на Марина Райчинова и нейния екип. Истинска находка е концепцията да оформят спалнята на стилната дизайнерка Петра декор Кант в П-образен фешън подиум. Този подиум проф. Марков трансформира в нещо като гладиаторска сцена. В границите й тя - новата, еманципираната жена, която се появява във времето на Фасбиндер, води гладиаторска борба със личната си орис. Съдба на жена, която животът принуждава да играе роля, за която времето още не е написало сюжета. Жена, прелъстена в процеса на разкрепостяването си от нови благоприятни условия. Но и изгубила се в тях. Загубила се до там, че да спре да осъзнава, кои са същински значимите неща в живота - да вземем за пример нейното дете.
Не ѝ е елементарно на аристократката. Израснала е с мисълта, че потеклото ѝ предопределя живот на фундамент. Майка ѝ в знакова имитация споделя, че мнението на нейната класа е не просто мнение, а повсеместен закон… Предразсъдъците, в които е заклещена Петра, не анулират обаче общочовешката потребност да бъдеш обичан. След разочароващ втори брак инцидентно се влюбва в младо момиче. Каприз? Експеримент? И тя самата не е напълно наясно.
В избраницата си, плебейка - щерка на месар, който се е самоубил, откакто е умъртвил жена си – счита, че е намерила човешкото създание, което ще задоволи потребността ѝ от откровена, буйна обич. Смята, че с парите и общественото си състояние, няма по какъв начин да не заплени бедното момиче. Няма по какъв начин да не стане негов идол. И си „ намира майстора “. Карин се държи безразлично. Вади Петра от равновесие. Иначе недоближимата аристократка, обучавана в първокласен пансион, постигнала звездна кариера в стилния дизайн, третираща асистентката си като предмет, се трансформира в молещо се „ пуделче “. Невъзможността да накара Карин да ѝ дава вниманието, от което се нуждае, я срутва. Обладана е от фикс-идея. Всичко друго губи значение с изключение на едно -подчинението на младата ѝ държанка. За това като че ли е пиесата: разкрепостяването на порядките – свободната обич, не усилва вероятността за пълноценна заедност. Разкрепостяването не анулира желанието за послушание и собственичество.
Със сюжета от „ Горчивите сълзи на Петра декор Кант “ Фасбиндер ненапълно предсказва личната си орис. През 1974 година се влюбва в … месаря Армин Майер. Живее с него до 1978 година С течение на времето схваща, че половото привличане не може да компенсира интелектуалното неравноправие. Фасбиндер губи интерес и го занемарява. Отчаяният Армин Майер се самоубива на 31.05.1978 година в взаимното жилище в Мюнхен, до момента в който Фасбиндер чества в Париж 33-тия си рожден ден…
Използвайки режисьорската си независимост проф. Марков прибавя в сюжета още едно централно обръщение, отразяващо типичната за Фасбиндер обществена рецензия. Сподели ми, че го е заимствал от друго произведение на немския режисьор. Зрителят би трябвало да е деликатен, тъй като то е изречено като че ли апропо. Невръстната щерка на Петра признава на майка си, че в интерната се е влюбила.
Когато Петра желае да разбере повече за избраника ѝ, дъщерята апропо споделя, че той изготвял лист за елиминиране на хора като майка ѝ. Известните и богатите правели всеобщия човек трагичен, лъжейки го какъв брой щастливи са, бидейки тъкмо противоположното. Мечтаейки да бъде като тях, всеобщият човек влизал във съдбовна илюзия. Представите му за метода, по който се реализира благополучие, се изкривявали. А точно това била повода за всеобщото нещастие…
Любопитно ми бе режисьорското решение за оцветяване на сюжета със загатната бутафорност. Особено към края. В безутешната покруса, която споделя едноименният филм, няма нито комизъм, нито даже проблясък на оптимизъм. Проф. Марков е на мнение, че жанровата несигурност, която ползва, е техника за задържане на зрителското внимание. Дори в нещастието, модерният фен търсел забавление…
В ролята на Петра декор Кант е Лилия Маравиля. Лилия Маравиля…! Когато тя излиза пред аудитория, сцената се изпълва с вулканична сила. От къде я взима, единствено тя си знае – а може и да не знае... Тази сила благодарение на проф. Марков прави вълшебства, на които, седейки беззащитно в публиката, няма по какъв начин да устоиш. За следващ път: поздравления!
