Беше студено. Мислеше си, че на втория етаж на гарата

Беше студено. Мислеше си, че на втория етаж на гарата ще е по-добре, само че не беше. На всички пейки бяха налягали хора, омотани кой в каквото има – одеяла, якета или просто остарели облекла. И тя щеше да нахвърля всичко, даже кърпи, на гърба си, само че нямаше. Не беше събрала всичките си движимости. Нямаше време. Нямаше мисли, нито кръв за това. Видя по какъв начин някъде към пет чеса сутрина – кой знае пък дали беше пет или шест – една жена се надигна от пейката, смъкна одеялото, с което се беше завила, съблече се и бялата й кожа светна, уплашена луна в полумрака на втория етаж. После навлече някаква фланела, която измъкна от голяма чанта натъпкана кой знае с какво. Онова, което Мишката видя, я раздруса.

Жената постави одеялото върху индивида до себе си. Той закашля тежко и надълбоко. Обзе я не боязън, че този вид ще я болести - Мишката усети нежността, с която онази жена, висока, тънка като светлината на мъждукащата лампа, зави индивида до нея. Ръцете й допряха въздуха, който беше издишал, помилваха гърба му – по този начин деликатно, като че той щеше да си отиде от света. Тук, на гарата на втория етаж, където от луната я делеше един покрив, хората бяха бездомници или доста закъсали. Нямаха пари за хотел в края на есента. Тук, където никой не очакваше, мършавата жена разстла и остаряла фланела върху индивида с грозната кашлица. Направи го по този начин нежно, без тон, по този начин деликатно.

Мишката си намерения – „ Дано оздравее. Помогни им, Господи. “

Беше си тръгнала. Не искаше да загуби положителното – то е толкоз малко и толкоз рядко. То е вода, която се изпарява в жегата и замръзва на студа. То е река, която пресъхва, само че човек не трябва да има вяра, че пресъхва вечно – просто водата набира мощ отново да стигне до жадния. Пресъхне ли на едно място добротата, в случай че не я забравяш, в случай че се връщаш в мислите си при нея, в случай че я запазиш надълбоко, доста надълбоко, по-дълбоко от костите, троха от нея да задържиш, тя ще поникне. Казвам ти – по този начин говореше майка й, преди да си отиде безшумно, без да се оплаква. Отиде си, само че в действителност в никакъв случай не си бе отишла от Мишката.

Затова Мишката си потегли – да резервира тази троха, по-дълбоко от костите, по-широко от мислите, тъй като мислеше си Мишката, обидата е самодивска трева – остра, тъмнозелена и при нея порастват тези гъби, челядинки, светлокафяви като очите на Давид. Тази трева даже да увехне, то е единствено в най-режещата горещина, то е единствено за няколко месеца и през април, даже в края на март, още веднъж издига зелените си копия. Глупости, какви челядинки. Давид не можеше да лъже. Отклоняваше погледа си от нея и Мишката се опитваше да не вижда това, само че забелязваше. После се случи най баналното. Видя ги Давид с това момиче.

Не го разпитва, не сложи погледа му в ъгъла. Погледът не би трябвало да се огъва и да кляка. Очите не би трябвало да изстиват в самотност. Баща й никого не поставяше в ъгъла – оттова никой не може да избяга, само че човек не се ражда да бяга, а да направи дом, да има такава хубава щерка като тебе, Мишке. Да има такава жена като майка ти… - тук думите на татко й свършваха. Тя пътуваше всеки ден от София до гара Метал, Перник, притъпкан трен, мраз, горещина, прахуляк.

– Да можех - споделяше татко й. - Да я бях избавил. И с по-малко се живее. - Не се живее с по-малко, тате, мислеше си Мишката. Аз ще направя ти да живееш с повече. Не би трябвало да непрестанно са пестиш. Ти казваш на мене – не трябва да си сама, откри си някого. Да е светен човек, може да е доста безпаричен, само че да е почтен – татко й добавяше безшумно, - Като майка ти.

Всичките думи и всички пътища го отвеждаха до майка й. Там стигаха и пресъхваха мислите му, само че не трябва по този начин. Не би трябвало да оставаш самичък.

