Добромир Манев: В Америка отидох актьор, почнах като бояджия, но успях като художник
– Животът ми е като във трен, в никакъв случай не знам коя ще е идната гара
– Не мога да приема гибелта на брат ми, той просто отпътува някъде, без да ми се обади
– По-често се усещам като артист, който е художник, а не противоположното
Добромир Манев е един от най-харизматичните мъже на родния спектакъл и кино, който обаче през последните десетилетия прави изложения из Новия и Стария свят. В картините му се оглеждат пристрастеностите, спомените и сънищата на актьора космополит. Маршрутите и експозициите го водят от Калифорния до Тайланд, от Финикс до Дряново, от Париж и Рим до Пловдив и Варна. Роден е в Пазарджик на 28 септември 1942 година Завършва ВИТИЗ „ Кръстьо Сарафов “ през 1967 година Работи в Драматичен спектакъл „ Н. О. Масалитинов “ в Пловдив (1967-1969), Сатиричен спектакъл „ Алеко Константинов “ (1969-1970), Драматичен спектакъл „ Боян Дановски “-Перник (1970-1971) и Народен спектакъл за младежта (1971). Има над 70 функции в киното, само че напоследък се е отдал интензивно на рисуването. Брат е на огромния художник Никола Манев, който умря преди 3 година
– Кой в действителност е Добри Манев – художник или артист?
– Те не се отделят. Винаги са били едно цяло, това е естественото положение на духа. Проблемът е, че по-често се усещам като артист, който е художник, а не противоположното. Все отново над 30 години съм артист. Има и нещо друго, всяко начало е мъчно. Това съм го запомнил от брат си Никола Манев – когато застанеш пред бялото платно, все едно че за първи път в живота си започваш да рисуваш. Тръгне ли един път работата, тя те завърта и от време на време се основават облици, които даже не подозираш, че ще излязат. С актьорското майсторство процесът е различен. Напипаш ли същината на облика, влезеш ли един път в него и не усещаш, че го играеш.
– Не се ли страхувахте от рецензии на брат ви Никола Манев? Как въобще се отнасяше към вас като художник?
– Никога сред нас не е имало нито омраза, нито злоба. Първо, аз не мога да се съпоставям с Кольо Манев. Усещах неговата благосклонност по отношение на мен в това, което върша. И стигнахме до най-хубавото ни достижение – направихме една обща галерия. Беше много мъчно да се стигне до такава степен. Нивата и стилът са разнообразни. Въпреки че много хора започнаха да ни съпоставят и да ни поставят в някакви категории, което е безспорна неточност.
– Добри, имал сте обещаваща кариера в Младежкия спектакъл, за какво напуснахте българската сцена?
– Дойде един интервал към 1995-1997 година, когато стартира огромната застоялост в сектора. Не се правеха филми, театрите бяха полупразни. Тогава срещнах моята обичана жена Любомира, с която сме неразделни 25 години. Тя живееше тогава в Съединени американски щати и сред нас застана въпросът къде да живеем. Грабнах четките и боите и отпътувах.
– Как се развиваше кариерата ви в Съединени американски щати?
– В Америка минах през всички стадии: от елементарен бояджия до художник, с актьорство сред тях. Първите две години не можех да работя и се хванах незаконно като чистач в един затворен комплекс. Почиствах градините, басейните, входовете, тоалетните. После се издигнах, станах бояджия! Беше ми занимателно. Възприемах го като роля. Сроковете за осъществяване там са жестоки и аз боядисвах по един двустаен апартамент за два дни. Колегите ми бяха мексиканци и работеха по трима-четирима души, а аз работех самичък. До 3 сутринта съм боядисвал, спал съм два часа и в 5 ч. сутринта още веднъж съм на работа.
Благодарение на Люба последователно се отдадох единствено на рисуването. Картините се трупаха една след друга, а аз се чудех какво да върша с тях. Нямах самочувствие на художник – и в този момент го нямам. Докато един ден инцидентно срещнати другари – дамата живописец, а мъжът ваятел. Те ми споделиха: „ Какво чакаш, действай! “. И ме навиха да се включа в конкурс за художници от Калифорния – избраха произведения на 30 от 450. Между късметлиите бях и аз. Оттам потегли работата – започнах да върша изложения: в Ел Ей, Сан Франциско, Сан Диего, Финикс…
– Какво ви въодушевяваше в Америка? Какво има там, каквото тук го няма за един актьор?
