Люса се почеса по главата и не можа да измисли

Люса се почеса по главата и не можа да измисли нищо.

- Опиши ми живота си - беше й споделил оня вид, само че в живота й нямаше нищо за разказване – пустиня.

Беше здрава като магаре. Майка й Неда имала огромни упоритости да приключи нещо висше, каквото и да е, с цел да се избави от провинциалното благополучие – по през целия ден няма вода, чешмата стартира да църцори в три измежду нощ, капе в кофата и човек като се измие, след него като опашка върви миризма по едно и също време на пот и прахуляк.

Люса се беше родила, без да я желаят. Особено майка й Неда, с нейните тъпи упоритости. Родилният дом се състоял от две стаи над счетоводството на бирената фабрика в Даскалово. А в бирената фабрика какво може да бъде човек с изключение на пийнал, в това число счетоводителят и то през юли - не месец, а врящ котел със свинско варено, плам и горещина.

Люса, най-слаботелесното бебе, се разболяло заради течението на отворените прозорци – дали било бронхопневмония или бронхит? Кой ти схваща от това в тия мрачни години –детето вдигнало температура до тавана на бирената фабрика. Неда, майката на Люса - същата, която желала да пожелае „ Адиос “ на прашната провинция – получила нещо като отравяне на кръвта. За да не санкционират доктора за гибелта на пеленачето, изпратили пелени, кърмаче и диагноза в пансион за изоставени дребосъци – там да почине като хората.

Тук е мястото да се уточни, че Неда, майката на Люса, и свекърва й не поддържали никакво съгласие между тях. Между тях изригвали огньове, гейзери и вулкан. Океан от отрова бушувал сред двете дами, по тази причина свекървата се тръснала и оповестила:

- Оная, (тоест снахата и майка на Люса), в случай че пукне, още по-добре. Пеленачето несъмнено към този момент е ритнало камбанката в оня запарен пансион.

Обаче бабата на Люса се казвала Людмила, заради което след час й светнало друго в мозъка: - Ако прасето, т.е. кърмачето, е моя кръв, ще го дълбая у моя земя!

Людмила непрекъснато се карала с мъжа си - писклив, озлобен вид, който се гордеел със злобата си. Той твърдял на висок глас:

– Аз съм дръглив като глист, само че съм озлобен и никой не смее да ме пипне. Не желая никакво бебе да ми реве тука.

Така ли? Хайде бе! Ти никак не ме познаваш!

Людмила вдигала нос колкото може по-високо и скарана до кръв с наглия си мъж, платила на един съсед ерген да я закара до интерната за захвърлени дребосъци. Прибрала си сукалчето – то било не прасе, а мършаво като одран плъх парче и нямало сили да мърда пръстите на ръцете си. Те били дебели колкото кибритени клечки. Не можело да си отворя очите.

- Туй ще издъхне в моята кола - изпотил се от напрежение ергенът, само че Людмила, сербез и в мозъка, и в костите, викнала:

- Още една дума и ще се научиш да летиш от моста на Струма към дъното на Струма.

Ергенът млъкнал и баба Людмила - в действителност още ненавършила четиридесет - се пренесла с пелени и бебе в къщата на ергена, който се оказал мирен като пакетче масло. Даже купил с негови пари пай ковчег да ровят сукалчето както прилича, само че не трябвало изобщо да го ровят, тъй като се намерила една щедро млечна кърмачка, която, с цел да не изцежда млякото си и да изкара някой лев, дала на мършавото кърмаче Люса да бозае.

Умирачката се отсрочила.

Полека Люса почнала да мърда пръстите на ръцете си, да си отваря очите, та даже и да рита. И като си отворила клепките, се схванало, че детето има кафяви очи като всички естествени хора в Пернишка област. По едно време – месец откакто се отсрочила умирачката – мизерната какавида се усмихнала и инцидентно коравата Людмила го забелязала.

- На кака златото! - промълвила тя, само че в действителност била баба на тази бяла бебешка усмивка. - Какво си ми сладко - като компот от малини!
Ергенът престанал да бъде ерген и споделил на Людмила:

– Свикнах с тебе - което било чиста неистина. Как ще прасета с мечката Людмила, която имала в езика си отрова за цялостен град и ръка, която можела да коли ярета?

- Не ме интересува дали си привикнал, или не – пресякла ергена тя. – Казвам ти да го знаеш и да си го повтаряш три пъти дневно - който пипне това дете, с мене ще се разправя. Ако не го одера жив, ще го отровя, в случай че не го отровя, ще му отрежа ушите и ще нахраня котката му с тях. Заклевам се в Бога. А в случай че няма Бог, ще направя господ от глина и отново ще се закълна.

