Един ден жена ми си тръгна и не се върна. Просто избяга. А аз останах с трите ни деца
Запознах се с Антонина на рожден ден на другар. Влюбихме се от пръв взор. После се оженихме. А скоро научихме, че скоро ще станем родители.
Живеехме в дребен град. Нивото на опазване на здравето тук беше ниско. Бременността вървеше добре. Но с цел да разберем дали ще имаме момче или момиче, трябваше да отидем в регионалния център, защото в нашия град нямаше ехограф. Затова взехме решение да не вървим на никое място. Нека беше изненада за нас.
Един ден Антонина стартира да ражда. Спешно бе приета в болница в близкия родилен дом.
Но никой: нито ние, нито лекарите чакахме, че след раждането на първия наследник незабавно ще бъде последван от втори, а по-късно и от трети. Тони роди тризнаци.
Не можех да допускам. Нямахме думи. Чакахме едно бебе, а се появиха трима герои едновременно! За мен беше невероятна наслада и… тройно благополучие. Но не и за Тони. Тя не знаеше накъде да избяга. Искаше да избяга далеко и да се скрие от всички.
Аз я успокоих:
— В потрес си от невероятната изненада. И евентуално си в следродилна меланхолия. Не се тревожи, скъпа! Всичко ще бъде наред! Заедно можем да го създадем! Виж единствено тези красиви бебета!
Тя като че ли се успокои. Но никой не знаеше какво беше в душата й по това време.
Няколко дни по-късно прибрах Тони и децата в нашия едностаен апартамент. Антонина от самото начало беше нервна, дразнеше се от всичко: децата, мен, живота ни.
Тя трепереше от рева на децата и не спеше. Помагах й с каквото можах. Направих всичко допустимо, с цел да облекча прочувственото й положение. Освен това всеки ден ходех на работа, с цел да осигуря прехраната на огромното ни семейство.
Това продължи шест месеца… А един ден тя просто отиде до магазина и… не се върна.
Бях необикновено обезпокоен: обадих се във всички лечебни заведения, след това в моргите. Дори се обадих на полицията. Но те споделиха, че ще я разгласят за търсене едвам след три дни. Почти полудях през това време! Добре, че майка ми пристигна и оказа помощ с децата, до момента в който диря майка им.
Тогава разбрах: Антонина просто не устоя и ни изостави, оставяйки трите ни деца да се оправят сами!
Нямах думи. Просто страдах. Накрая се взех в ръце. Гледайки синовете си, разбрах: в този момент животът им изцяло зависи от мен!
Майка ми се реалокира да живее при мен. Помагаше ми с децата, до момента в който бях на работа. Това беше най-трудният интервал от живота ни.
След това си открих работа в реномирана компания с висока заплата. След време съумях да намеря бавачка за децата и да й заплащам.
Работех настойчиво и отговорно, по тази причина след това ме покачиха и ми предложиха работа в различен град. Там ми осигуриха апартамент и служебна кола. Разбира се, че се съгласих. По това време децата към този момент бяха на четири години.
Взех ги с мен и ги записах в добра детска градина. От сложния живот останаха единствено спомените. Стана по-лесно да се диша. Срещнах добра жена, която се влюби в децата ми и стана същинска майка за тях.
Изглеждаше, че всички провали са зад тила ни.
Един ден се прибирах към у дома. Излязох от колата и срещнах очите й… на Антонина… Краката ми се подкосиха.
Тя стоеше, гледаше ме и не можеше да ме познае. Пристигнах с колата си, в бизнес костюм, благополучен и въодушевен. Антонина беше в остарял сарафан, а очите й излъчваха горест.
Оказа се, че тя осъзнала ужасната си постъпка и решила да се върне. Но нямаше връщане обратно. Отдавна стопирах да я обичам, а децата ми имаха добра майка.
Обърнах се и си потеглих. Усетих в този миг по какъв начин огромен камък от предишното падна от душата ми… И започнах да вдишвам по-свободно.
