Любляна с мирис на изкуство | Пътепис “Европа на релси” - Част II
Европа на релси ” е поредност на Кристиян Юлзари. През последното си лято като младеж той обиколи Европа с трен. От България през Унгария, Словения, Хърватия, Италия, та чак до Испания и Португалия, вървейки по известния път Ел Камино. През август той ще опише какво е да пътуваш в продължение на месеци единствено с раница и камера. Всички елементи от поредицата може да видите.
Започвам да привиквам с живота на пътешественика. Хубаво е да се събудиш и да не знаеш нито какво ще правиш, нито кого ще срещнеш. Решавам да отида в Любляна . Влакът до там от Будапеща пътува 7 часа и половина и е със наложителна резервация. Ставам рано сутринта, с цел да съм сигурен, че няма да го изпусна. Оказва се, че в Будапеща има три жп гари в другите краища на града и не всички интернационалните влакове минават през централната. Този за Любляна е един от тях. Тази жизненоважна информация за малко да ми убегне и да се озова на неверното място, само че за благополучие не стана. Качвам се във влака. И новият ден стартира.
Търся непокътнатото мястото, което ми е отредено на билета. Намирам верния вагон и се стартира. Първо купе… Второ купе… Трето купе… Четвърто купе… Шесто купе… Ами петото? Вървя по тясната пътека с напукан мокет и се запитвам мислено: “Къде е купе №5?! ”. Минавам повторно. Трети. Петото купе като че ли е останало на перона на гарата в Будапеща. Отивам до кондуктора и го запитвам къде ми е непокътнатото място. При други условия бих седнал, където е свободно, само че влакът е съвсем цялостен и вероятността да бъда изпъден, тъй като съм седнал на непознато, не е по никакъв начин дребна. А кондукторът - на външен тип доста напомнящ на нашите от БДЖ, само че с малко по-голям речников ресурс по британски език, със спокоен и балансиран звук се обръща към мен и споделя: “Мястото ви липсва във влака. Няма го. Но умерено. Знаем за този проблем. Всеки ден в този трен има пасажери като вас. Седнете някъде, където е свободно. ”
Спокоен, че математиката ми и уменията ми да се ориентирам не са оскъдни за сметка на организацията в унгарските железници, сядам в едно от празните купета. Паралелът с българските железници е явен. И някак ми става благо, тъй като носталгията към България и българската реалност ме налегна още от първия ден.
Пейзажите се сменяха. Хората в купето ми също. Именно това намирам за неповторимо при пътуването с трен. Възможността да прекараш време с изцяло непознати хора в малко уютно купе. Сама конюнктура някак си кара човек да се усеща длъжен да си опише житейската драма. Няма нищо по-истински от човешките истории. Особено, когато си на път.
По средата на пътуването три момчета от Ирландия влязоха в купето. Заговорихме се и за негативно време се превърнахме във влакови другари. Говорихме си за пътешествията ни, за това какво ни се е случило и какво чакаме да ни се случи. Оказа се, че те също е трябвало да пътуват в това несъществуващо купе №5 . Историята с уравновесения леко непукист маджарски кондуктор се повторила и те седнали в инцидентно купе. Малко по-късно обаче били принудени да го изоставен, защото… влакът е цялостен и всеки има непокътнато място. Дали то съществува или не е въпрос на шанс. В моя и техния случай - неприятен.
На британски има дума за метода, по който пътувам - “backpacking ”. На български нямаме такава дума, може би тъй като този способ за опознаване на света е малко прочут. А би трябвало! Най-близката дума на български, за която се сещам, е пътешествие. Създаването на другарства по време на странстващо странствуване като моето е повече от елементарно. Общо взето, когато против теб се появи младеж с огромна раница на гърба си, то знай - себеподобен е. Той/тя съвсем сигурно в продължение на седмици, месеци или години странства из Европа .
