Ако най-малкият внук на Йордан Радичков беше станал космонавт, това

Ако най-малкият внук на Йордан Радичков беше станал космонавт, това би било невероятна сензация. Но 27-годишният Дани Радичков от години се занимава с писане и това е натурален развой. Думите, словото, книгите, писането, те не хвърчат безгласно из въздуха току по този начин. Те си имат извор в семейство Радичкови и той не е пресушен. Напротив – клокочи и споделя дребни човешки истории, истории за живот на каишка, истории за игра на гъски. Тия истории ги написа Дани Радичков, който при започване на годината издаде своя втори алманах с разкази, озаглавен „ Игра на гъски ”. Книга, в която всеки воин си има име, презиме и фамилия, населява съответно място в пространството, има си и адрес, по тази причина макар залюхания си темперамент, няма заплаха да се изгуби в света. Защо такива детайлности по отношение на героя, запитвам създателя Дани Радичков.

Аз държа всеки мой воин да има цялостно име. Защото в мига, в който посегна да го основа, това е някаква отговорност и аз не мога да го оставя тоя човек да върви гол и необут, анонимен, наляво, надясно. Това е почитание към основаването на тези персонажи, те са ми близки и ги обичам. И желая и на тях да им е добре.

Твоите герои, каквито и неуместни обстановки да населяват или сами да си основават, са светли души, цялостни с религия в положителния край. Ти като тях ли си?

Едни от най-мрачните неща, които съм писал, съм ги писал, когато съм бил извънредно благополучен и доста спокоен. Не зная за какво е по този начин, само че е правилно. Относно лекото възприятие на героите ми – вероятно това е, тъй като в последна сметка имам вяра в силата на човешкия дух. Не одобрявам невярата в индивида. Защото колкото и неприятни образци да има в цялата история на човечеството, не трябва да забравяме, че в тая история има и доста прелестни образци.

***

„ Такива са хората тука, грижат се един за различен, по малко и за себе си. Обичат се същински, а като се карат, по-истински се карат в сравнение с ние с тебе. Казват си всичко. Може да псуват, може да такова-онакова, но на другия ден все ще се помирят. Нямат различен избор. Толкова малко земя под краката им, пък те да не могат да съжителстват върху нея – това недоразумение би било самият пъкъл. И те в никакъв случай не биха го разрешили ”.

От „ Игра на гъски ” (Разказът от едноименния сборник)

***

Приятелите ти се отнасят с изключително възприятие за комизъм към креативните ти  изяви. Един от тях показа, че си е купил твоята книга единствено тъй като е решил, че е на дядо ти. Кой в действителност е най-яркият ти спомен за него?

Често ме питат, какво ми е завещал дядо ми - някаква огромна мисъл, да вземем за пример.  Това е огромната подигравка – че ми е обещано да съм роден в фамилията на този човек, само че да не го познавам прекомерно добре, тъй като той си отиде от този свят, когато аз бях в 8-ми клас. Но един от най-светлите ми мемоари е от 9-ти клас, когато него към този момент го нямаше – тогава бягах от час, с цел да чета книгата му „ Прашка ”, която остави вечно трайна диря у мен. Другата доста скъпа за мен книга е пътеписът му за Сибир „ Неосветените дворове ”. Това са ми спомените от моя дядо и несъмнено, цялото творчество, което е оставил.

***

" Бог може и да го има, само че може и да го няма. Но ти живей така, все едно че го има. "

Йордан Радичков, който цитира сибирски шаман в разказите си от тайгите на Якутия („ Неосветените дворове “)

***

На представянето на книгата ти стана ясно, че с огромно наслаждение крадеш от Кафка, посягаш и на Фокнър, обичаш Гогол и съветските класици. Не е ли прекомерно тъмен светът на техните творби?

Те показват целия парадокс и тежест на човешкия живот, и това е същността му. Винаги това сме си говорили с моите другари – че не е допустимо всеки ден са вървиш с усмивка като дебил, да демонстрираш, че всичко е прелестно, отлично. Напротив – би трябвало да изживееш всички компликации на живота през земния си път, всички тежки неща, тъй като това значи да живееш в цялост. Не можеш да си затвориш очите за тъгата, за страданието, загубата. Но не би трябвало да се заключваш и в пандиза на тези прекарвания. Трябва да си изчерпателен. Що се отнася до тия създатели, те със размах разказват парадокса, който е чисто обществена действителност – нещо, безусловно правилно за мен. От както свят светува, не мисля, че светът е място обикновено за живеене. Много мъчно е да се приказва за естественото изобщо. Аз съм писал курсова работа точно върху Гогол и Чехов – „ Дневникът на един вманиачен ” и „ Палата №6 ” - за лудостта и нормалността и кой е вманиачен, и кой - естествен. В „ Палата №6 ” – кой е вманиачен, кой играе лудия? Обществото ли е лудото, или лудият е лудия, или лекарят е лудия, че си приказва с лудия, че лудият е по-интелигентен от обществото? Кой е лудият? И това са велики работи, в които е казана голяма истина. Гогол и неговият „ Ревизор ”, в който се пита: На кого се смеете? - На себе си се смеете.

Ти на какво се смееш?

Най-вече на шегите на моите другари. Обичаме едни странни смешки да си описваме. Например: две мишки играят карти, едната споделя „ шах ”, а другата – „ тва да не ти е тенис, бе! ”

Казваш, че твоите писани истории разсмиват татко ти и разплакват майка ти, актрисата Мария Статулова. Сцената предизвикателство ли е за теб, би ли написал пиеса, моноспектакъл за своята майка?

Театралното прекарване ми харесва, то е вдъхновяващо. То е част от моето детство. Имам такива мисли в главата, само че имам още доста пиеси да прочета, до момента в който стигна до сцената. Нужен ми е опит с тая материя, някой ден може пък и да стане. Не зная дали бих могъл да напиша пиеса за нея, тя към този момент има своя извънреден моноспектакъл „ Надежда сляпата ”, който преди време игра в Народния спектакъл. Покъртителен, огромен моноспектакъл. Аз няма какво да пиша, тя към този момент го е изиграла.

***

„ Аз съм се родила по този начин – майка ми стъпва на един смок и си го туря на мозъка. Затуй съм се била родила сляпа... Аз затуй не го знам Господа накъде гледа, единствено той си знае. И аз се раждам и започвам да рева. Знам си, че съм саката в очите, мъчително ми е и си рева, рева, рева... и се чудят какво да вършат към този момент с мене. Една нощ татко ми търпял, търпял, па станал, че ме сграбчил, и бух в стената, та нека млъкна. Хубаво де, но аз не онемявам. И той отново – блъска ме, блъска ме, и аз си заспя едно хубаво. Мама ми била разтягала очите, та нека прогледам. Разтягала ги, разтягала, но нищо не направила. Ама добре,че отново виждам малко, щото има хора нищо не виждат... ”

Мария Статулова в „ Надежда сляпата ”, текст Боян Папазов

***

Кои са твоите герои в действителния живот?

Не  мога да приказвам за герои, ще отговоря, че най-важни са хората до мен – най-близките ми. Тези, с които споделям, на които се допирам, когато е мъчно.

Мария Тонева за WEBStage

Снимки: Иван ЧЕРТОВ
Дани Радичков и майсторът на преводите от китайски Стефан Русинов, на премиерата на „ Игра на гъски ”, което си беше чисто зрелище