Изабел обви с ръце тялото си, мъчейки се да избяга

Изабел обви с ръце тялото си, мъчейки се да избяга от надвисналата над нея тъга, от чувството за ампутация, което я връхлиташе всякога, когато се озовеше сама в голямото легло.
През стената се чуваше приглушеният тон на тв приемника и тя си показа сина си, изкривен пред екрана, евентуално потопен в следващата видео игра. За малко се беше надявала, че някое от децата й може да се възпламени по музиката, само че и те като татко си нямаха необикновен гений, още по-малко пък увлечение.
Може би по този начин беше по-добре, споделяше си тя. Вероятно единствено на един член от фамилията му се полагаше опцията да следва фантазията си. Лоран я беше разглезил. Беше й разрешил тя да бъде късметлийката.
Чу Мери да се прибира и последвалия къс диалог сред нея и Кити. Знаеше, че повече не може да си разреши лукса да се излежава тук, по тази причина стана, изпъна завивката и постепенно слезе долу. Завари щерка си да седи с кръстосани крайници върху ниската масичка. Пред нея Купчината беше разпределена на дребни купчини от кафяви или ръчно надписани пликове, разграничени по адресат.
- Мери отиде до супермаркета. – Кити остави следващия плик на мястото му. – Реших, че евентуално е време да отворим някои от тези писма.
- Аз ще го направя. Няма потребност да ми помагаш, миличка. – Изабел се наведе и погали щерка си по косата.
- По-лесно ще е, в случай че сме двете.
В гласа й нямаше мъка, единствено деловитост, която накара Изабел да изпита комбинация от признателност и виновност.
- Тогава аз ще подготвя чай – сподели тя.
Мери беше част от фамилията им, откогато Кити се беше родила. Понякога Изабел си даваше сметка, че бавачката познава децата й по-добре от самата нея. Уравновесеният темперамент на Мери и практичният й метод ги бяха избавили през миналите няколко месеца, в които нейната непоколебимост беше донесла нужната доза нормалност в нереалното и необичайно състояние, в което бяха изпаднали. Изабел не можеше да си показа по какъв начин би се справила без Мери. Само мисълта, че ще би трябвало да готви, глади, да сменя чаршафи и да прави хилядите други неща, с които бавачката се занимаваше всеки ден, я изпълваше с обезсърчение.
„ Трябва да съм мощна - повтаряше си тя. - Има и по-лоши неща. След година може би още веднъж ще се смеем. “
Когато се върна с двете чаши чай, тя целуна щерка си по главата, изпълнена с признателност, че я има. Кити се усмихна разсеяно, след това размаха нещо под носа й.
- Трябва да платим това скоро. – Подаде на Изабел просрочената сметка за газта. – Заплашват да ни я спрат. Но ето там в дъното написа, че може да се заплати по телефона, в случай че имаш карта.
Извлечението от кредитната карта, което Изабел преди малко беше отворила, я уведомяваше, че е пропуснала да внесе минималната погасителна вноска за последните два месеца, и прибавяше страховита съгласно нея сума към дължимата дотук. Изабел бутна плика под останалите в Купчината. Нямаше пари. Господин Картрайт й беше споделил.
- Ще се погрижа – увери тя щерка си. Щеше да заплати сметките. Да откри пари. Всичко щеше да се подреди. „ Какво да върша? - запита се Изабел. - Ако постъпя по този начин, ще разбия сърцата им. Ако постъпя другояче, ще разбия своето. “
- Това не знам какво е. – Кити й метна пълен бял плик, надписан начело с накривен грациозен почерк.
- Оставяй ги на едно място, миличка. Вероятно някой от френските родственици, които в този момент научават.
- Не, адресиран е до баща. И е маркирано „ персонално “.
- Тогава го постави при тези, напечатаните. Всичко, което се нуждае от незабавно внимание, давай насам. Другите ги остави към този момент. Днес нямам сили. – Толкова беше изтощена! Постоянно изпитваше тази отмалялост. Представи си какво облекчение би било да се отпусне на износените възглавници на дивана и да затвори очи.
- Ще се оправим, нали, мамо?
Изабел незабавно изпъна плещи.
- О, всичко ще се подреди. – Когато искаше, можеше да звучи безапелационно. Тъкмо щеше да се насили да се усмихне окуражително, когато я спря лист хартия пред нея с подписа на Лоран в края. Пред очите й изплува обликът му - по какъв начин се подписва, с нехаен размах, съвсем без да поглежда към листа. „ Никога повече няма да видя ръцете му - намерения си тя. С къси, цялостни пръсти, с леко розовеещи нокти. - Никога няма да ги усетя по себе си. Да ме прегръщат. “ След цели девет месеца към този момент разпознаваше тези моменти: загубата я връхлиташе безпощадно, без предизвестие. В скръбта нямаше никаква отмереност. Блъскаше я като непредвидена вълна на брега, заливаше я, заплашваше да я потопи. Как можеше тези ръце просто да престанат да съществуват?
- Мамо, би трябвало да видиш това.
Трябваше да активизира и последните си сили, с цел да се концентрира върху Кити. Усещаше главата си необичайно, като че ли не можеше да накара лицето си да добие най-малко малко по-нормално изражение.
- Просто постави всички сметки на едно място, миличка. – Лоран, крещеше вътрешно тя, по какъв начин можа да ни оставиш? – Виж какво, за какво не довършим това на следващия ден? Мисля… Трябва ми чаша вино. – Сама долови треперенето в гласа си.
- Не. Трябва да видиш това. – Кити размахваше ново писмо пред лицето й.
" Нощна музика " - Пленителна и топла история от авторката на " Аз преди теб "
Нотите се издигаха нагоре, разнасяха се и политаха като птици, като очаквания, като мемоари. Докато най-после думите и даже и мислите не бях...
„ Още публични документи за автограф, за взимане на решения. Как да направя този избор? Защо би трябвало да пожертваме всичко? “
- Не в този момент, Кити. – Костваше й голямо изпитание да не увеличи звук.
- Но виж. Ето. – Дъщеря й набута напечатаното писмо в ръцете на майка си. – Не знам дали не е някаква смешка, само че тук написа, че някой ти е завещал къща.