Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки

Военната история на света е изтъкана от голям брой подвизи, дръзки офанзиви и обезверени защити. Геройство, смелост и неотстъпчивост в лицето на сигурната крах са измежду тези детайли от разказите за воинските подвизи, с които сме привикнали да обвързваме спомените за отминалите спорове. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се назова трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени рядкости, които изумяват както съвременниците, по този начин и идните генерации.

Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

През август 2021 година, Интернет бе залят от поредност мемета, подиграващи изтеглянето на Съединени американски щати от Афганистан под натиска на талибаните. Тази нова форма на подигравка отразява една остаряла като света наклонност – да се подиграваме с неуспеха на Великите сили. Съединени американски щати несъмнено не са единствената велика мощ, която се е изтегляла от Афганистан с подвита опашка. Неслучайно скалистите и сурови земи на Централна Азия са наричани „ Гробището на империите “. Съюз на съветските социалистически републики изпиват горчивата чаша в края на 1980-те години.

Преди това в Афганистан се изгубват завоевателните упоритости на индийци, перси, монголи, узбеки и араби. Дори Александър Македонски избавя живота си на косъм, до момента в който се опиват да подчини гордите планинци от Бактрия и Согдиана. Сред великите военни сили, оставили костите на своите бойци по скатовете на Хиндокуш би трябвало да се спомене и Англия. Нейната Афганистанска сага се разиграва през XIX век и е изпълнена с подвиг, покруса и несъмнено, изцепки.

Деветнадесетото столетие не инцидентно е наричано „ Епоха на империализма “. Това е време, в което европейците, водени от достиженията на Индустриалната гражданска война, си слагат за цел да подчинят целия свят. По-добри кораби, по-бързи  пушки, по-далекобойни оръдия, по-добри медикаменти – всички тези неща значат, че армиите на „ Стария континент “ превъзхождат всички останали съперници на света в качествено отношение. Макар големите дистанции да пречат на европейците да трансферират многочислени армии през морета и океани, няколко хиляди бойци от коя да е Велика мощ се оказват задоволителни с цел да съкрушат местни армии, наброяващи десетки хиляди.

Тези триумфи, реализирани по всички точки на планетата, основават у европейците едно очебийно възприятие за предимство над останалите. То от своя страна води до надменност и състрадание към „ дивите варвари, на които би трябвало да бъде занесена цивилизацията “. Макар че Европа несъмнено има какво да даде на останалия свят, европейците отпътуват по другите континенти на първо място с цел да вземат от локалните. В устрема за по-голямо взимане, другите европейски сили постоянно се сблъскват между тях. Христоматийният образец през XIX век е така наречен Голяма игра – конкуренцията сред Русия и Англия за надзор и въздействие над земите от Босна до Китай.

В тази конкуренция, локалните сили са просто дребни фигури върху огромната стратегическа дъска. Въпреки това, тези фигури постоянно работят своеволно и провокират гнева и реакцията на Великите сили. В други случаи, зад дейностите на локалните прозира дългата ръка на някоя друга велика мощ. През 1838 година, Англия взема решение, че емир Дост Мухамад Баракзай (1829-1839 г.; 1843-1863 г.) е минал на страната на Русия, давайки опция на северната империя да прокарва ползите си в Афганистан. Британия се бои, че руснаците търсят достъп до Индийския океан през Афганистан и Персия – политика, кардинално следвана от Петербург след 1716 година

Възползвайки се от войната, избухнала сред афганите и сикхите (които са английски васали по това време), английските управляващи в Индия – Източноиндийската компания, изпращат своя войска, която нахлува в Афганистан и превзема столицата Кабул. Емирът Дост Мухамад е покорен, а на негово място е подложен нов държател, правилен на Англия – Шах Шуджа Дурани (1803-1809; 1839-1842 г.) Дурани към този момент е сядал на афганския престол при започване на XIX век, само че е станал жертва на политическите битки в страната. Той е извънредно неизвестен измежду афганите и може да задържи властта си единствено посредством директна английска поддръжка. Това постанова Източноиндийската компания да разквартирува корпус от няколко хиляди бойци в Кабул. Заедно с тях се преселват фамилиите им, както и техните прислужници и помощници. Афганската столица се трансформира за малко в английска колония.

Бързата победа против афганите през 1839 година, основава измежду британците усещането, че планинците са дръзновен, само че никога прекомерно рисков съперник. За това спомага и голямото политическо разцепление сред обособените родове и кланове, неспособни да се обединят към една идея. Тази обстановка се резервира през идващите две години и половина. Британското наличие и обстоятелството, че Дурани работи като тяхна марионетка са бодил в очите на афганите, постоянно горди и ревностни към своята самостоятелност. Русия също е обезпокоена от надигането на английското въздействие в Хиндукуш. Каквито и връзки – действителни или измислени от британците, да са съществували сред Николай I (1825-1855 г.) и Дост Мухамад преди 1839 година, към този момент няма подозрение че Петербург е податлив да поддържа детронирания емир.