Зеленина, канабис и изкуство или добре пристигнали в Любляна
Словения ме посрещна със зелени гъсти гори и отвесни високи скали. Влакът ту завиваше наляво, ту надясно. Природата в близост към момента не беше попарена в дословния смисъл от летните горещини. Прозорците на влака се отваряха, тъй че можех да покажа лицето си на открито и да усетя порива на чистия планински въздух. Неусетно стигнах в Любляна.
Няма да ви изяснявам, че в словенската столица безусловно би трябвало да отидете на моста с катинарите, на този с орлите, да се качите до замъка на Любляна и да карате колело. Не тъй като не е хубаво, даже в противен случай. А тъй като за тези места бихте научили от всеки справочник, платен с най-малко 200% надценка от близкия магазин за сувенири.
Пристигайки в Любляна, не си купих справочник. Не ми беше и необходим. Идеята на цялото ми пътешестване беше точно тази - да нямам проект, да се оставя по течението и да видя какво ще ми сервира всеки един ден. Това, което се случи в словенската столица, е най-истинското доказателство за какво и вие най-малко един път в живота си би трябвало да опитате да пътувате по този метод.
Хостелът, който бях резервирал, се намираше на не повече от 5 минути от жп гарата. Според обявата той е в центъра на Любляна. Аз бих написал, че е отвън града - в напълно друга галактика. Тя се споделя Метелкова.
Метелкова е град в града в сърцето на словенската столица. Преди разпадането на Югославия там е имало политически затвор и военни поделения. Днес пандизът е трансфорат в хостел, а поделенията са различно арт пространство, станало в дом на актьори от града.
В хостела-затвор срещам северномакедонката Милица Римановска , която работи там от пет години. Говорим си за впечатляващата история на квартал Метелкова, за силата на актьора с идея и мястото на изкуството в днешно време. От нея разбирам, че 20-те тогавашни килии благодарение на художници от целия свят за превърнати в неповторими стаи, които посрещат любопитни туристи, жадни да пренощуват в… затвор. Всяка стая е друга - има съветска, френска, американска. В случая бях настанен в съветската, която съгласно Милица е една от най-впечатляващите, защото цялата стена на стаята е “произведение на изкуството ”.
Когато през 1990 година Югославия се разпада, Метелкова е изоставена. Сградите опустяват. Всичко е разграбено. Цари разпад. Постепенно локални актьори припознават мястото и се пробват да му вдъхнат живот. Общината на Любляна обаче има други проекти за квартала и през 1993 година в Метелкова влиза тежка техника с желанието да го съпостави със земята, а там да се построи бизнес център.
“Но хората към този момент бяха там, живееха и вършиха изкуство ” , споделя ми Милица, за която Метелкова е знак на свободата всеки да бъде себе си. Същото отношение към мястото имат и над 200-те души, които през 1993 година стачкуват с телата си и по този метод не разрешават кварталът да бъде опустошен.
От едната страна имаш общественост, която просто желае да прави изкуство. От друга страна стои градската администрация, която по това време се пробва да извлече облага от мястото
С нея тръгваме из Метелкова, с цел да попия от магията на мястото. От всеки прозорец се чува музика. От първия - рок. От идващия - поп. След това - рап. И джаз. И реге. Няма по какъв начин да не отбележа и миризмата на канабис, която се усеща на всички места. Това е един от най-големите проблеми - разпространяването на опиати. Като всеки огромен град, този също има правила и проблеми, които се бори. Проблемите се надушват, безусловно. Правилата пък се виждат - те са окачени под формата на табели и плакати из целия квартал.
“Това не е място за принуждение. Не толерираме и всевъзможен тип дискриминация. Категорично не насърчаваме продажбата на опиати ” , коментира ми Милица, до момента в който подминаваме най-малкия клуб в света. Една врата, зад която се крие пулт за диджея. Това е. Място за друго вътре няма и по тази причина хората се забавляват и танцуват начело, т.е. на улицата.