Мишката си беше тръгнала.

Давид я беше намерил на гарата и от този момент Мишката вярваше, че гарата е нещо доста хубаво. Нещо топло в студения февруари, който след Давид стана най-хубавият месец в целия календар още преди човечеството да е било човечество. И тогава е имало февруари, и тогава някой Давид е попаднал на едно момиче, само че тогава не е имало гари, а преспи сняг.

- Студено ли ти е? - беше запитал Давид. Тя бе потънала в палтото си и във всичките облекла, които имаше – три блузи, два пуловера, палто и два шала, а към гарата беше мразовито. Имаше пари за билета до София, за една баничка и кисело мляко, другите беше оставила на татко си – той се беше излекувал от кашлицата, треската беше отишла там, откъдето бе пристигнала. Човекът беше още слаб, не можеше да се изправя – две седмици Мишката не върви на работа. Накрая татко й се съвзе и тя му остави парите. Напълни хладилника и то не с най-евтините салами, купи му домати, картофи, самун. Трябваше да работи. И тогава, в пет и половени сутринта, когато нощта на открито беше напълнила града, на гарата я откри Давид. Студено… – беше измърморил той. Тя, както я беше учила майка й, не призна, че трепери.

- Ясно – сподели момчето, което едвам се виждаше отдолу под брадата си. - Студено ти е – той й даде шала си, може би не най чистия на света, натежал от миризма та тютюн, само че толкоз топъл, цялостен с лято, че Мишката си намерения – топло ми е.

- За София ли пътуваш? – попита я той.- Ако не си за София, и аз не съм. Как мога да те оставя да вървиш единствено с това фино палто на гърба? Ето.

Даде й някаква вафла. Беше счупена на 100 части. Беше страхотна – никоя вафла не може да бъде по този начин натрошена – на 100, от благополучен шоколад.

- Здраво трепериш – сподели й Давид. – Нищо, обикновено е. Ето – той й даде едната си ръкавица. Голяма е, можеш да напъхаш и двете си ръце в нея. – Сигурно пръстите й щяха да миришеха седмица на тютюн. - Имаш ли къде да отидеш в София?

Имаше. Живееше на едно таванче, от което се виждаше черквата Свети Седмочисленици. Тясно като напръстник, едно легло. Дори маса нямаше, само че татко й беше поставил необятна дъска. Всичко беше наред. Там Мишка бе привикнала със студа, нейният непрекъснат съквартирант. Отначало продаваше банички и това беше прелестна работа – постоянно бе сита. Оттогава се убеди, че би трябвало да благодари на дамите, които месеха и печаха банички – мощни дами, изключително една Виолета – каквато бе яка, подобен бе и гласът й: - „ Слушай, ще хвърлиш топа, Мишке – споделяше тя, давеше й с две-три банички повече и заповядаше: „ Яж! “

После редуцираха броя и Мишка стана лелка в една детска градина – паралелно с изпитите за британска лингвистика, вземаше и изпити и по предучилищна педагогика. Бяха я разпределили в най-малката група, първа, на тригодишните в детска градина „ Миньорче “. Повечето деца й споделяха „ Мамо “. Имаше родители, които се заяждаха – само че заядливият човек не вижда по-далече от носа си, момичето ми. Той даже нос няма, другояче би подушил че постъпките му вонят, беше споделил татко й, човек, който имаше думи за всичко, само че нямаше пари – от кое място пари в пенсиониран преподавател, който занимаваше деца и родителите му плащаха кой с каквото може.

Човекът беше удовлетворен, че отива по домовете на хората, където беше топло. У тях, откакто си отиде майка й, беше топло в събота следобяд и неделя сутринта. Тогава Мишка се прибираше вкъщи – затопляха кухнята, която беше тясна кутия за обувки и по този начин прелестно и хубаво беше в нея! Чисто бели стени и лимонът Станой, който майка беше прихванала от семка. Баща й гледаше растението, приказваше му - моят остарял приятел… Заради татко си Мишката се научи да готви – вкусно и спестовно. Двамата не говореха доста, само че какъв брой хубаво беше да мълчат дружно.

