Ивайло Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет

Ивайло Дичев, антрополог: Има недоверие към професионалиста и култ към аматьора

Ивайло Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". " Дневник " го потърси за коментар за новите кумири на младите, растящата конкуренция за внимание, какво подхранва и желанието на дилетанти пред експерти в обществените мрежи.

Преди десетина дни няколко души разхождаха като куче момче със специфични просветителни потребности на обществено място. Как наподобява заниманието през днешния ден?

- Живеем във време на гневна конкуренция за вниманието на хората. Вниманието е най-ценната суровина, тъй като ни заливат все по-обилни потоци информация. Един сигурен метод да привлечеш вниманието е да прекрачиш някакви правила - погледнете обратно по какъв начин се популяризират звездите от шоубизнеса, постоянно има някакъв скандал, някаква шокираща история. Дори в естествената публицистика най-прекия път към славата е да прекрачиш някакви правила, да зададеш забранен въпрос, да вбесиш събеседника си.

Тия по този начин наречени инфлуенсъри вървят по този път, просто им липсват някои човешки черти и сценката се обърна против тях. Надявам се да ги осъдят.

Но е забавна самата фигура на инфуенсъра през днешния ден - дилетант, който се хваща да създава медийно наличие, журналистическо, актьорско, комедиантско, популяризира артикули, дава препоръки. Огромната част на тази продукция е отпадък, въпросът обаче е за какво хората имат потребност от нея, за какво избират дилетанти пред голямата войска експерти във всички тези сфери.

Има някакво съмнение към професионалиста, хората се усещат манипулирани, безпомощни в един все по-сложен свят. Оттук този фетиш към дилетанта - той е натурален, импровизиран, колкото по-големи нелепости приказва и прави, толкоз по-естествен.

Защо никой от присъстващите не реагира? Кое е новото обикновено?

- Не разбирам и аз, може да са мислели, че е някаква нагласена сценка. Но реакцията в идващия миг беше доста мощна. Тези морални реакции на обществото допускат водачи на мнението - публицисти, политици, учени. Радвам се, че никой не посмя да приказва за политическа уместност, която лимитира свободата да унижаваш. В други случаи за жал се прави таман това.

Какви са кумирите на младите и за какво за младите е значимо да си прочут?

- Има едно изместване от словото към тялото. Погледнете киното. В моята младост ходехме да гледаме филмите на режисьори като Фелини или Грийнауей. Сега гледах филм с Райън Гослинг или Ема Уотсън. Няма време за вживяване в комплицирани сюжети - тялото е там, всички му се възхищават, значи желая да съм като него.

Има някаква смяна в прекарването на времето - по-рано младите се идентифицираха с виталния път на кумирите си, усилието, израстването. Сега в центъра е селфито на върха.

Какво в мрежите може да те направи прочут?

- Едното е което споделих - трансгресиите. Изследвания демонстрират, че доста по-голям късмет да бъдат лайкнати или препратени имат постове, които съдържат обидни квалификации и прочувствени думи. Резултатът е едно непрестанно индуциране на пристрастености в мрежата. И забележете, даже когато нещо те възмущава, отново коментираш, препращаш и в последна сметка запомняш. Никой не беше чувал за тия идиоти, само че в този момент всички ги знаят.

В Америка постоянно серийни убийци написват мемоари в пандиза, които стават бестселър. Ами забавно - какво ли е чувствал звярът до момента в който е прерязвал следващото гърло?

Другият миг е постоянството: в мрежата би трябвало непрестанно да правиш нещо, в случай че искаш да съществуваш. В мрежата не съществуват книги, които да останат след теб, революционни теории, смели картини. В момента, в който замлъкнеш, теб към този момент те няма.

Защо такава преживелица може да наподобява за някого занимателна и какво подхранва сходни прояви?

- Децата са доста жестоки. В детска възраст всички сме правили ужасни неща - мъчили сме животни, подигравали сме се на дебели или очилати съученици. Част е от човешката природа, какво да вършим. После обществото почва да ни възпитава, учи ни на състрадание, на почитание към другия, на положително и зло. Накрая ние учим нашите деца на тези неща. Онези хора очевидно са останали отвън този цикъл на културата - при детинското дивачество.

Ако това е една от многото паралелни действителности, в които живеем в България и за които от време на време си затваряме очите, вие виждате ли отражението й в новото Народно заседание?

- Ами политиците също се борят за вниманието ни и също подвигат залозите, с цел да го привлекат. Колкото по-малко хрумвания има някой деятел, толкоз по-вероятно е да се държи дебелашки, с цел да го виждат. Защо го разрешаваме ли? Защото ни е забавно. Простотиите се препращат, цитират, подиграват - тъкмо както простотиите на инфлуенсърите. И ще става все по-лошо поради това, което споделих: растящата конкуренция за най-ценния запас, вниманието.

Вече всеки ненавижда всекиго: по какъв начин ни работи онлайн пропагандата

Изглежда политиците почват да губят ролята си в актуалните общества - няма съществени други възможности, умряха утопиите, верните решения са почти ясни, най-вече някой нарцис да обърка работата. Ето къде идват непрестанните кавги - основават чувство, че там става нещо трагично значимо. Какво остава на политиците, в случай че не да се вършат на инфлуенсъри?

Пред Възкресение Христово сме - един от най-големите християнски празници. Наивно ли е да имаме вяра, че може да има възкресение и за България?

- България не е умирала, това си е една хубава страна, междинна в мащабите на планетата. Периодически умира вярата ни в нея и таман тя се надявам да възкръсне.