– Вдъхновението не идва от мястото, а се носи от самия създател. Все отново Америка ми даде персонална и креативна независимост! Америка е напълно различен свят. Ако искаш да направиш нещо, имаш сили и потенциал, само че и шанса да попаднеш на точното място и на точния човек – нещата ще станат! Що се касае до вдъхновението, то си е било в мен. Носил съм го. Понякога един елементарен залез ми влияе, една луна, която е изгряла, или силуетите на облаците – всичко това ме е вдъхновявало.
– Къде другаде по света сте усещали прилив на креативна сила?
– Навсякъде, където се усещам добре. Бях в Тайланд 4 месеца, където нарисувах едни мощно цветни картини. Станаха горещи и темпераментни. Там не усещах никакво напрежение. Хората са усмихнати, даже най-бедните. Това идва от будизма. Имаш ли ориз и покрив над главата, повече не ти би трябвало в живота. Това е философията им. Дори кучетата в Тайланд са усмихнати!
– Кога последно се снимахте? Коя е най-новата ви роля?
– Преди две или към този момент май станаха три години се снимах във кино лентата „ Можеш ли да убиваш “ на Иван Ничев. Играя бащата на основния воин. Той е някогашен боен, който си е намерил по-млада жена, и синът му нещо се сърди. Но в последна сметка се оправят.
– За нещо съжалявате ли в живота?
– Не! За нищо не скърбя. Животът си е подобен, какъвто е. Приемам го и би трябвало да го изживеем пълноценно и да му се радваме.
– Какво ви липсва от Америка?
– Нямам носталгия към Калифорния, където живяхме 7 година, само че ми писна от непрекъснато топлото време. Към Вирджиния обаче имам сантимент. Там оставихме страхотна къща, на 800 метра от океана. Купих я в окаяно положение, ремонтирах я със личните си ръце. Една наша другарка българка, с която се видяхме в Париж, ни предложения на посетители там. Отидохме и се влюбихме в този щат. Когато купихме къщата, имаше един голям дъб на 400 години, 5-6 души не можеха да го обзет. Точно когато се пазаряхме, пристигна един голям камион с кран да отсекат този четиривековен дъб и да го извозят. Ние спряхме отсичането и по този начин купихме къщата, с него. Много обичах този дъб, само че по-късно го махнахме, тъй като се оказа, че от ураганите може да падне върху няколко къщи и да стане огромна пакост. Но друга носталгия не чувствам. Ние живеем като пасажери във трен – през днешния ден сме се качили на влака и слизаме на тази гара, която се споделя Америка, на следващия ден сме на различен перон, на друга гара – Тайланд, в този момент сме слезли на гара България и към този момент сме тук. Докато не решим отново да вземем влака за някъде…
– Къде живеете сега и с какво се занимавате?
– С Люба живеем от години в село Славейково, покрай Дряновския манастир, и на 20 км от Габрово. И тук мечтаехме да имаме селска къща с кокошчици, козички, кучета, с доста овошки и цветя. Нормалната селска идилия. Директорката на симфоничния оркестър Юлия Христова беше в Съединени американски щати на посетители и ни предложения да забележим селото, като дойдем в България. Като го видяхме, и се влюбихме. Къщите са огромни, каменни, с големи зидове и красиви дървени врати. И по този начин, купихме си къща в това село, работя, рисувам и се усещам прелестно. Има толкоз доста работа по една къща, която в никакъв случай няма край и не знаеш от кое място да се захванеш. Второ, интензивно се занимавам с изобразяване, имам огромно ателие и там работя. Иначе и домати отглеждам. Не ни е скучно, доста чета в свободното от работа време. В селото са най-вече англичани.
– Причината да се забележим и да създадем това изявление е откриването в Чирпан на паметника на вашия брат Никола Манев. Какво ще ни кажете за паметника?
– Това е едно огромно самопризнание към неговата персона и към творчеството му. Точно на националния празник, 22 септември, бе открит колосален монумент в цялостен растеж на брат ми – огромния художник на Чирпан и света. Отлятата от месинг статуя е дело на Владимир Кондарев, шеф на художествена изложба „ Георги Данчов-Зографина “. Изборът на мястото не е инцидентен, то събира в самобитен безоблачен кръг три извънредно огромни за цяла България създатели: Яворов, Моряка и Манев. Брат ми наричаше Чирпан собствен дом. Той споделяше: “Ако по света моите картини носят наслада на всевъзможни хора и раси, то е, тъй като съм български художник! ”. И все пак богатство дело, не мога да си показва брат ми от камък. Той просто отпътува за някъде, без да ми се обади. Така го одобрявам.
Инфо: Марица
