Възхитителна книга – терапия за ума и сърцето“, така списание

„ Възхитителна книга – терапия за мозъка и сърцето “, по този начин списание „ Таймс “ дефинира втория разказ на Том Ракман,, който ще плени всеки четец със своите точност, деликатност и дълбочина. Книгата излиза на български на 28 февруари под знака на издателство „ Кръг “ в прелестния превод на Диляна Георгиева и корица от Милена Вълнарова.

Том Ракман, английско-канадският занаятчия на красивата прозаичност, се подреди измежду най-хубавите модерни писатели с първата си творба „ Неудачниците “, която излезе у нас през 2020 година Романът се трансформира в обичан на читателите със своя жанр и вниманието, което отдава на дребния, трагичен човек. Във „ Възход и проваляне в живота на Тули Зилберберг “ още веднъж се усеща авторовата обич към онеправданите, само че тук Ракман надскача личното си равнище. Той ни завихря в динамичност и темп, които провокират любознанието до краен лимит. Изгражда изложба от комплицирани, смайващо колоритни герои, които слага пред най-трудно разрешимия спор – на личните илюзии. И всичко това е написано с внимание и богат език.

Главната героиня е Матилда Зилберберг, в резюме Тули. Нейните черти и орис припомнят на класиката „ Матилда “ от Роалд Дал. Тули е странна и неподправено ексцентрична, добродушна и безразсъдна, начетена, без да е приключила гимназия, а животът ѝ я среща с редица неприятни хора, макар които тя съумява да съзрее. Когато на 10 години Матилда изчезва от вкъщи си в Банкок, тя поема на шеметна обиколка из света в компанията на група особняци.

Историята на Тули и необикновените условия към нейното израстване се оказват завладяваща тайнственост. След като се снабдява с упадъчната книжарница „ Краят на света “ в забутан Уелс, тя получава загадъчно известие, което съживява предишното й. Момичето потегля на път в търсене на истината. Разкрива секрети и живее на ръба, което има своето обаяние, само че и крие доста клопки. Губи се, постоянно под въздействието на други, по-могъщи от нея сили, и се намира – постоянно с помощта на себе си.

„ Възход и проваляне в живота на Тули Зилберберг “е престъпен разказ, само че без убийства; философска книга, само че без утежняващи разсъждения; разказ за порастването, без да бъде сантиментален; разказ за пътуването, без да отегчава; разказ за феновете на книжарници без никакви клишета. Роман, който задава въпроси, провокиращи човешката жадност за себепознание. Роман, който е „ толкоз добра компания, че не искаш да свършва – както написа английският „ Телеграф “: – Том Ракман е написал вълнуваща история, в която се влюбваш “.

Том Ракман (1974 г.) е публицист и публицист, роден в Лондон и израснал във Ванкувър, Канада. Учи кино в университета на Торонто, а по-късно приключва публицистика в Колумбийския университет. Преди да се посвети на художествената литература, работи за „ Асошиейтед Прес “ и „ Хералд Трибюн “. Още с дебютния си разказ „ Неудачниците “ (2010 г.), преведен на повече от 25 езика, се подрежда измежду най-талантливите модерни създатели.

* * * 
Снимка " Кръг "

Из „ Възход и проваляне в живота на Тули Зилберберг “
1988
– Пижамата ти е наобратно – означи Пол.

– Кое, какво?

– Тули, късно е да се разхождаш.

Тя погледна часовника на стената.

– Едва врабче без чайка е.

– Спиш с чорапите.

– Не спях.

– Тули, би трябвало да си събуеш чорапите, преди да си легнеш.

– Защо?

– Ами – той дълго обмисля отговора. – Ами всъщ­ност няма основателна причина, остави ги.

– Мислех си нещо преди.

– Хм?

– Притеснявах се.

– За?

– Не тъкмо, че съм се тормозила.

– Ти сама сподели, че си се тормозила.

– Просто не можех да си избия от ума… – Тя по­сочи празния долап, отиде до него, като че ли притеглена от показалеца си, чийто връх притисна в полираната дървена повърхнина на равнището на очите си, дръпна пръста си и огледа строго побелялата от натиска кожа, която още веднъж бързо се изпълни с кръв. Повтори придвижването, като този път натисна по-силно и…

– И въпреки всичко защо? – прекъсна я той.

– Какво защо?

– За какво си се тормозила?

– Че ще умра и че ще стана на 10.

– Да умреш ли? Че за какво?

– В последна сметка ще се случи.

– Но това е доста надалеч.

– И че ще стана на 10.

– Тули, няма по какъв начин и двете да се случат. Е, има по какъв начин. Но ще мине доста време сред едното и другото.

Сякаш с цел да покаже какъв брой ще е това доста време, тя се смълча с издути бузи, до момента в който най-после не издиша.

– Когато умра, ще съм постоянно мъртва.

– Когато умреш, няма да има безкрайност. Когато ум­реш, няма каквото и да е.

– И нищо не се случва вечно?

– Може и по този начин да се каже.

– О, само че чудех се и още нещо – рече тя, необезпокоява­на от безкрайното нищо и насърчена от способността си да го въвлича в диалог и по този начин да отсрочва ляга­нето – това среднощно странствуване до вечността. – Господин Михелчич обясняваше по какъв начин когато…

– Кой е господин Михелчич?

– Учителят ми по природознание. Онзи, за който споделих, че наподобява на хипопотам.

– Не непосредствено на него, нали?

– На теб ти го споделих. Но аз обичам хипопотамо­вете.

– Хипопотамите.

Тя потръпна от грешката си.

– Хипопотамите. – А след това продължи. – Господин Михелчич сподели, че когато паднеш в черна дупка, се зак­лещваш там вечно и няма по какъв начин да се измъкнеш. Като в плаващи пясъци.

– Да, Тули, черните дупки би трябвало да се заобикалят. Точно както плаващите пясъци.

Тя притисна върха на показалеца си към шкафа, наблюдава по какъв начин постепенно се съживява и отново го натисна, ос­тавяйки го без кръв.

Пол отвори уста да проговори, след това се намръщи на компютърното управление в скута си, към кое­то върна цялото си внимание.

Тули обиколи три пъти холната маса, като всякога го настъпваше, а най-после се насочи по тъмния кулоар към стаята си. Хипопотамите имаха жълти зъби, които чиновниците в зоопарка чистеха с метли и големи туби паста за зъби. Какво ли беше в устата на хипопотама?

След по-малко от година в Австралия това бе последната им нощ. Мебелите в стаята ù бяха оголени и единствено очертанията в праха бележеха къде са стояли движимостите ù. Тя издърпа куфара от спалнята и избърса театрално чело, макар че нямаше кой да я види. Със засилка го плъзна по полирания дървен под към врата­та на всекидневната.

– Ще ти се забие някоя тресчица. – Той остави рабо­тата си и скръсти неудобно ръце. – Може ли към този момент да си лягаш?

Тули се строполи на пода, като че ли бе заспала с щрак­ване на пръстите. Клепачите ù потрепваха.

– Моля те, лягай си.

Тули се отдалечи с отпуснати плещи, спъна се в каишката на един куфар в коридора и удари пищяла си във вратата на стаята си. Скочи в леглото и се обър­на по тил. Заопипва под завивките и извади книгата си, само че известно време не включи нощната лампа, зас­лушана в гласа на Пол, който говореше в коридора.

– Следващото място – рече той. – Следващото място ще е по-хубаво.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.