- Когато обядваш с някого, момичето ми, пази му тишина – по този начин ще усеща, че си до него. Дори да си на работа, ще усеща, че още си вкъщи, че мълчанието е общо, негово и твое. Може да ти каже всичко – най-важното нещо, което е измислил през живота си, или най-глупавото.

- То ми носи шанс – беше споделил татко й. Показваше й, кой знае за кой път, едно шалче. - Майка ти и аз спечелихме от лотарията петдесет лв.. Ти беше слаба, напряко транспарантна. Но беше доста хубаво дете, Мишке. И ти избрахме шалче вместо различен подарък. Сега то ми носи шанс. - Баща й беше доверчив, толкоз прелестно доверчив човек не бе срещала по-рано. И Давид беше същият глупчо – беше спечелил пари, работеше, когато може – беше и преносвач, и водач, разнасяше пици, учеше машинно инженерство – най-трудната компетентност под слънцето, и си вземаше изпитите. Веднъж беше изкарал много – пренасяли мебели с някой от неговите другари, и й сподели:

- Богати сме, скорче.

Колко необичайно. Баща й питаше: -„ Не можеш ли да решиш тази задача, скорче? “ - Заедно я решаваха, татко й и тя.

Един басейн се цялостни от две тръби. През едната изтича, през другата се влива вода – за какъв брой време ще се изпълни? Двамата се потяха, изтощаваха се и с цел да наберат сили, пиеха чай от шипки. Ако попитаха Мишката какво е детството, тя би дала отговор - две чаши чай от шипки, една сложна задача за басейн и татко ми против мене на масата. Мама готви нещо, по тази причина детството е вкусно и мъчно като задачата за басейна, само че толкоз положително. Не би трябвало да забравяш положителното, върху него не би трябвало да попада тиня – беше споделил татко й. - Каквото и да става.

Сигурно Мишката беше споделила на Давид, че татко й я назовава „ скорче “. Имаме доста, скорче – беше прошепнал той. -. Много, доста пари. Хайде.

Отведе я в най-скъпи магазин. Ти си нямаш пуловер, измърмори Давид. На идващия щанд сподели: – Нямаш постоянни обувки за зимата.

- Имам – беше възразила Мишката. – После какво ще ядем?

- Човек постоянно може да натрупа пари, само че без постоянни обувки пуска грипа вкъщи – посочи Давид.

Пари човек постоянно може да завоюва и завоюваха – чистеха ресторант „ Вагона “ два пъти седмично. Лъскаха баните в всякакви жилища, изхвърляха боклуци от тавани и изби, лъскаха стълбища до искра. Виждаш, пари човек постоянно може да изкара, щом си до мене, скорче.

- Човек може и с по-малко, само че чакай да завърша, да стана машинен инженер - ще имаме купища, с екскаватор ще ги ринем, вярвай ми. Ще отидем в Париж, ще си купим капучино. Ще бъде хубаво, щурче. Тя знаеше, че ще бъде – даже във влака беше хубаво - един заледен трен, с който пътуваха до София в четири и половина сутринта. Но ти ми подари шал, скорче. Страхотен шал – в него екваторът и тропикът се събират на едно място – беше й споделил Давид.

Мишката обличаше една негова риза – на тъмносини и светлосини квадрати. Вървеше й с нея, в действителност й вървеше. Спеше нощем с ризата преди изпит и положителният шанс я държеше за ръка. Когато трябваше да откри решение за нещо доста значимо - да вземем за пример къде да потърси работа, ризата още веднъж й идваше на помощ. Още през идната седмица намираше работа – започваше да продава карти за градския превоз, за по-малко пари от пекарната, с по-дълго работно време, само че човек може и с малко.

Тя го питаше „ Гладен ли си, скорче? “ и избираше зарзават за вечерята. Първо най-евтините домати, напълно меки, съвсем пюре, с тях правеше пържено с извара, след това малко по-твърди за лукс, най-после спираше до най-красивия домат - голям като слънцето (знае ли го човек какъв брой огромно е то, в случай че се е завило в юргани от облаци в тоя мраз ). Доматът беше прелестен. Мишка го подаряваше на Давид, след това Давид го подаряваше на нея и двамата се радваха, като че щяха да вечерят с омари, октоподи и кой знае какви печени и пържени морски чудеса. Освен това Мишката правеше вълшебно кафе когато и да е.