Чест прави на проф. Пламен Марков, че приема предизвикването и слага на сцената на спектакъл София пиесата му „ Горчивите сълзи на Петра декор Кант “. Срещу конформистката заспалост на съвремието запраща субверсивен „ фасбиндеризъм “. А от последвалия диалог с него знам - проф. Марков е наясно, че в следвоенна Германия надали има по-добър образец за живот и творчество, които образно да изобличават всяка реплика на изкуство, от живота и творчеството на Фасбиндер.
Не, Фасбиндер няма искания за светец. Нито за примерен жител. През 1978 година с екстравагантност даже докарва любовника си до самоубийство. Но! Може ли някой да оспори неговата отдаденост? Да сложи под подозрение претекстовете на креативните му търсенията? Да го уличи в корист с изкуството по сходство на безчетните ординарци на мода, нелепост и суетност, преследващи приходи и популярност? Дали пък не е знаел, че при надарения приходи и популярност идват сами, а и че за човек, откровено захванал се изкуство, надалеч не са най-същественото?
Буквално от нищото Фасбиндер светва като мълния. Осветлява потайностите на сивкавото следвоенно немско бюргерство. Дава му опция да се огледа и бързо – единствено на 37 година, угасва. Колкото и къс да е този немски проблясък – сравнете филмите на Фасбиндер с актуалното немско кино… - той прави гражданска война. С него настава ерата на Новия немски филм. Тези у нас, които постановката на Пламен Марков ще заинтригува да се срещнат по-отблизо освен с режисьора и драматурга, само че и с индивида Фасбиндер, ще схванат, за какво той е атентат против сладостната ни прозявка. Защо е антитеза на еснафското живуркане - на безкритичния табиет. Защо е измама изобщо против буржоазния ред. Ако считате, че пресилвам в описанието на заобикалящата реалност, дано мъдрите ни културолози кажат: имало ли е по-еснафски интервал в новата история на България? Нека кажат: можем ли да преглътнем антибуржоата Фасбиндер или рискуваме да ни приседне – да загубим душевния си покой, облегнат на пухена слабохарактерност…?
Името Фасбиндер настройва за коренно мислене. Толкова коренно, че те кара да се замислиш:
Има ли в днешна България изобщо изкуство?
Да - хора, занимаващи се с изкуство има. Но има ли изкуство? Има ли създатели, живеещи за и в изкуството като в парадигмата на Фасбиндер? Защото очевидно единствено по този начин става. Защото индивидът на изкуството е свободен. Трябва да бъде свободен! Свободен е да бъде всичко друго, с изключение на … неестествен. Изкуствен ли е, е лъжесвидетел. Поредният приспивник. А в летаргични времена изкуство се прави от будители. Будител пък…идва от протест!
В обществени речи постоянно чуваме, че огромното изкуството не било специалност. Било предопределение. (Или прозрение…?) Наясно ли сме обаче, какво споделяме? Защо тогава назоваваме декоратори и шутове хора на изкуството? Да, специалностите им са значими. Но не са от сферата на изкуството! Изкуството има друга мотивация. Обикновено е разследване от дълбока вътрешна рецесия. Криза в самия създател. Търсене на освобождение. Големи вътрешни несъгласия водят и до огромно изкуство. Всичко стартира с обезсърчение. С търсене на излаз. На себеспасение. Дори когато себеспасението - както в тази ситуация с Фасбиндер - води до преждевременна смърт…
Творецът усеща, че каквото и да загуби – даже себе си, печели доста повече. Тясна е за размера на търсенията му простосмъртната логиката. Воден от инстинкта си, той самоуверено се гмурва в дълбините на съществуването. Там, където другите не могат. Докато няма находка. Докато няма себеспасение. За сърфиращия на повърхността жител държанието му е неясно. Поведението му е противоестествено. Сърфиращият на повърхността жител – поклонникът на сладостната прозявка - е въпреки всичко „ задължен “ да се пази от неоправдани рискове… Затова е създателят. Той рискува. В търсенията си огромните рискуват всичко. Рискуват да се заблудят. Да се провалят. Да се разорят. Да е нужно да стартират от начало. Но остават откровени. Остават същински. Не поради друго - поради себе си. Заради себеспасение. И, чак когато са минали през този развой, имат какво да кажат. Имат просветление – база за огромно изкуство.
