Свръхдефицитът е ясен, ударното му свиване ще е опасно. Асен Василев и Промяната са дилетанти, чиято попара сърбаме всички
Беше належащо по-малко от седмица след оповестението на проектобюджета обществото да осъзнае, а политическите партии на по този начин наречената “промяна “ да признаят, че се намираме в тежка бюджетна обстановка. Очевидно нищо не работи толкоз отрезвяващо, както внасянето на бюджет, който черно на бяло демонстрира разрива сред доходи и разноски, макар, че от осем месеца финансовия министър Росица Велкова предизвестява, че ще се стигне точно до тук.
Дори антуражът на Асен Василев към този момент е внимателен в „ откриването на неточности “ в плана на Росица Велкова и хардлайнери като военачалник Атанасов, приказват за стягане на коланите, до момента в който остарели специалисти като Иван Нейков признават, че еврозоната се трансформира в мираж за обозримото бъдеще.
Бавно диалогът се измества от дежурния спор дали ще се съберат повече или по-малко пари към това какво би трябвало да се стори с цел да се ограничи дефицитът. Дали стартовата му база е 6, 5 или 4% по отношение на брутния вътрешен артикул към този момент става вторичен въпрос. Водещо е по какъв начин този раздор от 12 милиарда да се свие и по какъв начин новите заеми за 13 милиарда да се понижат.
Тук пътищата са три. Да се вършим, че няма нищо ужасно и пари има за всички, стига да не се краде, както ни изясни Асен Василев.
Вторият е да подходим като Симеон Дянков през 2009 година и да прибегнем към самоцелни съкращения, резултатът от които ще бъде съсипване на стопанската система и поголовна сеч – от приходите на най-уязвимите, до ограниченията, от които зависят бизнеса и капиталовата интензивност.
Има трети път, който е най-правилен, само че за неговото изтъкване се желае политическа зрялост, бягство от идеологии и популизъм, както и посвещаване на действителните цели в стопанската ни политика. Този път минава през самопризнание, че толкоз огромен недостиг не може да се вкара в възможни рамки единствено в период от една година. Това значи България да бъде в свръхдефицит (над 3% по отношение на БВП) най-малко тази година и вероятно идната, като едвам през 2025 година може да се мисли за приближаване към уравновесен бюджет.
Това, което в икономическата доктрина се назовава фискална консолидация, значи да се приложат такива ограничения, че бюджетният недостиг да се свие – било то, посредством нови или по-високи налози, съкращения в разноските или някакъв щадящ микс сред двете. Фискалната консолидация е противоположното на фискалната агресия, която пък се показва във очевидно нарастване на държавните разноски, когато стопанската система стартира да се свива и по този начин страната посредством бюджета смекчава шоковете от обръщането на икономическия цикъл – от напредък към спад (рецесия).
Най-често, когато политиката е вярна, етапите, в които стопанската система се свива са по-кратки от тези, в които пораства (иначе, рецесията се трансформира в депресия). Затова и експанзията най-често е ударна – в границите на година или най-много две, след което идват консолидационните ограничения. Колкото по-голям е бил дефицитът, консолидацията лишава две или повече години, съгласно това какъв брой бързо стопанската система се възвръща. В идеалния вид на третата година стопанската система към този момент е пораснала задоволително, че от преразпределението на спомагателния напредък да се съберат задоволително пари, с които приходите да изравнят разноските.
Нещата обаче не зависят единствено от размера на разноските и приходите, само че и от усета къде да се даде рамо и по какъв начин, и къде нещата да се оставят на самотек. Навлизане в подобен диалог ще стане прекомерно теоретично, въпреки че не е невероятно. Това се назовава адекватност на ограниченията и си има измерител – по този начин наречения фискален мултипликатор, който сочи кои държавни дейности имат максимален резултат. Да, във фискалната политика и данъчните облекчения, се одобряват за данъчни разноски. Оценяват се с размера на пропуснатите доходи, и полезността от въвеждането им се мери, както полезността от строителството на инфраструктура или покупката на военна техника, или каквото друго си представим.
