De Profundis: Всеобщото избирателно право – не криле, а котва за демокрацията
Пламен Асенов, особено за Faktor.bg
„ Купуването и продаването на гласове е закононарушение “ – четем строго предизвестие по всички предизборни плакати. Дори ми се коства, че малко повече пъти от нужното го четем. Защото в света на информацията има подобен абсурд - когато едно нещо се повтори милион пъти, в случай че е неистина, то може да се схване като истина, само че в случай че е истина – всички стопират да му обръщат внимание.
Та и с тематиката за този политически пазарлък става същото. Всеки махва с ръка и вика: „ Добре, бе, знам “ – и към този момент никой не се замисля съществено за какво въобще се стига до въпросното закононарушение, къде са неговите корени, до каква степен е допустимо в действителност да се преборим с „ явлението “.
Да, както виждаме, прави се все по-строго законодателство, полиция и прокуратура от дълго време „ се борят “ да го приложат на терен, само че като цяло резултатът е нулев. Дори да приемем, че се борят откровено и не са сами забъркани в покупко-продажбите, те не съумяват, тъй като като уловят един търговец на гласове, на негово място при идващите избори се пръкват двама.
„ Явлението “ в действителност се възражда като
феникс от пепелта
и постоянно си намира нови реализатори, а повода е, че пазарът на гласове въобще съществува, той е действителност, която, както всеки различен пазар, не търпи нулеви продажби, откакто има голяма купчина подготвен артикул. За разлика от доматите или ягодите обаче, политическият човешки глас е трайна стока, която освен не се скапва, а и, на всичкото от горната страна, сама се възпроизвежда.
Тази работа с купения и продаден избор е малко като онази с проституцията. Проститутката е първичното, сводникът е вторичното, клиентът е третичното. Колкото и да се пъчиш и предупреждаваш, не можеш да накажеш всички проститутки, както и всички клиенти, по тази причина законът се концентрира основно върху сводниците. По същия метод не можеш да накажеш и всички, които продават гласа си - прекалено много са, а и всички действителни купувачи, партиите, тъй като най-малко някои от тях са прекомерно мощни и ръководят през днешния ден. Или ще ръководят на следващия ден. Така че „ битката “ с „ явлението “ се води главно против медиаторите, т.е., постоянно ще бъде неефективна.
За да разберем в действителност за какво е неефективна обаче, първо би трябвало да си дадем сметка, че приказваме не за свръхестествено „ събитие “, някак паднало от небето, с цел да тормози и развращава нашия почтен и честен другояче политически живот, а за нещо, което като демократично общество сами сме основали. И даже към този момент – след дълги операции - считаме надали не за вътрешност на демокрацията като такава. Става дума за нещото, наречено
„ всеобщо изборно право “
като неотменно право на всеки „ жител “ - това е феноменът, който стои в центъра.
Да, знам - още щом загатна в отрицателен подтекст тази свещена крава, незабавно ще бъда жигосан като краен консерватор от левичарските и либерално-популистките кръгове. Така е, тъй като тъкмо те са идеолозите и пазителите на всеобщото изборно право – като стартираме още от Антична Атина и стигнем примерно до Англия преди стотина години, тъкмо те го прокарват на практика и поддържат пропагандно. А по какъв начин действително стоят нещата?
Демокрацията не е родена и развита по този метод – изначално и за дълго време тя не планува опцията Сульо и Пульо да дават мнението си по въпроса по какъв начин да се развива демокрацията. Но с цел да се стигне до такава степен, че те въпреки всичко го дават, както през днешния ден, през вековете се случва разбъркване - от време на време като комплициране, а постоянно и като съзнателна операция - на две значими понятия. Споменах ги към този момент - „ жител “ и „ право на глас “.
В люлката на демокрацията – Атина, право на глас имат единствено жителите, само че те не са всички. Пази, Боже! За да си атински жител, има ред условия, свързани с генезис, фамилно състояние, имотно положение и доста други. Има и изпит – само че пред комисия, която не можеш да излъжеш или подкупиш.
А когато популистът Перикъл вкарва законодателство, с което броят на жителите, надлежно – на гласуващите, се усилва с няколко %, аристокрацията реагира остро. Но той устоява, тъкмо тъй като получава поддръжката на хората от четвъртата каста, най-бедните жители, чиито политически пристрастености гъделичка.
По-късно сходна е обстановката и в друга люлка на демокрацията – Женева. И там не всички са жители с право на глас, и там минаваш през дълга и сложна процедура, с цел да станеш жител и да можеш да определяш ориста на града, както и на не-гражданите, които живеят в него и се употребяват от положителното му ръководство.
