Празнично усещане в топлата прегръдка на Бахамите
Коледа идва незабелязано като чудно странствуване. А дали то ще е в света на елфите, където ви тегли шейна от северни елени, или ще се трансформира в уморителен шопинг в мола - избирате вие.
Ние обаче желаеме да ви отведем на Бахамите, с цел да прегърнете островното време. С финия му златист пясък, затрупан с морета в нюансите на синьото. И с прекарването, което ще ви подари пътешественикът Светлин Иванов-Лаубер. Защото знаем, че можем да открием Рая на всички места по света. Но не забравяме, че той стартира от нас самите. И от магията да отворим сърцата си за любовта!
Какво е Коледа? Божието раждане, топлината на фамилната софра, вярата и добротата - доста от нас евентуално ще отговорят по табиет! „ Тя, Коледа - днешната, е в доста по-голяма степен консуматорска конкуренция, бизнес със сълзливи реклами и една тресяща звънчетата Марая. Трупане на дарове, на декорация, на калории. На недоволство и навъсено взиране в екран. Къде е Божието раждане във всичко това? На какво се надяваме “ - пита пътешественикът Светлин Иванов-Лаубер.
Неговият (пред)Коледен привет е от Карибско море, някъде там от 30-те населявани Бахамски острова, където слънцето стопира в ласката на басейните. От опита си на странник Светлин знае, че всяко място на тази планета може да бъде топло, красиво и осмислящо. „ Всяко място може да бъде и разочарование. Както и да се окаже в действителност пропуснато, въпреки да си там и неуморно да заснемаш всичко “, споделя българинът. И тук ще добави: „ Определящото е дали ти самият си тук и в този момент. Дали можеш да се откъснеш от паника, от инерция и рутини. Аз се изучавам. И все по този начин нерядко точно в това се продънвам. Но ето моето ТУК. Ето моето СЕГА! “.
В самия завършек на отиващата си 2022-ра Светлин обикаля с моторна лодка дузина от необитаемите 670 бахамски острова.
„ Някои от тях са огромни колкото стая. Понякога единствено с място за храст-два и гнезда на няколко птици. Понякога са с площта на малко жилище и даже имат палма-две в средата. Има и цветя - диви, самопристигнали и красиви. Неоткъснати. Често се вглеждах във венчелистчетата им, отронени в бриза, плаващи върху водите на заливите. Давах им имена, едно даже нарекох на Божието Рождество, а след това безшумно оставих себе си в мимолетното им „ вечно ".
Погледът му последователно се насочва в далечината. Какво ли съзира там?
„ И пеликаните! Хиляди. Волни. Красиви. Удивителни. Никога не съм мислил, че ще ги дефинира по този начин. В спомените ми от зоопаркове това бяха едрите, тромави птици с голям клюн, превръщащ се в „ торба за храна ". Глупаво-грозновати. И толкоз. А да ги видя, носещи се по водата с цвят на небесна сълза, или реещи се в залеза - това означаваше да се взра в цялото омагьосване на СВОБОДАТА.
Пеликаните са по този начин разнообразни по тип, видях от близко даже такива със сиамскосини очи. И с разнообразни багри на перата си. Ту светли като пристигания, ту тъмни като загуби. Ту в топлите нюанси на карамел и златисто, ту седефени, ту в мрачен бакър.
В никакъв случай тромави. Ако единствено можеше да наблюдаваш с мен по какъв начин от високото ненадейно политат надолу, по какъв начин се врязват във водата с огромните си тела, протегнати шии и прибрани криле.
Без нито една пръска, без нито капчица да се разлети. Аеродинамично, напълно съсредоточено, безпогрешно. След секунди ги виждаш по какъв начин изплуват, а в клюновете им уловена риба проблясва.
И какъв брой прочувствено неумели са напълно младите, още учещи се пеликани! Как още веднъж и още веднъж се стоварват като вързопчета от пориви и пера, по какъв начин мъчително падат върху водата, вместо да се врежат в нея. Сигурно се нараняват. Сгромолясване отвисоко. Когато си дребен, нищожен, неуспяващ. Как ли боли? Падат. И още веднъж. И отново. Но не се отхвърлят. Опитват още веднъж. И в дребните си сърца знаят, че в случай че и този път се провалят, това не е ужасно. Просто още малко болежка. Само още мъничко отмалялост. Само още на едно изтръпване спазъма. Само още сенчица страдание. Само това “ - не може да откъсне взор българинът.
И продължава да съзерцава лекотата на възрастните, пораснали пеликани. „ Изумителни гмуркачи, почнали първоначално като нелепи, несръчни и смешни недоразумения. Но един от хилядите им опити въпреки всичко най-после е бил сполучлив. И всеки опит след него.
