Дмитрий Чупраков е роден през 1990 г. в Сочи, но

Дмитрий Чупраков е роден през 1990 година в Сочи, само че живее повече от 10 години в Москва. По специалност е музикант - китарист. Завършил е Музикална педагогика в Русия, свири и преподава класическа китара. Днес Дмитрий живее в България.

Текстът, написан от него особено за OFFNews.bg, е роман от първо лице за " непобедимата съветска войска ", в която той е служил.

В Русия отношението към военната работа е доста спорно.

У нас всеки жител от мъжки пол, който е навършил 18 години, е длъжен да отбива военна работа. Някои руснаци гледат на военната работа като на нещо, което би трябвало да се заобикаля. Например купуват за себе си медицински свидетелства за съществуването на сякаш някакви болести, които разрешават освобождение от военна работа. Или пък до навършване на 27-годишна възраст (дотогава мъжете подлежат на военна служба) мнозина живеят в различен град, без да се записват в локалния боен комисариат, тъй че да не могат да бъдат намерени  от военния комисариат от родния град.

Като цяло има доста способи да избегнете военната работа в Русия. В това отношение на мен не ми провървя. Моите родители и моите баби и дядовци ме възпитаваха по този начин - всеки човек е просто задължен да служи в армията. А и въпреки всичко интервалът на наложителната работа е понижен от две години на една, което е изцяло задоволително. Една година все някак ще я изкарам.

През лятото на 2009 година, когато навърших 18 години, влязох в армията. И мен ме преследваше любознанието, тъй като ми беше извънредно забавно да видя съветската войска, която се счита за една от най-силните в света, от вътрешната страна. Въпреки че от тези, които служиха преди мен и видяха всичко със личните си очи, чух не най-ласкателните мнения.



Качиха ни в рейс и ни откараха до разпределителен пункт от Сочи до Краснодар. Пристигнахме късно през нощта на обширна територия с доста здания в извънредно положение, напомнящи повече на някакви затворнически пространства. Вътре, на всеки етаж, има стотици стоманени кревати с миризливи, мръсни матраци и възглавници, които никой в никакъв случай не е прал.

Тоалетната беше голяма и се намираше безусловно на улицата, само че беше мъчно да се влезе в нея, тъй като изпражненията от запушените дупки (нямаше тоалетни чинии) просто изтичаха на пода на открито. Там беше и единственият " душ " за няколко хиляди души. Всъщност това не беше душ, а гумен маркуч, стърчащ от стената тъкмо в тоалетната. Спомням си по какъв начин видях някой, който се миеше там и стоеше върху изпражненията от тоалетната.

В тази база хората се разпределят в разнообразни военни елементи, минават медицински прегледи и получават военни униформи. Някой прекарва там един ден, а някой - месец. Любопитно е, че тези дни не ти се зачитат за работа, макар че към този момент си в армията.

Веднъж пристигнаха едни военни и ни събраха осъществяване на някаква работа. Беше много необичайно, защото в действителност ние към момента не бяхме военни по това време. Аз също се причислих към тази група. Заведоха ни в хранилища, където имаше камиони с трупове на замразено телешко месо и ги мъкнехме през целия ден от камионите до фризери. Офицерите ни крещяха и споделиха, че тези, които работят неприятно, ще бъдат изпратени да служат някъде на север, където ще измръзнем, ще загубим крайниците си и ще се върнем вкъщи полусакати и инвалиди.

Докато товарехме тези замразени животински трупове, мнозина видяха, че върху месото има някакви цифри, които доста наподобяват на месец или година. Моите приятели споделиха, че това е месецът и годината на произвеждане на месо, само че беше мъчно да се повярва, тъй като годината беше и 1956, и 1960. Нещо такова. По-късно, по време на службата си, научих от готвачите, че месото е от стратегически хранилища и в действителност е лежало там към 50 години. Можете ли да повярвате? На вечеря постоянно месото бе черно и се разпадаше в супата като влажен самун.

