Речта на Орхан Памук: „Гневът на прокълнатите“
Преди постоянно мислех, че злополуките ускоряват човешкото чувство за общественост. Веднага след огромните истанбулски пожари от детството ми и земетресението отпреди две години, първият ми инстинкт беше да споделя възприятията си, да приказвам за злополуката с други хора. Но този път, седнал против тв приемника в едно малко истанбулско кафене покрай кея, посещавано от каруцари, хамали и туберкулозни пациенти, аз се усещах обезверено самичък, до момента в който кулите-близнаци от Ню Йорк избухваха в пламъци и се срутваха.
Веднага откакто вторият аероплан се заби в кулата, турските телевизионни канали започнаха да излъчват онлайн. Малка навалица в кафенето наблюдаваше с дистанцирано учудване невероятните картини от екрана – удивена, само че явно неспособна на надълбоко съпреживяване. В един миг ми се прииска да стана и да извикам: „ Прекарал съм три години от живота си в Манхатън. Живял съм измежду тези здания. Разхождал съм се из тези улици без пукната пара в джоба. Имах срещи с разнообразни хора в тези кули. " Но, също като в сън, в който човек се усеща все по-самотен, аз продължих да мълча.
Излязох на улицата, тъй като не можех да претърпявам гледката на протичащото се, само че още повече, тъй като изпитвах нужда да споделя с други хора видяното. Малко по-късно видях на кея една жена, която плачеше измежду тълпата, очакваща ферибота. От изражението на лицето й и от лицата на близките разбрах незабавно, че тя плачеше не тъй като е имала родственици в Манхатън, а тъй като мислеше, че наближава краят на света. В моето детство, когато всички се опасяваха, че Кубинската рецесия ще докара до Трета международна война, бях виждал да плачат също толкоз смутени дами, до момента в който фамилиите от междинната класа в Истанбул се запасяваха с леща и макарони. Върнах се назад в кафенето и продължих да виждам сцените по малкия екран със същата непреодолима фиксация, както и целият останал свят.
По-късно, до момента в който още веднъж скитах по улиците, срещнах един от съседите си. „ Господине, видяхте ли, бомбардирали са Америка ", сподели той, а по-късно добави гневно, „ Добре са създали. "
Този ядосан дъртак не е ни минимум набожен. Бори се с живота, като прави дребни поправки и оказва помощ в непознатите градини, а вечерно време се напива и се кара с жена си. Още не беше гледал отвратителните картини по малкия екран, само че беше чул, че някакви хора са сторили нещо извънредно на Америка. Слушах доста други хора да показват яд, сходен на неговата първична реакция (за която той по-късно съжаляваше). В първия миг доста хора в Турция говореха за бруталността на терора и какъв брой отвратителна и ужасяваща е била офанзивата. Но все пак те добавяха по едно „ само че ", продължавайки със сдържана или гневна рецензия на американската политическа и икономическа мощност. Да се дискутира международната роля на Америка, в сянката на тероризма, който се основава на ненавист към „ Запада " и брутално убива почтени хора е както извънредно мъчно, по този начин и морално подозрително. Но в жегата на националистическата гняв справедливия яд против злостни терористични актове, някои може би ще изговорят думи, които могат да доведат до убийствата на още повече почтени хора. Ето за какво ми се ще да кажа нещо.
Всички би трябвало да осъзнават, че колкото по-дълго не престават бомбардировките и колкото повече почтени хора умират в Афганистан или други елементи на света, с цел да се утоли гнева на личните хора в Америка, толкоз повече ще се усилва изкуственото напрежение, което някои кръгове се пробват да основат сред „ Изтока " и „ Запада ", сред „ Исляма " и „ Християнската цивилизация ". А това единствено ще подстрекава още повече тероризма, който военните дейности се пробват да санкционират. В момента е морално невероятно да се дискутира въпроса за международната доминация на Америка по отношение на невероятната безсъвестност на терористите, виновни за убийствата на хиляди почтени хора. В същото време ние би трябвало да се опитваме да разберем за какво милиони хора в небогати страни, които са били избутани настрани и лишени от правото да вземат решение сами личната си история, изпитват подобен яд против Америка.
Ние не постоянно сме задължени да гледаме със благосклонност на подобен яд. Нещо повече, в доста ислямски страни или страни от третия свят, анти-американските усеща са не толкоз обективен яд, колкото инструмент, употребен с цел да се прикрие тяхната лична липса на народна власт и да се усили властта на локалните диктатори. Създаването на тесни връзки с Америка на затворени общества като Саудитска арабия, които се държат по този начин, като че ли са твърдо решени да потвърдят на света, че ислямът и демокрацията са взаимно несъвместими, не е никакво окуражение за ония, които се пробват да основат всемирски демокрации в ислямските страни. По същия метод, една повърхностна неприязън към Америка, какъвто е казусът в Турция, разрешава на локалните админи да прахосват, посредством корупция и непросветеност, парите, които получават от интернационалните финансови институции и да прикриват пропастта сред богати и небогати, която тук е достигнала нетърпими измерения.