Подобна е обстановката и в Жечпосполита, полско-литовската страна, съществуваща от средата на 16 до края на 18 век, която вкарва първата писмена конституция в Европа и втората в света след американската. Тя е доста напредничава, само че, въпреки всичко - право на глас, в това число при избора на крал, има единствено шляхтата /аристокрацията/, която в разнообразни интервали е сред 10 и 30 на 100 от популацията.
През 19 век един от бащите на политологията и
социологията – французинът Алексис дьо Токвил, в книгата „ Демокрацията в Америка “ предизвестява за заплахите, свързани с всеобщото изборно право, най-много за появяването на така наречената от него
„ тирания на болшинството “,
която е разрушителна за тъканта на самата народна власт.
Така е, тъй като Токвил мисли обикновено. За разлика от него обаче, водачите на фамозната „ Френска гражданска война “ пълнят главите на хората с левичарските нелепости на Жан-Жак Русо за това по какъв начин хората се раждат изцяло свободни, доста равни и с право на глас, което няма потребност да заслужат, просто си го имат, щото са готини.
Преки следовници на кървавите хрумвания и каузи на санкюлотите и елементарните френски кюлоти са Маркс и неговите комунистически адепти. Те имат потребност от политическа поддръжка, с цел да вземат властта, само че в едно обикновено общество, където хората мислят с главите си, а не с лозунги, няма от кое място да я получат – по тази причина комунизмът се обръща към най-маргиналните пластове и поредно ги притегля на своя страна, в това число като ги манипулира по какъв начин те са равни на всички останали.
По един или различен метод обаче, тази левичарска наклонност последователно надвива и в естествените общества, тъй че към 20-те години на 20 век на практика на всички места в Европа се вкарва, с разнообразни нюанси, всеобщо изборно право.
Доста време обаче мина от този момент, нещата са разводнени, а левичарите и популистите към този момент не усещат директните изгоди от този си триумф. Затова сега те бързат да измислят още някакъв номер в посока основаване на нови политически маргинали. Доколкото възприемам, към този момент се ориентират към концепцията да бъде смъкнат на 16 години възрастовия предел за изборното право. Ами да, по-лесно е да манипулираш деца с жълто към човките, които още не знаят на кой свят се намират и за какво, в сравнение с тези, които към този момент са сърбали левичарски попари и са си изгорили езика.
Правя този бърз исторически обзор на въпроса, с цел да забележим по-ясно, че елементарно добиваното поданство /в преобладаващите случаи – единствено тъй като си се родил някъде/, съчетано с всеобщото изборно право, е
огромна нелепост,
която в действителност не възвисява, а като котва тегли демократичните общества към дъното.
А тук е връзката и с тематиката за продаването и пазаруването на гласове.
Първо, самият развой, при който в гласуването непрекъснато се прибавят нови маргинални общности – както с възможното предоставяне на изборни права на 16-годишните – изначало и за прочут интервал политически ще облагодетелства тези, които го оферират и вкарват. Това също е форма на пазаруване на гласове, въпреки тук да не се заплаща с пари, а с гласни струни - тъй като много ще би трябвало да се покрещи, с цел да се изманипулира обществото и да се наложи това следващо неуместно политическо изобретение.
Второ, от позиция на здравия разсъдък и логиката звучи извънредно неуместно фактът, че аз и един изцяло или функционално необразован човек сме еднообразно жители, с идентични изборни права и политическият ни глас тежи еднообразно при установяване на бъдещото публично развиване. Или че по същия метод човек, който цялостен живот работи и заплаща налози, е подложен на една и съща изборна повърхност с михлюзина, който цялостен живот кара на обществени помощи. Не приказвам за медицинските случаи, несъмнено, само че има маса хора, които просто считат, че обществото е длъжно постоянно да им дава.
Точно тези „ равни “ с всички останали „ жители “, са в действителност неизчерпаемият контингент за пазаруване и пласиране на гласове по време на избори. Тях ги има и по тази причина упоменатото закононарушение се възпроизвежда, а битката с него е неефективна. Но тях постоянно ще ги има – не могат просто да бъдат унищожени в най-лошата традиция на нацизма и болшевизма.
Тогава – какъв е изходът?
Общо взето, изходът елементарно се формулира, само че мъчно се осъществя – би трябвало издълбоко да трансформираме освен визиите си, а и цялото законодателство, обвързвано с „ поданството “. Или тези, свързани с „ всеобщото изборно право “. Или и дете - за по-ефективно и несъмнено.
Да си жител е тежка отговорност, освен право. Да гласуваш на избори или референдум също е тежка отговорност, освен право. Затова съгласно мен - който не може да поеме онази част с отговорностите, не трябва да носи тежестта и на другата част, тази с правата.