- Голяма си, скорче – сподели й един път Давид. Целуна първо домата, след това пръстите й и сподели – Подарявам слънце за цялото лято.

После наеха един таван - след последния етаж на десететажен блок. Имаше стълба, каквато опират на череша в края на юли, с цел да оберат розовите като в детска брошура плодове. Двамата се катереха нагоре – току под тавана притежателят беше сковал дъски и имаше нещо сходно на хралупа. Върху дъските Мишката бе постлала дюшек.

Спяха върху него, не плащаха наем, тъй като почистваше трите входа на блока и градинките пред тях. Хралупата беше тяхната лятна резиденция – през август сигурно щеше да бъде хладно, а когато свиеше мраз, се прибираха на най-тесния дюшек в София, и колкото по-студено беше, толкоз беше по-хубаво.

- Скорче - сподели й Давид - Благодаря. Ти си лято от самото начало, почтено. Подарявам ти моите ръкавици. Не желая да пукнеш от мраз на път за дома.

Хубаво беше да купят по-мощна духалка в този дом от шест квадрата. Но имаха прозорец – дребен, колкото дамска чантичка, само че неговият перваз беше обичаното място на зората. Детинят започваше оттова, вечерта също. Обичаше да го чака, откакто приключеше с продажбата на абонаментни карти, с превода на някой доста сложен роман на Ани Пру или съглашение за продажба на керемиди. Но имаха пари! Да вървим на пазар, скорче – оферираше Мишката и тръгваха. Във Втори късмет беше прелестно в четвъртък. Тогава цените за кг облекла бяха ниски като дупките по улицата.

– За мене ще купим обувки в четвъртък - подхващаше Давид. - А на тебе ще купим в петък, когато докарат новата стока.

Като си мисля за майка ти, не ме хваща грип, споделяше татко й. Като си мисля за майка ти, виждам тебе - малко русо пате, толкоз слаботелесно, че ме боляха очите да те виждам. Беше доста злояда. Майка ти наливаше в едно легенче вода. Правеше корабчета от хартия, Мишке, пускаше ги във водата и по този начин цялостен час се хранехте двете – а аз гледах. Нервирах се. Тогава не разбирах какво е благополучие. А то беше пред очите ми - две хубави девойки у дома. Ако ги няма, какво остава - да се напия, да се натъпча с кюфтета и след това отново да се напия.

Тогава – по кое време стартира това „ тогава “ - Мишката не можеше да дефинира. Щастието беше прекомерно огромно, не се побираше в очите, в кожата й. Щастието беше риза на тъмносини и светлосини квадрати. Следобедът оставаше ярък, преводите й тичаха самоуверено напред, продажбата на абонаментни карти хвърчеше до небесата, изпитите й в университета се вземаха сами.

- Всичко има край - споделяше татко й. - Само щастието е безпределно. Може от време на време насладата да те напусне. Натикали са те в ъгъла, скорче, само че може ли скорец да живее в ъгъл, зазидан в мазилката сред тухлите? Птицата значи полет. Щастието е тук, на рамото ни. Може да се натъжим, да ни е погрешно, само че насладата чака да се обърнем към нея. Затова, скорче, когато скърбиш, спомни си нещо хубаво. То е семенцето на щастието. Ще поникне в мислите ти. Хубостта не може да живее в предишното. И индивидът не може. Живей в този момент, с цел да се стоплиш. Майка ти ме научи на това.

По-добре Давид да й беше споделил. Тя не бе забелязала, че погледът му се счупва по средата на пътя към лицето й. Всъщност видя – усети. Думите му се прекършваха. Сигурно тяхната таванска хралупа и студът му се бе сторил сложен за понасяне. Постоянно забитият й нос в някакъв превод му беше пристигнал допълнително, несъмнено постната чорба, която готвеше, кожата й, която му беше подарила, към този момент не го топлеха. Човек не може да изясни за какво се разболява и по кое време тъкмо е станало това. Човек не може да отговори по кое време една риза на светлосини и тъмносини квадрати е изгубила щастието.