Щом пеликаните могат - значи ще се научим и ние двамата с теб. Нали? Какво от това, че в дните ни крилете все по-силно болят, изтръпнали, недочакали и все по-малко вярващи? Какво от това, че светът ни е асфалтиран, а спасението в никакъв случай не е в излъсканите покупки. Какво от това, че от ден на ден се прегърбваме и покупко-продажби от отмалялост с примирението си сключваме? Щом пеликаните могат, ще успеем и ние двамата с теб. Ще успеем, нали? “.
Всеки от нас е архипелаг. От лагуни и музика!
На север от Карибите, на архипелаг от 700 острова, ни посрещат кристалносините води на Бахамите. „ От тях единствено 30 острова са заселени. Останалите - все по този начин остават един непокътнат парадайс, изработен от лагуни, приливи, дюни и синева “, споделя Светлин.
„ 670 късчета от оня свят преди нас, хората. От света, какъвто Бог бе основал. Съвършения. Преди нас. Светът преди личното ни рождение върху планетата “ - разказва изумителната картина пред очите си нашият актьор и музикант.
„ Разбира се, аз съм на един от 30-те обитаеми Бахамски острова. Няма по какъв начин. Вгледан в хоризонта, зървам очертанията на Необитаваното тъмнозелено, плуващи върху тюркоаза на водите. И обмислям по какъв начин тези над 670 частици суша надалеч не са необитавани - обитават ги птици и причудливи земноводни, лиани и лотоси, палми и аморфни сенки, седефени тишини в раковините. Всички ненаписани стихове, всички неизтананикани мелодии, всички неродени влюбвания ги обитават. Заедно с вихреното ДНК на копнежите. Населява ги Бог.
И съзнавам, че на всички места, с всичко в развиването си, ние точно НЕГО оттласкваме и отблъскваме. Изместваме. И най-после заместваме. Обеднявайки. С лъскавите опаковки на подаръците, с подправения звук на наздравиците, с ръмжащото неодобрение зад стиснатите ни зъби. Мисля си и за още нещо: какъв брой сходно наподобява в самите нас - евентуално познаваме и умишлено обитаваме единствено оскъдна парченце от островите, които ни сформират. А същински красивото в себе си оставяме да е единствено неразбираем щрих в небосвод.
Да, всеки от нас е архипелаг. Всеки от нас е основан като Божия, райска система от частици. От лагуни и музика. И след това - редовно унищожаван, натравян с неистини и химия, излъчен и асфалтиран. Самоунищожаващ се. Бетонно агонизиращ с очи, вперени в телефон, тв приемник, таблет. Всеки от нас. Точно като света ни. А на хоризонта, вътре в синьото на душата, чакат островчетата на личното ни избавление. Още неоткрити. Все по този начин неназовани. Все по този начин от Бог населявани “ - приключва своя роман пътешественикът.
Ние обаче желаеме да ви отведем на Бахамите, с цел да прегърнете островното време. С финия му златист пясък, затрупан с морета в нюансите на синьото. И с прекарването, което ще ви подари пътешественикът Светлин Иванов-Лаубер. Защото знаем, че можем да открием Рая на всички места по света. Но не забравяме, че той стартира от нас самите. И от магията да отворим сърцата си за любовта!
Какво е Коледа? Божието раждане, топлината на фамилната софра, вярата и добротата - доста от нас евентуално ще отговорят по табиет! „ Тя, Коледа - днешната, е в доста по-голяма степен консуматорска конкуренция, бизнес със сълзливи реклами и една тресяща звънчетата Марая. Трупане на дарове, на декорация, на калории. На недоволство и навъсено взиране в екран. Къде е Божието раждане във всичко това? На какво се надяваме “ - пита пътешественикът Светлин Иванов-Лаубер.
Неговият (пред)Коледен привет е от Карибско море, някъде там от 30-те населявани Бахамски острова, където слънцето стопира в ласката на басейните. От опита си на странник Светлин знае, че всяко място на тази планета може да бъде топло, красиво и осмислящо. „ Всяко място може да бъде и разочарование. Както и да се окаже в действителност пропуснато, въпреки да си там и неуморно да заснемаш всичко “, споделя българинът. И тук ще добави: „ Определящото е дали ти самият си тук и в този момент. Дали можеш да се откъснеш от паника, от инерция и рутини. Аз се изучавам. И все по този начин нерядко точно в това се продънвам. Но ето моето ТУК. Ето моето СЕГА! “.
В самия завършек на отиващата си 2022-ра Светлин обикаля с моторна лодка дузина от необитаемите 670 бахамски острова.
„ Някои от тях са огромни колкото стая. Понякога единствено с място за храст-два и гнезда на няколко птици. Понякога са с площта на малко жилище и даже имат палма-две в средата. Има и цветя - диви, самопристигнали и красиви. Неоткъснати. Често се вглеждах във венчелистчетата им, отронени в бриза, плаващи върху водите на заливите. Давах им имена, едно даже нарекох на Божието Рождество, а след това безшумно оставих себе си в мимолетното им „ вечно ".
Погледът му последователно се насочва в далечината. Какво ли съзира там?