Вървейки по основната улицата на Метелкова, си мисля какъв брой е хубаво да си част от общественост, която изпитва същинска любов към изкуството и е подготвена да отстоява правото си да го прави даже и физически, в случай че това се постанова. В квартала човек може да открие питейни заведения с разнообразни стилове музика, ателиета, гей клуб и работилница за колела.
Милица се върна в хостела, с цел да посрещне следващите любопитни запалянковци да нощуват в някогашен затвор, а аз останах самичък. Исках да срещна жителите на Метелкова. Да науча повече за тяхната причина да са тук и да вършат некомерсиално изкуство в свят, който като че ли от ден на ден гони облага.
Разхождам се и фотографирам. След всеки кадър виждам още и още цветни арт съоръжения, надписи и табели. Любопитството ми пораства с всяка минала минута. Изведнъж погледът ми концентрира надпис “Отворено ”, залепен на остаряла дървена полуотворена врата. Суетя се дали да вляза вътре. Ами в случай че това е частна благосъстоятелност? Ами в случай че не съм мечтан в Метелкова? Все отново се престрашавам да вляза през първата врата и стъпвайки съвсем на пръсти безшумно и страхливо намирам още една врата с втори надпис “Отворено ”. Залепвам ухо и слушам стъпки от другата страна. Вътре срещам един от първите поданици на Метелкова скулпторът Бостян Новак .
Свързани
А стаята, в която го откривам е неговото ателие от 1993 година насам. Пристига на десетия ден от митингите против разрушаването на Метелкова и ясно си спомня за събитията преди 30 години.
“Дойдоха измежду нощ с тежка техника и започнаха да събарят. Ние протестирахме против това ” , споделя ми той. Моля го да ме разведе из ателието си. Показва ми част от плановете, върху които работи, като скулптора, изобразяваща “младото потомство, напълно погълнато от цифровите технологии ”. От него получих и отговор на въпроса за какво Метелкова е толкоз значима за локалната артистична общественост: “Защото преди този момент нямаше място, което младите можехме да развиваме своята креативност ” . Толкова елементарен отговор, само че повече от заможен. Изкуството има потребност от пространство, с цел да се развива, обмислям на глас пред Бостян.
Така видях Любляна аз - цветна и цялостна с изкуство. Време е да затягам раницата си и да тръгвам към идващото премеждие, което ме чака.
Започвам да привиквам с живота на пътешественика. Хубаво е да се събудиш и да не знаеш нито какво ще правиш, нито кого ще срещнеш. Решавам да отида в Любляна . Влакът до там от Будапеща пътува 7 часа и половина и е със наложителна резервация. Ставам рано сутринта, с цел да съм сигурен, че няма да го изпусна. Оказва се, че в Будапеща има три жп гари в другите краища на града и не всички интернационалните влакове минават през централната. Този за Любляна е един от тях. Тази жизненоважна информация за малко да ми убегне и да се озова на неверното място, само че за благополучие не стана. Качвам се във влака. И новият ден стартира.
Търся непокътнатото мястото, което ми е отредено на билета. Намирам верния вагон и се стартира. Първо купе… Второ купе… Трето купе… Четвърто купе… Шесто купе… Ами петото? Вървя по тясната пътека с напукан мокет и се запитвам мислено: “Къде е купе №5?! ”. Минавам повторно. Трети. Петото купе като че ли е останало на перона на гарата в Будапеща. Отивам до кондуктора и го запитвам къде ми е непокътнатото място. При други условия бих седнал, където е свободно, само че влакът е съвсем цялостен и вероятността да бъда изпъден, тъй като съм седнал на непознато, не е по никакъв начин дребна. А кондукторът - на външен тип доста напомнящ на нашите от БДЖ, само че с малко по-голям речников ресурс по британски език, със спокоен и балансиран звук се обръща към мен и споделя: “Мястото ви липсва във влака. Няма го. Но умерено. Знаем за този проблем. Всеки ден в този трен има пасажери като вас. Седнете някъде, където е свободно. ”
Спокоен, че математиката ми и уменията ми да се ориентирам не са оскъдни за сметка на организацията в унгарските железници, сядам в едно от празните купета. Паралелът с българските железници е явен. И някак ми става благо, тъй като носталгията към България и българската реалност ме налегна още от първия ден.