Съвсем инцидентно ги видя – тъкмо както става в най-блудкавите истории, с които писателите печелят доста пари и доста позор. Естествено, Давид й беше приказвал за това момиче. Била примерен управител, доста проницателна, умна. Може би Давид дълго бе мислил къде да спрат с това удивително момиче - навръх завоя пред нон-стопа, откъдето вечер след 3 000-ната продадена карта за градски превоз се прибираше Мишката.

Нямаше никакъв смисъл от звук и олелия.

На другия ден сутринта Мишката направи както нормално вълшебно кафе - само че то към този момент не беше вълшебно. Давид излезе. Тя събра облеклата си в една чанта за 32 лв. – нямаше смисъл от по-голяма. Когато забогатееше, щеше да си купи най-грамадния куфар в София. Все в миналото щеше да си купи къща. Щеше да затопли всичките стаи като в люпилня и щеше да събере всички премръзнали хора по пътя си. Щастливата риза бе стояла в дрешника, огладена, задрямала на елементарната си окачалка. Мишката я взе, сгъна я прилежно и я остави на матрака, който единствено преди месец беше най-светлото място на техния таван. Тръгна. Бавно, без да се обръща. Ако се обърнеше, щеше да остане тук вечно, потънала в ъгъла, зазидана в тясната хралупа на дъските. Не взе асансьора. Слизаше по стълбището, благодареше на всяко ходило, което я бе отвеждало при щастливия мраз. Човек би трябвало да пази хубавото от отминалите си дни. То е равнища. Там може да засади дръвче, да отгледа плодове като в онази смела приказка на татко й.

Мишката нае различен таван, по-тесен, по-евтин. Беше студено, само че в случай че пуснеше за малко духалката – петнайсет минути, с цел да се стоплят краката, всичко си идваше на място. Не можеше да не помни онази жена, завила мъжа с неприятната кашлица с одеялото си. Не можеше за изхвърли от мозъка си нежността й. Има други момчета – споделяше си Мишката. Трябва единствено да се огледаш.

Но го нямаше Давид.

Баща й продължи да я назовава „ скорче “.

- Ти ще си останеш такава– сподели й той. – Човек не може за не помни скорчето, щом в миналото е дохвърчало в живота му. Човек среща такова птиче единствено един път. Най-голямата загуба е да го загубиш.

Мишката резервира Давид – в кожата си, в костите и в оная щастлива риза, която беше останала в хралупата на тавана. Когато трябваше да свърши нещо доста мъчно, нещо комплицирано и отвратително, си мислеше за топлия плат на светлосини и тъмносини квадрати – тогава положителният шанс се събуждаше. Тогава изпитите се вземаха сами и изреченията долитаха в преводите й като гълъби, като че ли беше протегнала към тях шепа царевица.

Ще имам къща, баща, сподели си една вечер Мишката. Във всички стаи ще бъде топло като в люпилня най-малко един път в годината. Ще довеждам премръзнали хора да се стоплят.

Баща й се усмихваше както преди, въпреки че го наболяваше зъб. Дано да може да потърпи, до момента в който с Мишката изкарат задоволително за добър ортодонт.

- -------

В квартал „ Църква “ на Перник, където преди години стърчаха руините на някакъв завод, в този момент имаше къща - не изключително огромна, боядисана в бодро жълто, с необятни прозорци. Пред нея грееше микроскопична градинка. Няколко гергини, скромна работа. Един мъж, наедрял, с късо подстригана черна коса, в мрачно палто, позвъни на вратата на не изключително огромната къща. Беше сиво, какво друго да бъде при започване на октомври? Хладният вятър сряза на две дъха на високия господин.

След малко се появи млада жена. Огледа се. Беше внимателна като думи към чужд човек.

- Нося ти това – сподели мъжът и посегна да подаде нещо на дамата. Всъщност дрехата надали струваше пет пари – изтъняла, избеляла риза на светлосини и тъмносини квадрати.

Вятърът притихна.

- Благодаря, не ми е нужна – сподели дамата. - Вече имам задоволително дрехи, Давид.

Беше студено, тъкмо каквато бе метеорологичната прогноза за началото на октомври.