„ И пеликаните! Хиляди. Волни. Красиви. Удивителни. Никога не съм мислил, че ще ги дефинира по този начин. В спомените ми от зоопаркове това бяха едрите, тромави птици с голям клюн, превръщащ се в „ торба за храна ". Глупаво-грозновати. И толкоз. А да ги видя, носещи се по водата с цвят на небесна сълза, или реещи се в залеза - това означаваше да се взра в цялото омагьосване на СВОБОДАТА.
Пеликаните са по този начин разнообразни по тип, видях от близко даже такива със сиамскосини очи. И с разнообразни багри на перата си. Ту светли като пристигания, ту тъмни като загуби. Ту в топлите нюанси на карамел и златисто, ту седефени, ту в мрачен бакър.
В никакъв случай тромави. Ако единствено можеше да наблюдаваш с мен по какъв начин от високото ненадейно политат надолу, по какъв начин се врязват във водата с огромните си тела, протегнати шии и прибрани криле.
Без нито една пръска, без нито капчица да се разлети. Аеродинамично, напълно съсредоточено, безпогрешно. След секунди ги виждаш по какъв начин изплуват, а в клюновете им уловена риба проблясва.
И какъв брой прочувствено неумели са напълно младите, още учещи се пеликани! Как още веднъж и още веднъж се стоварват като вързопчета от пориви и пера, по какъв начин мъчително падат върху водата, вместо да се врежат в нея. Сигурно се нараняват. Сгромолясване отвисоко. Когато си дребен, нищожен, неуспяващ. Как ли боли? Падат. И още веднъж. И отново. Но не се отхвърлят. Опитват още веднъж. И в дребните си сърца знаят, че в случай че и този път се провалят, това не е ужасно. Просто още малко болежка. Само още мъничко отмалялост. Само още на едно изтръпване спазъма. Само още сенчица страдание. Само това “ - не може да откъсне взор българинът.
И продължава да съзерцава лекотата на възрастните, пораснали пеликани. „ Изумителни гмуркачи, почнали първоначално като нелепи, несръчни и смешни недоразумения. Но един от хилядите им опити въпреки всичко най-после е бил сполучлив. И всеки опит след него.
Щом пеликаните могат - значи ще се научим и ние двамата с теб. Нали? Какво от това, че в дните ни крилете все по-силно болят, изтръпнали, недочакали и все по-малко вярващи? Какво от това, че светът ни е асфалтиран, а спасението в никакъв случай не е в излъсканите покупки. Какво от това, че от ден на ден се прегърбваме и покупко-продажби от отмалялост с примирението си сключваме? Щом пеликаните могат, ще успеем и ние двамата с теб. Ще успеем, нали? “.
Всеки от нас е архипелаг. От лагуни и музика!
На север от Карибите, на архипелаг от 700 острова, ни посрещат кристалносините води на Бахамите. „ От тях единствено 30 острова са заселени. Останалите - все по този начин остават един непокътнат парадайс, изработен от лагуни, приливи, дюни и синева “, споделя Светлин.
„ 670 късчета от оня свят преди нас, хората. От света, какъвто Бог бе основал. Съвършения. Преди нас. Светът преди личното ни рождение върху планетата “ - разказва изумителната картина пред очите си нашият актьор и музикант.
„ Разбира се, аз съм на един от 30-те обитаеми Бахамски острова. Няма по какъв начин. Вгледан в хоризонта, зървам очертанията на Необитаваното тъмнозелено, плуващи върху тюркоаза на водите. И обмислям по какъв начин тези над 670 частици суша надалеч не са необитавани - обитават ги птици и причудливи земноводни, лиани и лотоси, палми и аморфни сенки, седефени тишини в раковините. Всички ненаписани стихове, всички неизтананикани мелодии, всички неродени влюбвания ги обитават. Заедно с вихреното ДНК на копнежите. Населява ги Бог.
И съзнавам, че на всички места, с всичко в развиването си, ние точно НЕГО оттласкваме и отблъскваме. Изместваме. И най-после заместваме. Обеднявайки. С лъскавите опаковки на подаръците, с подправения звук на наздравиците, с ръмжащото неодобрение зад стиснатите ни зъби. Мисля си и за още нещо: какъв брой сходно наподобява в самите нас - евентуално познаваме и умишлено обитаваме единствено оскъдна парченце от островите, които ни сформират. А същински красивото в себе си оставяме да е единствено неразбираем щрих в небосвод.
Да, всеки от нас е архипелаг. Всеки от нас е основан като Божия, райска система от частици. От лагуни и музика. И след това - редовно унищожаван, натравян с неистини и химия, излъчен и асфалтиран. Самоунищожаващ се. Бетонно агонизиращ с очи, вперени в телефон, тв приемник, таблет. Всеки от нас. Точно като света ни. А на хоризонта, вътре в синьото на душата, чакат островчетата на личното ни избавление. Още неоткрити. Все по този начин неназовани. Все по този начин от Бог населявани “ - приключва своя роман пътешественикът.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