Пейзажите се сменяха. Хората в купето ми също. Именно това намирам за неповторимо при пътуването с трен. Възможността да прекараш време с изцяло непознати хора в малко уютно купе. Сама конюнктура някак си кара човек да се усеща длъжен да си опише житейската драма. Няма нищо по-истински от човешките истории. Особено, когато си на път.
По средата на пътуването три момчета от Ирландия влязоха в купето. Заговорихме се и за негативно време се превърнахме във влакови другари. Говорихме си за пътешествията ни, за това какво ни се е случило и какво чакаме да ни се случи. Оказа се, че те също е трябвало да пътуват в това несъществуващо купе №5 . Историята с уравновесения леко непукист маджарски кондуктор се повторила и те седнали в инцидентно купе. Малко по-късно обаче били принудени да го изоставен, защото… влакът е цялостен и всеки има непокътнато място. Дали то съществува или не е въпрос на шанс. В моя и техния случай - неприятен.
На британски има дума за метода, по който пътувам - “backpacking ”. На български нямаме такава дума, може би тъй като този способ за опознаване на света е малко прочут. А би трябвало! Най-близката дума на български, за която се сещам, е пътешествие. Създаването на другарства по време на странстващо странствуване като моето е повече от елементарно. Общо взето, когато против теб се появи младеж с огромна раница на гърба си, то знай - себеподобен е. Той/тя съвсем сигурно в продължение на седмици, месеци или години странства из Европа .
Зеленина, канабис и изкуство или добре пристигнали в Любляна
Словения ме посрещна със зелени гъсти гори и отвесни високи скали. Влакът ту завиваше наляво, ту надясно. Природата в близост към момента не беше попарена в дословния смисъл от летните горещини. Прозорците на влака се отваряха, тъй че можех да покажа лицето си на открито и да усетя порива на чистия планински въздух. Неусетно стигнах в Любляна.
Няма да ви изяснявам, че в словенската столица безусловно би трябвало да отидете на моста с катинарите, на този с орлите, да се качите до замъка на Любляна и да карате колело. Не тъй като не е хубаво, даже в противен случай. А тъй като за тези места бихте научили от всеки справочник, платен с най-малко 200% надценка от близкия магазин за сувенири.
Пристигайки в Любляна, не си купих справочник. Не ми беше и необходим. Идеята на цялото ми пътешестване беше точно тази - да нямам проект, да се оставя по течението и да видя какво ще ми сервира всеки един ден. Това, което се случи в словенската столица, е най-истинското доказателство за какво и вие най-малко един път в живота си би трябвало да опитате да пътувате по този метод.
Хостелът, който бях резервирал, се намираше на не повече от 5 минути от жп гарата. Според обявата той е в центъра на Любляна. Аз бих написал, че е отвън града - в напълно друга галактика. Тя се споделя Метелкова.
Метелкова е град в града в сърцето на словенската столица. Преди разпадането на Югославия там е имало политически затвор и военни поделения. Днес пандизът е трансфорат в хостел, а поделенията са различно арт пространство, станало в дом на актьори от града.
В хостела-затвор срещам северномакедонката Милица Римановска , която работи там от пет години. Говорим си за впечатляващата история на квартал Метелкова, за силата на актьора с идея и мястото на изкуството в днешно време. От нея разбирам, че 20-те тогавашни килии благодарение на художници от целия свят за превърнати в неповторими стаи, които посрещат любопитни туристи, жадни да пренощуват в… затвор. Всяка стая е друга - има съветска, френска, американска. В случая бях настанен в съветската, която съгласно Милица е една от най-впечатляващите, защото цялата стена на стаята е “произведение на изкуството ”.