В днешна Америка има хора, които поддържат абсолютно военните офанзиви за да се показва мощта на страната и да се „ даде урок " на терористите. Някои от тях нехайно разискват по малкия екран къде тъкмо би трябвало да се хвърлят бомбите, като че ли играят видео игри. Такива коментатори би трябвало да осъзнаят, че решенията да се стартира война, взети импулсивно и без обсъждане, единствено ще усилят враждебността към Запада, изпитвана от милиони хора в ислямските страни и изумените от беднотия райони на света – хора, живеещи при условия, които подхранват усеща на оскърбление и непълноценност. Нито ислямът, нито даже самата беднотия укрепват непосредствено поддръжката за терористите; това, което го прави, е смазващото оскърбление, с което са изпълнени страните от третия свят.
По никое време в историята пропастта сред богати и небогати не е била толкоз необятна. Може да се твърди, че благосъстоянието на богатите страни е тяхно лично постижение и то не би трябвало да визира грижите на бедните по света; само че късно до момента животите на богатите не са били толкоз блестящо поднеасяни на вниманието на бедните посредством малкия екран и холивудските филми. Може да се каже също така, че приказките за живота на кралете са развлечението на бедните. Но, което е надалеч по-лошо, в никое друго време богатите и мощни общества не са били толкоз явно прави и „ рационални ".
Днес елементарният жител на някоя бедна, недемократична ислямска страна, или публичният чиновник в някоя страна от третия свят, или в някогашна социалистическа република, с тъга изкарващ насъщния, осъзнава ясно какъв брой незначителен е личният му дял в международното богатство; той знае, че живее при условия, които са доста по-сурови и доста по-унищожителни от ония на един „ западняк " и че е наказан на доста по-кратък живот. В същото време обаче в някое ъгълче от съзнанието си той схваща, че бедността му е в забележителна степен резултат от личната му нелепост и некадърност, от ония на татко му и дядо му. Западният свят съвсем не осъзнава това съкрушително възприятие на оскърбление, изпитвано от по-голямата част от международното население; това е възприятие, което хората се пробват да преодолеят без да губят здравия си разсъдък и без да бъдат подмамени от терористи, крайни националисти или фундаменталисти. Това е мрачната, тревожна персонална сфера, която нито романите на магическия натурализъм, придаващи сексапил на бедността и нелепостта, нито пък екзотиката на известната туристическа литература, могат да опишат. И до момента в който живеят в една такава персонална сфера, множеството хора биват изумени от духовна бедност. Проблемът, пред който е изправен Западът, е освен да открие кой терорист приготвя нова бомба в коя палатка, в коя пещера, на коя улица в кой град, само че също и да разбере бедното, презряно и „ неправо " болшинство, което не принадлежи към западния свят.
Бойните крясъци, националистическите речи и прибързаните военни интервенции отиват в тъкмо противоположната посока. Вместо да усилват разбирателството, голям брой настоящи западни дейности, връзки и политики все по-бързо отдалечават света от мира. Сред тях са новите визови ограничавания, наложени от доста западноевропейски страни върху хора, идещи отвън ЕС; законовите ограничения, целящи да лимитират придвижванията на мюсюлмани и хора от небогати страни; подозрителността против исляма и всичко не-западно, грубият и нападателен език, посредством който цялата ислямска цивилизация бива отъждествявана с терора и фанатизма. Кое е нещото, което кара един безпаричен дъртак в Истанбул да намира опрощение за терора в Ню Йорк или палестинския юноша, погнусен от израелско подтисничество, да се възхищава на талибаните, които хвърлят азотна киселина по дамите, осмелили се да покажат лицата си? Това не е ислямът, или нещото, идиотски описвано като конфликт сред Изтока и Запада, нито пък самата беднотия. Това е възприятието за изтощение, идещо от деградацията, от невъзможността да бъдеш свестен и неспособността да направиш по този начин, че гласът ти да бъде чути.
Членовете на богатата, про-модерна класа, която основа Турската република, реагираха на съпротивата от страна на бедните и изостанали елементи на обществото не с опит да ги схванат, а със законови ограничения, забрани върху персоналното държание и репресии от страна на армията. В края на краищата опитът за рационализация си остана на половина незавършен и Турция стана лимитирана народна власт, в която доминира нетърпимостта. Днес, слушайки гласовете, призоваващи към война сред Изтока и Запада, аз се притеснявам, че огромна част от света ще се трансформира в място като Турция, ръководено съвсем непрестанно посредством военно състояние. Боя се, че самодоволният и убеден в правотата си западен шовинизъм ще докара останалата част от света до това да твърди напук, че две и две прави пет, сходно на индивида от подземието на Достоевски, когато той реагира против „ рационалния " западен свят. Нищо не може да подхрани толкоз мощно поддръжката за ислямистите, хвърлящи азотна киселина по лицата на дамите, колкото неспособността на Запада да разбере прокълнатите на тоя свят.
Истанбул, 18 октомври 2001
Източник: www.librev.com
Снимки: LiveInternet, muhsinakgun.com