Неда, майката на Люса, не умряла от отравяне на кръвта. По начало по какъв начин можеш да отровиш отровна кръв като нейната? Полека се изправила на крайници и тъй като била по-хубава от всичко женско, дето се е раждало от Родопите до Дунав и от Враца до Каварна, бащата на Люса (честно казано заварчик и цялостен прахосник, както множеството господа на юг от Витоша) се блъснал по главата и си помислил – „ Колко съм елементарен да разреша тая жена да ми се измъкне! В никой случай!

Отишъл и декларирал на хубавата Неда:

- Не съм чак толкова елементарен да оставя жена като тебе да ми се изпъкне. Ти си по-хубава от земята, по която вървя, от небето, което виждам, даже от ракията на кръчмаря Стоян си по-хубава. Да го знаеш! Що не си дойдеш при мене?

Хубавата Неда нямала пукната стотинка. Семейството й споделило – „ По-добре да беше хвърлила топа, само че ти топ нямаш и по какъв начин ще хвърлиш нещо, дето го нямаш? Ще живееш да ни мъчиш. Обаче до тук ни е пристигнало от твоите плоски номера. Не сме родени за мъчения. Не желаеме да те виждаме. “

Такъв бил народът по тези български места – роден не да търпи тормоз. Тоя, дето създавал проблем, го изритвали далеко. Тъй че хубавата майка на Люса се прибрала лазешком при мъжа си, само че си имала не едно, а 100 и едно на разум. „ Този ме заряза със сепсис, т.е. отравяне на вени и артерии, от което пукват 99 на 100 дами. Стискай си парите, хубава Недо! “. Оттогава тя твърдо решила да се изсели от това цялостно със лошотия място, където жабите умирали от досада, а от другите животни останали единствено хлебарките. И си натикала още по-дълбоко в главата мисълта да се изучи. Тя отишла при проклетата си свекърва Людмила и подхванала:

- Благодаря ти, че избави детето ми.

Людмила не могла да повярва. Издърпала си ушите да не би звуците в тях да са се изкривили.

- Благодарността не е безвъзмездна – изстреляла дъртата 41-годишна свекърва Людмила. – Докато не ми купиш нова кола на остаряло, няма да си получиш дребната дъвка, която сред прочее се споделя с моето име - Люса.

- Не мога да ти купя кола – споделила майката на момичето, хубавата Неда. – Но в случай че не ми върнеш детето – огледай ме деликатно и си направи сметката. Хубава съм и единствено пръста си да помръдна, ще ти лишава за двайсет и пет секунди ергена, с който живееш. Ти си по-ниска от мене. По-дебела си и акълът ти е огромен колкото курешка на кокошка.

При тия думи на коравата Людмила й причерняло и посиняло пред очите. Грабнала секирата. Но какво може да направи една брадва против хубостта – може единствено да ръждяса. Хубавата Неда единствено погледнала към ергена и той почнал да се черви под тъмния селскостопански загар, насъбран до момента в който орял нивичките и дворчетата на хората с японското тракторче - дъртата Людмила му го купила втора ръка от Радомир. Тя, сред прочее, както казвала коравата жена, когато желала да дисциплинира някого: – „ Дай ми всичките пари от орането на хорските дворове! “ и ергенът давал, какво друго да стори? Защото Людмила била изкусна готвачка – не инцидентно дребното гвоздейче Люса наляла кръв и месце по тънките си кости.

Но за какво дъртата обичала това малко парцалче – ами то е ясно, поради усмивката. Детето не било прелестно, колкото майка си Неда, само че усмивката му несъмнено самият Господ я бил оставил на лицето му. Ако няма Господ, коравата Людмила щяла да до одялка от волска кост и щяла да качи божеството точно на небето чрез.. Людмила още не знаела по какъв начин да издигне Боже Мой над облаците, само че щом жена науми нещо, все някак съумява да събере Господ и небе на едно място. Човек измисля Боже Мой, с цел да има на кого да благодари за личната си досетливост.

- Много си… - ергенът желал да каже „ Много си хубава “ на хубавата Неда, само че думата се скършила в устата му. Навън горял заплашителен зной, земята се разпукала като сварен картоф, небето било синьо като очите на коравата Людмила – а то значи готово да 10 облаци градушка на главата ти или пък да те изпържи в синята си горещина.

- Ела при мене – споделила на ергена хубавата Неда. Той се надигнал да върви, обаче в тоя миг дъртата Людмила сграбчила дребната си внучка, набутала я към хубавицата и викнала:

- Взимай си дребната безформеност!