Когато през 1990 година Югославия се разпада, Метелкова е изоставена. Сградите опустяват. Всичко е разграбено. Цари разпад. Постепенно локални актьори припознават мястото и се пробват да му вдъхнат живот. Общината на Любляна обаче има други проекти за квартала и през 1993 година в Метелкова влиза тежка техника с желанието да го съпостави със земята, а там да се построи бизнес център.
“Но хората към този момент бяха там, живееха и вършиха изкуство ” , споделя ми Милица, за която Метелкова е знак на свободата всеки да бъде себе си. Същото отношение към мястото имат и над 200-те души, които през 1993 година стачкуват с телата си и по този метод не разрешават кварталът да бъде опустошен.
От едната страна имаш общественост, която просто желае да прави изкуство. От друга страна стои градската администрация, която по това време се пробва да извлече облага от мястото
С нея тръгваме из Метелкова, с цел да попия от магията на мястото. От всеки прозорец се чува музика. От първия - рок. От идващия - поп. След това - рап. И джаз. И реге. Няма по какъв начин да не отбележа и миризмата на канабис, която се усеща на всички места. Това е един от най-големите проблеми - разпространяването на опиати. Като всеки огромен град, този също има правила и проблеми, които се бори. Проблемите се надушват, безусловно. Правилата пък се виждат - те са окачени под формата на табели и плакати из целия квартал.
“Това не е място за принуждение. Не толерираме и всевъзможен тип дискриминация. Категорично не насърчаваме продажбата на опиати ” , коментира ми Милица, до момента в който подминаваме най-малкия клуб в света. Една врата, зад която се крие пулт за диджея. Това е. Място за друго вътре няма и по тази причина хората се забавляват и танцуват начело, т.е. на улицата.
Вървейки по основната улицата на Метелкова, си мисля какъв брой е хубаво да си част от общественост, която изпитва същинска любов към изкуството и е подготвена да отстоява правото си да го прави даже и физически, в случай че това се постанова. В квартала човек може да открие питейни заведения с разнообразни стилове музика, ателиета, гей клуб и работилница за колела.
Милица се върна в хостела, с цел да посрещне следващите любопитни запалянковци да нощуват в някогашен затвор, а аз останах самичък. Исках да срещна жителите на Метелкова. Да науча повече за тяхната причина да са тук и да вършат некомерсиално изкуство в свят, който като че ли от ден на ден гони облага.
Разхождам се и фотографирам. След всеки кадър виждам още и още цветни арт съоръжения, надписи и табели. Любопитството ми пораства с всяка минала минута. Изведнъж погледът ми концентрира надпис “Отворено ”, залепен на остаряла дървена полуотворена врата. Суетя се дали да вляза вътре. Ами в случай че това е частна благосъстоятелност? Ами в случай че не съм мечтан в Метелкова? Все отново се престрашавам да вляза през първата врата и стъпвайки съвсем на пръсти безшумно и страхливо намирам още една врата с втори надпис “Отворено ”. Залепвам ухо и слушам стъпки от другата страна. Вътре срещам един от първите поданици на Метелкова скулпторът Бостян Новак .
Свързани
А стаята, в която го откривам е неговото ателие от 1993 година насам. Пристига на десетия ден от митингите против разрушаването на Метелкова и ясно си спомня за събитията преди 30 години.
“Дойдоха измежду нощ с тежка техника и започнаха да събарят. Ние протестирахме против това ” , споделя ми той. Моля го да ме разведе из ателието си. Показва ми част от плановете, върху които работи, като скулптора, изобразяваща “младото потомство, напълно погълнато от цифровите технологии ”. От него получих и отговор на въпроса за какво Метелкова е толкоз значима за локалната артистична общественост: “Защото преди този момент нямаше място, което младите можехме да развиваме своята креативност ” . Толкова елементарен отговор, само че повече от заможен. Изкуството има потребност от пространство, с цел да се развива, обмислям на глас пред Бостян.
Така видях Любляна аз - цветна и цялостна с изкуство. Време е да затягам раницата си и да тръгвам към идващото премеждие, което ме чака.
Източник: euronewsbulgaria.com
КОМЕНТАРИ