Нека забележим по какъв начин го е правил Райнер Вернер Фасбиндер. Той се ражда на 31.05.1945 година в дребното баварско градче Бад Вьорисхофен в фамилията на доктор и преводачка. В края на войната татко му е доктор във боен санитарен пункт. Малко след раждането му фамилията се мести в Мюнхен. Когато е единствено на 6 година, родителите се развеждат. Остава да живее с майка си в Мюнхен. На 16 година прекъсва гимназиалното си обучение. Отива при татко си в Кьолн. Започва да написа. Самообразова се. Приятелите му са впечатлени от начетеността му. Чете доста, изключително книги по философия, психоанализа и публични науки.
По това време негов персонален крах става зародиш за триумфа на бъдещия режисьор. След двугодишно частно образование по актьорско майсторство се явява на държавен изпит за банкет в актьорско учебно заведение в Мюнхен. Бива отритнат. Кандидатства и в новосъздадената Немска академия за филм и телевизия в Берлин. Също не е признат. Фасбиндер и не помисля да се откаже. Стартира по своему - като самообразован. Може би тъкмо това е бил шансът му. Никога не трябва усреднен. Никога не трябва стеснен и изопачен от канони на официално обучение. Съдбата разрешава да бъде себе си.
През 1967 година Фасбиндер е признат в ансамбъла на Екшън-Театър (Action-Theater). Съдбата още веднъж е благосклонна - попада в най-авангардната мюнхенска театрална натрупа от това време. Скоро влиза и в ролята на режисьор. Довежда в Екшън-Театър Хана Шигула и Ирм Херман - две съществени актриси, с които работи в бъдещите си филми. Впрочем играят и в едноименния филм от 1972 година „ Горчивите сълзи на Петра декор Кант “. През май 1968 година колективът на Екшън-Театър се разпада. По самодейност на Фасбиндер част от членовете основават театралната натрупа Антитеатър (antiteater – създателите съзнателно изписват с неверен правопис, с цел да заявят протест против правила, б. а.). Между август 1967 и септември 1969 година ансамбълът слага 16 пиеси. Текстовете са на Фасбиндер. На режисьорското място са или той, или Пеер Рабен. Още при започване на кариерата продуктивността на Фасбиндер впечатлява. „ Огромната ми потребност да работя е мъчно обяснима “, споделя той. „ Щастлив съм единствено, когато върша нещо, и това е, в случай че щете, моята дрога. “
В средата на 1971 година Антитеатър банкрутира. Оказва се, че цялата си активност е правил без записана компания. Фасбиндер се нагърбва самичък да изплати големите насъбрани задължения. Същевременно записва продуцентската компания Танго-филм. Още през август 1971 година показва първия си филм от нейно име. Освен филмите, които снима, е и режисьор в театрите във Франкфурт, Бремен и Бохум. През сезон 1974/75 е шеф на франкфуртския спектакъл „ Театър ам турм “. Филмите му вземат участие в интернационалните фестивали - да вземем за пример в Кан. Получават награди и добра рецензия. Само в родината си постоянно е недолюбван - заради безпардонния си метод за развенчаване на немското бюргерство. Чак през 1982 година предпоследният му филм, „ Страстта на Вероника Фос “, получава на Берлинале премията Златна мечка.
Фасбиндер несъмнено е и дете на своето време. Време, в което западната юноша афишира протест против наследените неправди и репресии. Време, в което младите вземат решение, че един път се живее, а животът е право на избор и опит. Случва се половата гражданска война. Социалният опит става повече предписание, в сравнение с изключение. Съжителството в комуна в онази ера е необятно публикувано. И повода надалеч не е в непостижим наем… През целия си независим живот Фасбиндер живее под общ покрив с хора, с които работи. Обикновено в комуна с няколко индивида едновременно. Прави го умишлено – с цел да обвърже времето, с което разполага, с тематиките на театъра, а в следствие и с тематиките на киното. Така намира хората, с които в следствие работи. Съгласен съм, че и епохата е помогнала Фасбиндер да стане Фасбиндер. Какво ли би направила с него днешната…?