„ Купуването и продаването на гласове е закононарушение “ – четем строго предизвестие по всички предизборни плакати. Дори ми се коства, че малко повече пъти от нужното го четем. Защото в света на информацията има подобен абсурд - когато едно нещо се повтори милион пъти, в случай че е неистина, то може да се схване като истина, само че в случай че е истина – всички стопират да му обръщат внимание.
Та и с тематиката за този политически пазарлък става същото. Всеки махва с ръка и вика: „ Добре, бе, знам “ – и към този момент никой не се замисля съществено за какво въобще се стига до въпросното закононарушение, къде са неговите корени, до каква степен е допустимо в действителност да се преборим с „ явлението “.
Да, както виждаме, прави се все по-строго законодателство, полиция и прокуратура от дълго време „ се борят “ да го приложат на терен, само че като цяло резултатът е нулев. Дори да приемем, че се борят откровено и не са сами забъркани в покупко-продажбите, те не съумяват, тъй като като уловят един търговец на гласове, на негово място при идващите избори се пръкват двама.
„ Явлението “ в действителност се възражда като
феникс от пепелта
и постоянно си намира нови реализатори, а повода е, че пазарът на гласове въобще съществува, той е действителност, която, както всеки различен пазар, не търпи нулеви продажби, откакто има голяма купчина подготвен артикул. За разлика от доматите или ягодите обаче, политическият човешки глас е трайна стока, която освен не се скапва, а и, на всичкото от горната страна, сама се възпроизвежда.
Тази работа с купения и продаден избор е малко като онази с проституцията. Проститутката е първичното, сводникът е вторичното, клиентът е третичното. Колкото и да се пъчиш и предупреждаваш, не можеш да накажеш всички проститутки, както и всички клиенти, по тази причина законът се концентрира основно върху сводниците. По същия метод не можеш да накажеш и всички, които продават гласа си - прекалено много са, а и всички действителни купувачи, партиите, тъй като най-малко някои от тях са прекомерно мощни и ръководят през днешния ден. Или ще ръководят на следващия ден. Така че „ битката “ с „ явлението “ се води главно против медиаторите, т.е., постоянно ще бъде неефективна.
За да разберем в действителност за какво е неефективна обаче, първо би трябвало да си дадем сметка, че приказваме не за свръхестествено „ събитие “, някак паднало от небето, с цел да тормози и развращава нашия почтен и честен другояче политически живот, а за нещо, което като демократично общество сами сме основали. И даже към този момент – след дълги операции - считаме надали не за вътрешност на демокрацията като такава. Става дума за нещото, наречено
„ всеобщо изборно право “
като неотменно право на всеки „ жител “ - това е феноменът, който стои в центъра.
Да, знам - още щом загатна в отрицателен подтекст тази свещена крава, незабавно ще бъда жигосан като краен консерватор от левичарските и либерално-популистките кръгове. Така е, тъй като тъкмо те са идеолозите и пазителите на всеобщото изборно право – като стартираме още от Антична Атина и стигнем примерно до Англия преди стотина години, тъкмо те го прокарват на практика и поддържат пропагандно. А по какъв начин действително стоят нещата?
Демокрацията не е родена и развита по този метод – изначално и за дълго време тя не планува опцията Сульо и Пульо да дават мнението си по въпроса по какъв начин да се развива демокрацията. Но с цел да се стигне до такава степен, че те въпреки всичко го дават, както през днешния ден, през вековете се случва разбъркване - от време на време като комплициране, а постоянно и като съзнателна операция - на две значими понятия. Споменах ги към този момент - „ жител “ и „ право на глас “.
В люлката на демокрацията – Атина, право на глас имат единствено жителите, само че те не са всички. Пази, Боже! За да си атински жител, има ред условия, свързани с генезис, фамилно състояние, имотно положение и доста други. Има и изпит – само че пред комисия, която не можеш да излъжеш или подкупиш.
А когато популистът Перикъл вкарва законодателство, с което броят на жителите, надлежно – на гласуващите, се усилва с няколко %, аристокрацията реагира остро. Но той устоява, тъкмо тъй като получава поддръжката на хората от четвъртата каста, най-бедните жители, чиито политически пристрастености гъделичка.
По-късно сходна е обстановката и в друга люлка на демокрацията – Женева. И там не всички са жители с право на глас, и там минаваш през дълга и сложна процедура, с цел да станеш жител и да можеш да определяш ориста на града, както и на не-гражданите, които живеят в него и се употребяват от положителното му ръководство.
