Дъжд от германски бомби пада върху Лондон – това може

Дъжд от немски бомби пада върху Лондон – това може да звучи като сцена от Битка за Британия, само че градът е бил нападнат от Германия и по време на Първата международна война; този път не от лъскави самолети със страшни имена, а от цепелини. Описани от Уинстън Чърчил като „ големи мехури с елементарно запалителен газ “, тези злокобни по-леки от въздуха кораби предизвикват 500 смъртни случая на територията на Остров.

„ Това място беше изцяло унищожено при офанзива на цепелин през Световната война [Първата – бел. ред.] на 8 септември 1915 година Построени още веднъж през 1917 г.„

Въпреки че има малко доказателства, че дирижаблите са подобаващи за военната среда (между другото, изобщо не са подходящи), търсенето за тях е огромно измежду немските висши армейски чиновници. Въздушните кораби можеха да носят доста повече бомби на по-далечно разстояние от самолетите, както и да им се инсталират отбранителни картечници и в действителност са много сложни за събаряне.

Въпреки това, не е изненадващо, дирижаблите към момента са осезаемо уязвими пред един квалифициран зложелател и се оказват тромави като им е мъчно да се направляват дейно тъкмо над задачите си и им липсват техники за тъкмо бомбардиране.

Дори когато дебаркират, дирижаблите са разхвърляни от мощни ветрове, а няколко напряко са изгубени поради неприятните метеорологични условия.

Дирижаблите имат мощен психически резултат, само че се оказват много едва оръжие за война и потреблението им в последна сметка е прекратено.

Тези великански машини могат да доближат до 240 метра дължина и изисква големи запаси, с цел да се конструират. А един от най-важните запаси е кравешките вътрешности. Тази карантия се употребява за изработката на торбите, в които се съдържа газа на дирижабъла. Газът пък е това, което прави, както знаете, дирижаблите по-леки от въздуха.

Тъй като те са големи, количеството на употребяваните от тях запаси също е голямо, като всеки немски цепелин изразходва към 250 000 крави.

А същият материал, употребен за газовите торби, се употребява и за изработката на салами, въпреки и в доста по-прецизен развой. Германските управляващи в този момент са принудени да избират сред салами или дирижабъли. Както в този момент знаем, дирижаблите печелят тази конкуренция, и по този начин, най-малко за известно време, ресурсите, употребявани преди за изработката на салами, вместо това са пренасочени към строителството на цепелини.

Така, по време на цялата тази самодейност за конструиране на дирижабъл с военна цел, производството на салами е неразрешено в Германия и други окупирани територии…

Кожата на червата, наричана на запад и „ кожата на златаря “ („ Goldbeater’s skin “, goldbeater е занаятчия, който „ бие “ златото на листа) е необикновено устойчива на скъсване, само че доста тънка и лека. Тя се употребява за доста разнообразни неща през вековете, само че получава прякора си, поради своето приложение при производството на златни листа. Кожата се слага сред пластовете злато след биенето му, с цел да се разграничат обособените листове, когато се слагат един върху различен.

Доклад от 1922 година на Националния съвещателен комитет по аеронавтика на Съединени американски щати акцентира какъв брой скъпи са били тези тъкани.

„ Събирането на кожите от вътрешностите е било доста систематично в Германия по време на войната “, се споделя в документа. „ Всеки касапин е задължен да ги съобщи от животните, които е умъртвил. Агенти пък наблюдават и упражняват непоколебим надзор в Австрия, Полша и Северна Франция, където е неразрешено да се вършат салами.

Червата, след предаването им, се намокрят, отделят и външната им мембрана се обелва. След това се измиват в алкален разтвор и се изсушават. Полученият материал е кожата на златаря (или златобияча) – нещо извънредно, само че мощно.

Германците опитват и с други материали, с цел да изградят газовите торби, като да вземем за пример гума, само че не съумяват да намерят метод да ги запечатат задоволително компактно, с цел да спрат водорода, най-лекия детайл във Вселената, да изтича.

Те обаче схващат, че в случай че пластове кожа от карантията на кравите се положат един върху различен, когато са мокри, те се сливат дружно, до момента в който изсъхват. Това основава материал, който съгласно отчета от 1922 година „ при тегло от 130 до 150 г на кв. м, херметичността им разрешава загубата на единствено няколко литра водород на кв. м за 24 часа, при налягане от 30 мм вода. “