Според публичните разбирания в Германия от 1970-те Фасбиндер е коренен новобранец. (Не крие своята хомосексуална ориентировка. Всъщност е бисексуален - две години е женен за актрисата Ингрид Кавен, а в края на живота си има другарка.) Не това обаче е повода да размени фамилията в класическия смисъл на думата с хората, с които работи. Важно му е по-често и по-дълго да е измежду тях. По опция под един покрив. Именно по този метод се утвърждава именитият „ клан Фасбиндер “ - непрекъснатият му работен екип. „ Кланът “ е неговото семейство. Фасбиндер толкоз добре се сработва с членовете му, че става най-продуктивния немски режисьор на всички времена. Опознавайки до съвършенство актьорите си, съумява пред камера да изрази най-фини, най-интимни чувства и взаимоотношения. Нещо, което със сменящи се артисти би било съвсем невероятно.
Проф. Марков ми обърна и внимание, че режисьорът Фасбиндер не е страдал от угризения. Извличал е до дъно качествата на актьорите си и посредством операции. Нерядко посредством психоаналитични офанзиви, а от време на време и посредством интриги, употребявайки мъчителни рецесии и комплекси. В последна сметка Фасбиндер не е желал да бъде съвършеният човек, а съвършеният режисьор. Нерядко е описван като деспотичен режисьор. В диалога с проф. Марков се сетих за Сократ и популярните му разговори със събеседници. И той е твърдял, че в разговора просто „ акушерства “. Че оказва помощ на събеседника да изроди това, което към този момент има в себе си, само че самичък не е в положение да осъзнае.
През 1969 година с актьорите от Антитеатър Фасбиндер прави първите си игрални филми. В някои от тях е и артист. От 1970 година работи и за малкия екран. Следват по няколко кино лентата всяка година. Бързо става най-важният създател на течението Нов немски филм. Спомага за коренна смяна на тематиките и визията в немското кино. Тогава се появява и мотото му: „ Да върша доста филми. За да стане животът ми филм. “ „ Напълно го оставях да води, тъй като виждах изобретателното му предимство “, спомня си обичаната му актриса Хана Шигула. „ Нямаше по какъв начин да не забележиш, че в него има нещо. “ Често не разбирала, какво тъкмо желае от нея и какво тъкмо прави. Благодарение на огромното доверие към него обаче ѝ било допустимо да го „ остави да я води “. Ирм Херман, друго постоянно наличие във филмите на Фасбиндер, споделя, че постоянно е знаела, че „ той е талант. “ Единствено не знаела, че тогава всичко било разбор на неговия съкровен живот.
В нощта на 10-ти юни единствено на 37 година Фасбиндер умира. Сърцето му стопира, откакто е взел по едно и също време кокаин и хапчета за сън. Алкохолът, опиатите, транквилантите и преспивателните са непрекъснато наличие в живот на границата на човешките сили. Неговият сътрудник - огромният немски режисьор Вернер Херцог, в този смисъл дефинира Фасбиндер като „ непослушен звяр “. До тялото намират сюжет за филм, отдаден на лявата икона Роза Люксембург. Че са били повлияни от Фасбиндер, през днешния ден признават знакови режисьори като Педро Алмодовар, Франсоа Озон, Мартин Скорсезе и доста други.
Революционерът в немското кино продължава да е по-популярен отвън Германия, в сравнение с в родината си. Въпреки късия си професионален път оставя четиресет игрални кино лентата, два сериала, три късометражни кино лентата, двайсет и четири театрални и четири радиопиеси. Има години, в границите на които прави по седем кино лентата. Фасбиндер е приет в немското кино и като значим хроникьор на следвоенна Германия. След неговата гибел, животът и творчеството му постоянно са тематика на изложения и проучвателен сбирки. Последно сред 10-ти септември 2021 година и 22-ри март 2022 година Бундескунстхале в Бон сподели ретроспективата „ Методът Райнер Вернер Фасбиндер “.