Докато опозицията натрупа сили, британците вземат решение да се съобразят с настояването на Шах Дурани да изтеглят гарнизона си от самия Кабул и да се разположат в обособен лагер на ок. 2.5 км от града. Самоуверени в своята мощ и предимство, британците се отдават на развлечение и отмора. Офицерите провеждат построяването на игрище за крикет. Провеждат се надпревари по конно поло, провеждат се ловни походи в планината. Вечерите постоянно се организират постановки на зародилата измежду бойците самодейна театрална натрупа. Зад огромна част от културните мероприятия стоят съпругите на висшите офицери, като да вземем за пример лейди Клементина Сейл, жена на генерал-майор Робърт Хенри Сейл.

Цялото това лъжливо успокоение се поддържа и от ковчежетата със злато, която Източноиндийската компания се постанова да праща на племенните вождове към Кабул и Джалалабад, с цел да може линиите за доставяне и връзка с гарнизона в Кабул да стоят свободни. Към есента на 1841 година, единствено година след окупацията, Източноиндийската компания преразглежда изпращането на „ бакшиши “. Загубили единствената си причина да търпят британците, афганските вождове стартират да се стичат под знамената на Дост Мухамад и рода Баракзай. В тази посока оказват помощ и слуховете за забежки на английски бойци с локални дами в Кабул и покрайнината.

Ситуацията доближава точката на шупване в края на октомври, 1841 година Един от синовете на Дост Мухамад (който към момента е в заточение в Индия) – Уазир Акбар Хан, провежда огромно въстание измежду популацията на Кабул и близките племена. Протести и безредици раздират града няколко дни, а към края на ноември, английският гарнизон губи няколко свои контролни пункта в града. В тази сериозна обстановка, командирът на английските сили в града – генерал-майор Уилям Елфинстоун като че ли изпада в амок.

При новината за избиването нацяло консулство в Кабул, той не подрежда вземането на каквито и да е съответни ограничения за сигурността. Същевременно вместо да се опита да разпръсне концентрациите на вражеските елементи, Елфинстоун бездейства в лагера отвън Кабул, на процедура преотстъпвайки града на афганите. Окрилени от неналичието на съответни английски дейности, афганите съумява да завземат цитаделата на Кабул и да употребяват артилерията й с цел да обстрелват английските позиции през целия декември. В рамките на няколко седмици, Елфинстоун губи ок. 1/10 от наличните си сили.

На 1-ви януари, 1842 година, английския пълководец реализира сделка с Уазир Акбар Хан. Вероятно на Елфинстоун това съглашение се е коствало разумно, само че за всеки непряк наблюдаващ то е явно смъртна присъда за британците. Доверявайки се напълно на устните уверения на афганите, Елфинстоун се съгласява измежду зима да изтегли всичките си бойци и цивилни от английския лагер към Кабул и да отстъпи към Джалалабад, ситуиран на ок. 150 км на югоизток от афганската столица.

Пътят минава през кръстосан планински терен. Зимата е сурова, натрупалите снегове са дълбоки и подли. Тръгвайки от Кабул, колоната на Елфинстоун наброява 4500 бойци, от които 700 европейци и 3800 индийски сепои, както и ок. 10 000 цивилни – дами, деца, прислужници, преводачи, търговци и така нататък Съгласно сделката с Уазир, Шах Дурани и свитата му са оставени на милостта на афганската навалица. В подмяна, афганите дават обещание, че няма да закачат оставените в града ранени и заболели английски бойци и индийски сепои.

Британската колона напуща Кабул на 6-ти януари 1842 година, започвайки своя муден и уморителен марш по заснежения планински път. Не е минал и час от тръгването им, когато силите на Акбар Хан нахлуват в казармите на британците и избиват всички ранени и заболели бойци, след което откриват огън с артилерията си по оттеглящата се колона. Излишно е да се загатва, че обещаните от Акбар Хан хранителни запаси, гориво за лагерни огньове и планински водачи които да оказват помощ на походната колона по този начин и не се появяват. Подофицерите на Елфинстоун го увещават да върне армията назад в Кабул и да завземе града със мощ или да окупира близката цитадела Бала Хисар. Елфинстоун декларира че няма връщане обратно.