За нашата работа чиновниците в складовете получаваха пари, тъй като трябваше да наемат някой против възнаграждение. Но ни караха да го вършим гратис. Научихме за това по-късно.

След като бяхме разпределени във военни елементи, започнаха да ни раздават униформи. Всички униформи бяха от руско време, а бутилките с вода бяха тъкмо като във филмите за Втората международна война. Униформите бяха раздавани в най-неподходящите размери, защото съгласно слуховете униформите с размери като M или L просто са били продадени нелегално.



Получихме връхни облекла, които приличаха на рокли, а ботушите бяха сложни за вървене, тъй като бяха няколко номера по-големи. Раздаваха кърпи за крайници (партенки, б.ред.). Това е тип парцал, който увивате към краката си вместо чорапи. Тъй като ботушите бяха доста по-големи от нашите размери, партенките непрекъснато се заплитаха и натрупваха, което правеше ходенето мъчително, неловко и на процедура невероятно. Бяхме облечени все едно на открито е 1940 година.



При идването във военното отделение за работа бяхме разпределени по елементи. Попаднах в единствената същинска бойна част „ Защитен взвод “.

Един боец незабавно изчезна някъде след разпределението. Видях го едвам след шест месеца работа, когато се появи във военно отделение за един ден. Той ми сподели, че командирът на нашия взвод в свободното си време се занимава с търговия на цветя. Това му носи положителни приходи. Още в първия ден след разпределението командирът му предлага договорка - този боец живее при командира в страната като свободен човек без отговорности на боец, отглежда цветя и прави домакинска работа. Той би трябвало да пристигна във военното отделение единствено при положение на регионална проверка и по-късно назад, с цел да помогне на командира в работата му.



Този боец ми сподели, че в близост от вилата на командира има къщи и на други офицери, където живеят бойци от други елементи. Те строят къщи за офицери и началници в подмяна на опцията да живеят отвън армията. Много офицери наподобява употребяват бойците като персонални плебеи, с цел да печелят пари или да икономисват от строители и служащи. Всичко това е нелегално, тъй че за времето на военните инспекции те докарваха тези бойци във военните елементи.

Благодарение на една такава инспекция видях мой другар от детството. Той сподели, че също служи тук, само че в действителност живее в своя град, където работи в автосервиз, и превежда цялата заплата на командири и офицери, с цел да му разрешат да не бъде във военно отделение.

Хм... помислих си. Чудя се по какъв начин ще се бият, в случай че ни атакуван.

В нашата бойна част задачата ни беше да даваме часовой. Охранявахме хранилища за муниции покрай Абхазия, окупираната от Русия територия на Грузия. Имахме автомати АК-74, 120 патрона, бронежилетки. Много патрони към този момент бяха ръждясали. Докато зареждахме гилзите в пълнителя, някои от сачмите можеха да паднат и в някои от гилзите към този момент нямаше барут. Просто пълнехме патроните назад в патроните, като че ли всичко беше наред. При военен конфликт те просто няма да стрелят.

Веднъж месечно ни плащаха заплата от към 200 рубли. Тогава бяха към 5 евро на месец, които по-късно непринудено давахме на командира, с цел да купи нови мебели за нашата рота. Никой не ни е карал принудително в прав текст, само че имаше намек, че въпреки и непринудено, в случай че откажеш да предадеш парите, ще видиш самичък какво ще стане. Следователно никой не се осмели да откаже.

Веднъж имахме учения. Половината военни камиони даже не можеха да се движат, тъй като в продължение на една година бойците сваляха или по-скоро крадяха елементи от тях, източваха масло и гориво, с цел да ги продадат на локалните поданици, живеещи безусловно зад оградата. Войници, които познавам, ми споделяха, че офицерите и командирите освен знаят за това, само че скрито им разрешават да откраднат всичко против дребен %. Така че военната техника, която наподобява доста прилична и подготвена за борба, в действителност е просто музеен експонат и нищо повече.