Подобна е обстановката и в Жечпосполита, полско-литовската страна, съществуваща от средата на 16 до края на 18 век, която вкарва първата писмена конституция в Европа и втората в света след американската. Тя е доста напредничава, само че, въпреки всичко - право на глас, в това число при избора на крал, има единствено шляхтата /аристокрацията/, която в разнообразни интервали е сред 10 и 30 на 100 от популацията.
През 19 век един от бащите на политологията и
социологията – французинът Алексис дьо Токвил, в книгата „ Демокрацията в Америка “ предизвестява за заплахите, свързани с всеобщото изборно право, най-много за появяването на така наречената от него
„ тирания на болшинството “,
която е разрушителна за тъканта на самата народна власт.
Така е, тъй като Токвил мисли обикновено. За разлика от него обаче, водачите на фамозната „ Френска гражданска война “ пълнят главите на хората с левичарските нелепости на Жан-Жак Русо за това по какъв начин хората се раждат изцяло свободни, доста равни и с право на глас, което няма потребност да заслужат, просто си го имат, щото са готини.
Преки следовници на кървавите хрумвания и каузи на санкюлотите и елементарните френски кюлоти са Маркс и неговите комунистически адепти. Те имат потребност от политическа поддръжка, с цел да вземат властта, само че в едно обикновено общество, където хората мислят с главите си, а не с лозунги, няма от кое място да я получат – по тази причина комунизмът се обръща към най-маргиналните пластове и поредно ги притегля на своя страна, в това число като ги манипулира по какъв начин те са равни на всички останали.
По един или различен метод обаче, тази левичарска наклонност последователно надвива и в естествените общества, тъй че към 20-те години на 20 век на практика на всички места в Европа се вкарва, с разнообразни нюанси, всеобщо изборно право.
Доста време обаче мина от този момент, нещата са разводнени, а левичарите и популистите към този момент не усещат директните изгоди от този си триумф. Затова сега те бързат да измислят още някакъв номер в посока основаване на нови политически маргинали. Доколкото възприемам, към този момент се ориентират към концепцията да бъде смъкнат на 16 години възрастовия предел за изборното право. Ами да, по-лесно е да манипулираш деца с жълто към човките, които още не знаят на кой свят се намират и за какво, в сравнение с тези, които към този момент са сърбали левичарски попари и са си изгорили езика.
Правя този бърз исторически обзор на въпроса, с цел да забележим по-ясно, че елементарно добиваното поданство /в преобладаващите случаи – единствено тъй като си се родил някъде/, съчетано с всеобщото изборно право, е
огромна нелепост,
която в действителност не възвисява, а като котва тегли демократичните общества към дъното.
А тук е връзката и с тематиката за продаването и пазаруването на гласове.
Първо, самият развой, при който в гласуването непрекъснато се прибавят нови маргинални общности – както с възможното предоставяне на изборни права на 16-годишните – изначало и за прочут интервал политически ще облагодетелства тези, които го оферират и вкарват. Това също е форма на пазаруване на гласове, въпреки тук да не се заплаща с пари, а с гласни струни - тъй като много ще би трябвало да се покрещи, с цел да се изманипулира обществото и да се наложи това следващо неуместно политическо изобретение.
Второ, от позиция на здравия разсъдък и логиката звучи извънредно неуместно фактът, че аз и един изцяло или функционално необразован човек сме еднообразно жители, с идентични изборни права и политическият ни глас тежи еднообразно при установяване на бъдещото публично развиване. Или че по същия метод човек, който цялостен живот работи и заплаща налози, е подложен на една и съща изборна повърхност с михлюзина, който цялостен живот кара на обществени помощи. Не приказвам за медицинските случаи, несъмнено, само че има маса хора, които просто считат, че обществото е длъжно постоянно да им дава.
Точно тези „ равни “ с всички останали „ жители “, са в действителност неизчерпаемият контингент за пазаруване и пласиране на гласове по време на избори. Тях ги има и по тази причина упоменатото закононарушение се възпроизвежда, а битката с него е неефективна. Но тях постоянно ще ги има – не могат просто да бъдат унищожени в най-лошата традиция на нацизма и болшевизма.
Тогава – какъв е изходът?
Общо взето, изходът елементарно се формулира, само че мъчно се осъществя – би трябвало издълбоко да трансформираме освен визиите си, а и цялото законодателство, обвързвано с „ поданството “. Или тези, свързани с „ всеобщото изборно право “. Или и дете - за по-ефективно и несъмнено.
Да си жител е тежка отговорност, освен право. Да гласуваш на избори или референдум също е тежка отговорност, освен право. Затова съгласно мен - който не може да поеме онази част с отговорностите, не трябва да носи тежестта и на другата част, тази с правата.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