Постановката на проф. Пламен Марков „ Горчивите сълзи на Петра декор Кант “ в спектакъл София не впечатлява единствено с представянето на Фасбиндер пред българска аудитория. Блестящи са сценографията и костюмите на Марина Райчинова и нейния екип. Истинска находка е концепцията да оформят спалнята на стилната дизайнерка Петра декор Кант в П-образен фешън подиум. Този подиум проф. Марков трансформира в нещо като гладиаторска сцена. В границите й тя - новата, еманципираната жена, която се появява във времето на Фасбиндер, води гладиаторска борба със личната си орис. Съдба на жена, която животът принуждава да играе роля, за която времето още не е написало сюжета. Жена, прелъстена в процеса на разкрепостяването си от нови благоприятни условия. Но и изгубила се в тях. Загубила се до там, че да спре да осъзнава, кои са същински значимите неща в живота - да вземем за пример нейното дете.
Не ѝ е елементарно на аристократката. Израснала е с мисълта, че потеклото ѝ предопределя живот на фундамент. Майка ѝ в знакова имитация споделя, че мнението на нейната класа е не просто мнение, а повсеместен закон… Предразсъдъците, в които е заклещена Петра, не анулират обаче общочовешката потребност да бъдеш обичан. След разочароващ втори брак инцидентно се влюбва в младо момиче. Каприз? Експеримент? И тя самата не е напълно наясно.
В избраницата си, плебейка - щерка на месар, който се е самоубил, откакто е умъртвил жена си – счита, че е намерила човешкото създание, което ще задоволи потребността ѝ от откровена, буйна обич. Смята, че с парите и общественото си състояние, няма по какъв начин да не заплени бедното момиче. Няма по какъв начин да не стане негов идол. И си „ намира майстора “. Карин се държи безразлично. Вади Петра от равновесие. Иначе недоближимата аристократка, обучавана в първокласен пансион, постигнала звездна кариера в стилния дизайн, третираща асистентката си като предмет, се трансформира в молещо се „ пуделче “. Невъзможността да накара Карин да ѝ дава вниманието, от което се нуждае, я срутва. Обладана е от фикс-идея. Всичко друго губи значение с изключение на едно -подчинението на младата ѝ държанка. За това като че ли е пиесата: разкрепостяването на порядките – свободната обич, не усилва вероятността за пълноценна заедност. Разкрепостяването не анулира желанието за послушание и собственичество.
Със сюжета от „ Горчивите сълзи на Петра декор Кант “ Фасбиндер ненапълно предсказва личната си орис. През 1974 година се влюбва в … месаря Армин Майер. Живее с него до 1978 година С течение на времето схваща, че половото привличане не може да компенсира интелектуалното неравноправие. Фасбиндер губи интерес и го занемарява. Отчаяният Армин Майер се самоубива на 31.05.1978 година в взаимното жилище в Мюнхен, до момента в който Фасбиндер чества в Париж 33-тия си рожден ден…
Използвайки режисьорската си независимост проф. Марков прибавя в сюжета още едно централно обръщение, отразяващо типичната за Фасбиндер обществена рецензия. Сподели ми, че го е заимствал от друго произведение на немския режисьор. Зрителят би трябвало да е деликатен, тъй като то е изречено като че ли апропо. Невръстната щерка на Петра признава на майка си, че в интерната се е влюбила.
Когато Петра желае да разбере повече за избраника ѝ, дъщерята апропо споделя, че той изготвял лист за елиминиране на хора като майка ѝ. Известните и богатите правели всеобщия човек трагичен, лъжейки го какъв брой щастливи са, бидейки тъкмо противоположното. Мечтаейки да бъде като тях, всеобщият човек влизал във съдбовна илюзия. Представите му за метода, по който се реализира благополучие, се изкривявали. А точно това била повода за всеобщото нещастие…
Любопитно ми бе режисьорското решение за оцветяване на сюжета със загатната бутафорност. Особено към края. В безутешната покруса, която споделя едноименният филм, няма нито комизъм, нито даже проблясък на оптимизъм. Проф. Марков е на мнение, че жанровата несигурност, която ползва, е техника за задържане на зрителското внимание. Дори в нещастието, модерният фен търсел забавление…
В ролята на Петра декор Кант е Лилия Маравиля. Лилия Маравиля…! Когато тя излиза пред аудитория, сцената се изпълва с вулканична сила. От къде я взима, единствено тя си знае – а може и да не знае... Тази сила благодарение на проф. Марков прави вълшебства, на които, седейки беззащитно в публиката, няма по какъв начин да устоиш. За следващ път: поздравления!
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