В последна сметка ходехме на тези извършения пешком. Това бяха единствените учения в цялата работа и единственият път, когато стреляхме с оръжие. Казаха ни, че сме бойна част и ще ни дадат към 200 изстрела. Подписахме всеки от нас да получи към 200 патрона (не помня точно). Всъщност ни бяха дадени 33 за всеки. Което е напряко добре, тъй като бойци от други роти са получавали общо единствено три. Три изстрела, три патрона за една година военна работа. Е, най-малко не бяха ръждясали. Нямаше цел. Просто стреляха към планината. На никой не му пукаше по какъв начин стреляме. Докладваха за упражненията и всичко беше наред.

По време на проверките и проверките научихме доста нови неща. В деня преди проверката офицерите ни раздадоха листовки с държавната норма за храна на един боец. Имаше банани, ябълки и риба. Списъкът беше голям. Например, един боец би трябвало да яде 100 грама банан дневно. Офицерите ни накараха да го научим наизуст. Ако някой от одита ни попита какъв брой банани ядем, отговорът би трябвало да бъде „ 200 грама дневно, другарю полковник “, другояче са ни обезпечени проблеми, макар че видяхме 90 % от продуктите от този лист за една година служба само на сън. Ограбваха ни и ни принуждаваха да крием кражбите на нашите офицери под боязън от наказване.

Тъй като ние охранявахме складовете с оръжия, нашата зона на отговорност и защита включваше и хранилища с храни. Гледах ги цяла година на дежурство. При тях постоянно идваха цивилни коли и някои хора товареха кашони с храна. Както ми споделиха по-късно, това бяха кутии със същите банани и други артикули, които бойците трябваше да имат на масата, само че офицерите бяха измислили страховит бизнес - да ги продадат на своите другари и познати на ниска цена.

По това време в Русия бяха издадени доста закони за попречване на малтретирането. Тормозът в армията е тип неофициална подчиненост. В армията у нас старите бойци могат да командват новобранци и даже да употребяват физическо принуждение.

Офицерите доста се опасяваха, че някой ще получи някаква контузия от физическо принуждение измежду бойците и ще бъде разследван от военната полиция. Винаги намекваха, че в случай че по-възрастните желаят да бият по-младите, би трябвало да си свиват юмруците. Това предотвратява натъртвания или други забележими пострадвания, само че сходни удари предизвикват и мощна физическа болежка.

Веднъж в нашия взвод един боец стартира да тормози различен боец. Конфликтът приключи с това, че той го ритна в лицето и му счупи носа. Всичко беше в кръв. „ Те сигурно ще виждат това и ще санкционират този глупак “, мислеха наивно някои бойци. Трябваше да се обадим на командира и да разкажем за подобен случай. Командирът беше гневен. Той пристигна и взе жертвата. За наша изненада в никакъв случай повече не го видяхме. Раненият просто изчезна от нашата единица, като че ли в никакъв случай не е съществувал. Той беше на никое място. Търсехме го, само че той просто изчезна. Беше ни неразрешено да приказваме за това. Заради вероятни проблеми той или беше уволнен със задна дата, или изместен в друго звено. По документи все едно в никакъв случай не е бил при нас. И този, който го е наранил, в никакъв случай не е бил осъден. Всички бяхме принудени да се преструваме, че нищо не се е случило и този боец в никакъв случай не е съществувал.

Днес мога да кажа следното - всичко в съветската войска е един огромен фалшификат. Всичко е единствено показно. Блестящите и чисти бойни машини не отиват на никое място, съгласно документите бойците изстрелват стотици патрони по цели по време на учения, само че в действителност това са няколко изстрела нагоре и куп откраднати патрони. На хартия ние, бойците, ядем отлични плодове, риба и месо, само че в реалност ядем каша с червеи и петдесетгодишно месо. Има закон за наказване за принуждение в армията и той е недопечен, само че в действителност в случай че страдаш, ще те махнат, а отговорните в никакъв случай няма да бъдат осъдени.

Истината е следната - целият смисъл на нашата войска е да кара другите да мислят, че всичко е наред.

А в действителност всичко е унищожено и ограбено.