Идеята на теоретизацията до тук е, че в случай че към бюджета се подходи експертно, а не политически, ще се реализиран най-хубави резултати за оптимално необятен кръг публични групи. Най-вероятно това значи тази година бюджетът да завърши с недостиг, който надвишава границата от три % по отношение на брутния вътрешен артикул, само че е по-малък от шестте %, които са изходна база. Най-добре да е по-малък и от пет % по отношение на Брутният вътрешен продукт.
Министерство на финансите разполага с извънреден модел за прогнозиране на икономическото развиване в разнообразни сюжети, както и за оценка на резултатите от една или друга смяна в държавната политика. Обхваща повече от 140 променливи, като близо 130 от тях може да се преглеждат и като подвластни, и като влияещи фактори.
Големият проблем на този метод е, че партии, които живеят продавайки мита за допустимо най-скоростно присъединение към еврозоната, би трябвало да признаят, че това няма по какъв начин да се случи най-малко преди 2026 година, тъй като консолидацията ще отнеме време и най-рано в 2025 година ще има недостиг, който е под лимита от три % по отношение на брутния вътрешен артикул.
Е, може свиването на недостига да стане и по-бързо, само че това ще значи държавното управление да разгласи война на междинна класа, дребния бизнес и уязвимите групи от обществото. Когато през лятото на 2009 година Симеон Дянков опростачи фискалната материя и я приравни на пица „ Маргарита “, той направи тъкмо това. Спря заплащанията по изпълнени публични поръчки. Отмени се швейцарското предписание за увеличение на пенсиите. Държавните заплати останаха на равнището си, полицията спря да получава нова екипировка. Вдигането на индиректен налог, като акциза върху цигарите сви на половина обложените количества цигари.
Справка в конвегентните стратегии, които самото Министерство на финансите създава и всяка пролет праща в Брюксел, показва, че специалистите в МФ са знаели, че всички бюджети на Дянков, до един – от актуализацията за 2009 до този за 2013, са задълбочавали рецесията, в която България беше изпаднала (виж графиката). И това би трябвало да ни послужи като средство за помъдряване.
Ако през днешния ден някой продължава да приказва, че дефицитът би трябвало да се свие стремително, то той ще продава легенди. Ако някой приказва, че той би трябвало да се свие, с цел да влезем в еврооната още през 2025 година, то или нищо не схваща, или е подготвен да върви през депресиране на стопанската система и криза за хората. Да, инфлация се бори най-ефективно посредством обедняване. Тоест, посредством изземване на по-голяма част от приходите на хората. В случая, фискалната консолидация, в случай че се направи стремително, има късмет да помогне за осъществяване и на двата от критериите, по които по този начин и не съумяваме да се докараме за еврозоната – дефицитът ще се свие, ще падне и инфлацията. Но на ужасна цена!
Далеч по-честно към обществото е страната да изтегли един или няколко огромни заеми за тази година, да припознае че дефицитът ще е над 3% по отношение на Брутният вътрешен продукт и да се концентрира върху структурта на разноските. Да отсее най-полезните и да редуцира останалите всред тези, които подлежат на редуциране. Това минава и през разобличаването на Асен Василев и „ Продължаваме промяната “ като дилетанти, чиято попара през днешния ден сърбаме всички. Всичко друго ще ни коства даже по-скъпо.
В същото време е нож с две остриета, че водещите малките екрани – Националната и двете частни BTV и Нова нямат грам лична икономическа експертиза, което към този момент ги трансформира в естрада за всевъзможни извършения на тематика по какъв начин да се свие бюджетния недостиг. Сериозно, в случай че някой ми беше споделил, че е допустимо малките екрани, които костват стотици милиони, като се имат поради цените на последните им придобивания, да нямат инструмент за оценка на реалистичността в изявленията на коментаторите и политиците в ефира им, не бих му повярвал. Поне, до момента в който не го видя с очите си. Ако в Лондонския Хайд Парк и до през днешния ден има камък, на който всеки може да се качи и да каже каквото си желае на останалите (друг въпрос е кой ще го слуша) то нашите малките екрани доближават до милиони и образуват мнението им.