Обаче детето сграбчило по-възрастната жена през коленете и изплакало:

- Обичам те, бабо. Искам при тебе.

Дъртата Людмила се почесал по главата – оттова идва това в целия им жанр, чесането да дава сили и мъдрост на дамата. Ергенът също се почесал по главата. Той имал доста бели косми в брадата и се усетил, че не са за толкоз хубава жена. По-добре при дъртата 10 години, в сравнение с при хубавата 10 минути. След това отново ерген и самотност. Старите ергени както всички естествени хора се опасяват от самотност. Затова споделил:

- Недо, може ли да виждаме детето от време на време? Щото аз си нямам дете, пък доста се привързах към твоето.

- Може - разрешила Неда. – Добре е обаче като идвате да го виждате, да донасяте сирене и яйца, с цел да изхранвам дребното.

Ергенът скокнал и донесъл цялата буца сирене от хладилника, нямали масло, само че дал всичкия кашкавал. Дъртата Людмила нищо не възразила и той извадил и двете кисели млека.

Така дребната Люса попаднала при майка си и при татко си, заварчикът прахосник. Дори злобният дядо на Люса – оня свидлив като дупка на цедилка вид, също полюбопитствал да види дребното. Любопитството е доста по-мощно от любовта. Заради него хората се мятат на непознати възглавници отвън фамилния уют. Виж ми окото! За какъв уют приказваме при дъртата Людмила? Уют в Сахара!

- Искам да си видя внучката – декларирал злобарят на щерка си.

- Може – дала отговор незабавно, само че твърдо тя. – Първо донеси сирене, яйца и кашкавал, с цел да я изхраня.

- Никой не може да ме шантажира и изнудва с напикано дете в тия гладни години – ревнал злобарят.

- Чао! - споделила щерка му и тук разговорът им прекъснал.

От кумова срама дядото със злостния мозък пристигнал още веднъж с кило сирене и шест яйца. Той обаче бил прекомерно свидлив, с цел да бръкне в личния си джоб и да заплати продуктите. Взел назаем от дамата, при която краткотрайно бил преместил злобните си кокали. Естествено, че след това не й върнал заема.

Обаче даже злобата има очи. Стиснатите клещи в мозъка му видели усмивката на Люса и омекнали. Дори клещите схващат от красота на детска усмивка. Развързал злобарят кесията, купил един пъзел, прегърнал момичето и прошепнал на дребната Люса:

– На дяда скорчето!

Хубавата Неда не отменила желязното си предписание - всеки, поискал дал да види дребосъчката, трябвало да носи артикули от „ Лидл “ или „ Фантастико “. В тези мизерни години, когато дърво и камък се пукали от апетит, хубавицата почнала да продава остатъците от сирене на комшиите на преференциални цени. Ергенът още веднъж се впрегнал в каручката на хубостта й, укривал от заработените левчета, които изковавал с кръв и пот зад кормилото на тракторчето. Горкият, хем гледал дребната Люса, която обичал като мляко с какао заран, само че още повече гледал майка й, хубавата Неда.

Веднъж бащата на пъдпъдъчето Люса и мъж на най-красивата жена сред Родопите и Дунав, Мелник и Каварна, декларирал на ергена, че ще го простреля, въпреки че вбесеният брачен партньор нямал пищов. От кост на вол щял да издяла огнестрелно оръжие и щял да прати ергена в пъкъла. Разбира се, съгласно законите на физиката пъкъл не би трябвало да съществува, само че кой може да твърди това сигурно?

Възможно било някъде в учебника по физика да са изтървали нещичко за и пъкъла - само че върлинестият татко на Люса не бил шокиращо интелигентен. По физика едвам съумял да върже тройката.

- Може да няма пъкъл, само че аз ще те пратя в гробищата на хладно, в случай че зяпаш по този начин жена ми – заварчикът, брачен партньор на хубавицата, се заканвал по същия метод на още десетина индивида, тъй като множеството зяпали Неда тъкмо така– само че нейната кръв като се изключи че била отровна по рождение, се отровила в допълнение от сепсиса при раждането на мършавата й щерка Люса. Нищо - нито погледи, нито мощни като локомотив думи не впечатлявали Неда. Единствено сирене, луканка и кашкавал стопляли за 10 секунди душата й.

Малката Люса била доста диво дете, по тази причина майка й, хубавицата, връзвала хлапето с каиш през кръстчето, забивала един прът на двора и прикрепяла другия завършек на каиша към кола. Комшиите се възмущавали, само че на Неда нито й пукало, нито й хлопало по отношение на грозното им мнение за нейната персона. Дъщеря й Люса се въртяла в кръг като магаре и от време на време шумно ревяла, само че майка й оставяла без внимание тази олелия. Неда зубрела за кандидатстудентския изпит – желала да приключи висше единствено и единствено да си плюе на петите, да остави зад тила си глада по тия места, както и дъртата камила Людмила, нейната свекърва.