На втория ден по близките височини се появяват афганите на Уазир Акбар Хан, само че те не носят подпалки за огъня или хранителни запаси, а единствено гибел и засади. През целия ден колоната е атакувана от всички страни. Британците са принудени да изоставят и повредят съвсем всички свои оръдия, като в колоната остават единствено три настоящи. В тази конюнктура, откакто са минали едвам 10 километра от Кабул, британците са настигнати от Уазир, който се прави на ударен по отношение на засадите, обвинявайки локални родове, несвързани с него. Той дава обещание на Елфинстоун да посредничи за по-нататъшното придвижване на колоната и престорено потегля по пътя към Корд – населено място, контролиращо маршрута, по който се движат британците.

Британците навлизат в дълго  шест километра дефиле, в което са атакувани от локалното племе гилзаи, предизвестени от Акбар Хан предния ден. Британските бойци се бият настойчиво и след денонощие на мраз, патрони и засади, колоната минава прохода. Онези, които изостават или не могат да продължат, са безмилостно изклани. На 9-ти януари, след три дни преход, колоната е минала по-малко от 40 километра, а към този момент 3000 души са починали.

Според оживелите мемоари от дневника на Елфинстоун, към този миг множеството му сепои са изгубили пръсти на ръцете или краката от премръзване. Някои от бойците се самоубиват с цел да не попаднат в плен, а други просто измръзват до гибел. Акбар Хан още веднъж се появява и предлага да вземе дамите, децата и техните прислужници под своя защита. Лейди Сейл, за която към този момент става дума, приема предлагането и цивилните напущат колоната. Скоро по-късно индийските прислужници и дамите, които не са европейки, са избити. Същевременно, няколко стотин афгански наемници измежду сепоите се пробват да дезертират, само че са атакувани и избити, а малцината оживели са продадени в иго.

На 12-ти януари, броене разкрива, че общо 12 000 души към този момент са изгубили живота си по една или друга причина. Акбар Хан идва още веднъж и кани Елфинстоун и заместника му на договаряния в своя лагер. Изпадналия в цялостна потиснатост английски военачалник приема. Афганите го вземат в плен и отхвърлят да му разрешат да се върне при бойците си, макар митингите на заместител командира – бригаден военачалник Джон Шелтън, който декларира че като мъж, боец и пълководец заслужава правото да се бие и да почине паралелно със своите бойци. Междувременно, колоната продължава да се движи, към този момент командвана от бригаден военачалник Томас Джон Анкуетил. Британците доближават до особено построена от афганите бариера.

Плетеница от клони, колове и тръни загражда стеснен сектор на пътя към Джалалабад. В отчаянието си, английските сили нападат барикадата, само че множеството са избити от разположените по близките скали афгани, към този момент въоръжени със стотици пленени английски пушки. Един отряд от ок. 80 души съумява да си пробие път и заема позиция на рид край дребното селце Гандамак.

По сред си, британците от 44-ти пехотен полк имат единствено 25 работещи мускета с по 2 заряда за всеки. Афганите и оферират да се предадат, на което един смел сержант извиква „ Няма шибан метод! “ В последвалото кърваво меле, съвсем всички са изклани. Единствения избавил се офицер е сгрешен от афганите за военачалник – сметнали жълтия плат към тялото му за генералска униформа, а това в действителност е знамето на полка, което капитанът увива към тялото си, с цел да не бъде пленено. Заедно с него са хванати още 7 редови войници.

Друга група от 15 английски офицери съумява да избяга с конете си към прилежащото село Фатехабад. Местните им оферират храна и заслон, след което заколват десетима от британците до момента в който ядат. Други четирима се пробват да избягат на конете, само че са разстреляни от ситуирани по покривите локални. Един единствен съумява да избяга, само че се залутва в непознатия терен, догонен е и е обезглавен.

На 13-ти януари 1842 година през портите на Джалалабад минава един единствен човек от общо 16 000 тръгнали на път – военният хирург Уилям Брайдън, яхнал ранено пони, което е взел от обречен на смърт английски офицер, употребил животното като част от персоналния си обоз. Самият Брайдън е ранен в главата – черепът му е спукан с удар от вражеска сабя, отклонена в последния миг от патрондаша, с който хирургът е омотал главата си под шапката.

Байдън оцелява след тежкото тестване и разгласява своите записки за похода. В идващите няколко дни в града идват още неколцина ранени сепои, крили се дотогава из раздираните от ледени ветрове хълмове, преследвани от афгани и диви зверове. В своя публикация, оповестена през 2013 година, списание „ Икономист “ характеризира отстъплението от Кабул като най-катастрофалната английска загуба, претърпяна преди рухването на Сингапур през февруари, 1942 година