Камилата твърдяла, че нищо няма да излезе от кандидатстването на тъпата - хайде да ровим в този момент какъв брой красива е Неда - тъй като красота и разум в никакъв случай не остават дружно на едно място. По-добре Неда да отидела на автомагистралата като почтена жена да изкарва почтени пари, вместо да си фантазира, че е кой знае какво. Според камилата Неда имала плесен под косата, а мухълът не може да мисли - единствено смърди.

- Обиждай, обиждай – реагирала снахата, майката на Люса - Аз имам ценоразпис. Прошката за всяко огорчение коства две кила сирене плюс седем яйца – на това място хубавата Неда се замислила надълбоко и добавила: – Можеш да пееш всичко, Пенке ле, свекърво моя, само че плащаш за всяка засегнатост.

- Мамо, не я нервира –примолвал се дългучът, наследник на двугърбата Людмила и татко на детето Люса. Колкото по-дълго той стоял при жена си Неда, толкоз повече очите му виждали хубостта й. – Недей, мамо, апелирам те, че ще ме напусне. На нея й е елементарно. Само ще щракне с пръсти и ще си откри трима като мен за 10 минути, а аз ще се пропия. Ще хвана Ковид от тъга по нея. Ще се отместя умствено към полуда.

- Ти си тъп като калинка – отразила го в обобщение дъртата Людмила.

- Не съм тъп. Стиснат съм, а си пропилявам паричките по Неда. Знаеш заварчик какъв брой печели. Всичко мятам по нея. И дори не ме е гняв за това. Значи към този момент съм почнал да се премествам.

Злобният дядо на Люса идвал при сина си и отчитал:

- Тъп си в действителност, Георги. Гледай си детето. Остави краставата Неда да учи. Тя е крава, какво като е хубава. Който учи, ще се побърка, изключително тя. Важна е дъщеря ти. Никой ни ме и благ на този тъп свят. Само твоята ситна дъщеря ти ми е блага.

Същевременно дребната Люса, затегната с каиш през кръста и закрепена към кола в двора, тичала в кръг като магаре. Идвали деца и й подвиквали напряко:

– Вързали са те като магарица!

Затова детето забелязало какво прави магарето и захванало да го имитира - от заран до вечер, вързано за колчето, ревяло и хвърляло къчове. Скоро Люса почнала да моли децата да й носят магарешки тръни, с цел да дере гърлото още по-мощно.

Всички дечурлига се страхували да не се набодат на бодилите, единствено един Стамен, който не можел да приказва добре, въпреки и да бил на седем, донасял на Люса магарешки тръни, които отрязвал с овощарската ножица на татко си. Не единствено донасял, само че клякал до дребното момиче и двамата ревели дружно. Хората се изнервили и избухнали:

- Гадни деца! Грам образование нямат! Няма ли кой да ги нарита?

Никой не се осмелявал, тъй като знаели какъв брой озлобен бил дядото на Люса и каква фъртуна била баба й Людмила. Тя колела яретата у дома. Когато излизала с ергена си, вървяла пред него изпънала гордо глава, плещи и шкембе, а той подтичвал подире й, претрупан с багаж – сандвичи, вода, малко шише ракия и две мотики.

Ергенът откровено обичал ситната Люса. Момиченцето му отговарялоа със същото.

- Хей, ерген, стани мой дядо – помолила го тихичко детето, само че същинският й дядо, гаднярът, вдигнал един сатър над главата си. Креснал:

- Тъп ерген! Това купих особено за тебе. Дай ми авансово петдесет лв. - че като ти отсека кратуната, не можеш да ми пратиш масрафа и напъните.

Всичко това Люса можела да остави в описанието на своя живот. И дяволът, и ангелът се крият в изреченията на автобиографията, само че писането на фрази не било мощната й срана. Усмивката била мощната й страна. Затова Люса се почесала по главата, пила една чаша студена вода и написала:

Автобиография на Лусия Пешева Петрова – Родена съм Перник. в обикновено семейство. От петгодишна се научих да заколвам ярета. От три годишна мога да плача като магаре и животните ми дават отговор заедно от къра. От четиригодишна в мен е влюбен Стамен, който вместо да приказва, ме гледа по през целия ден. Обещах да се оженя за него, в случай че проговори.

И той проговори.

- Имаш хубава усмивка – бяха първите му думи.