Живот като на кино. Изповедта на Юлия
В първата си книга Юлия Годумова споделя невероятната история на своя живот
Ако някъде сте прочели, че няма по-добър публицист от живота и не сте повярвали, прочетете тази книга, с цел да се уверите.
„ Живот като на кино. Изповедта на Юлия ” е роман на една модерна жена за това, какво ѝ е поднесла ориста. Без капка небивалица.
Иска се невероятна храброст, с цел да се разкриеш докрай. И да поднесеш на непознатия четец своя живот.
До един миг авторката върви по пътя на Пепеляшка. От едно детство без празници – изпълнено с апетит, пердах и унижения, до живот като в приказка. Като на кино. Но в случай че приказката приключва щастливо със женитба в двореца, животът на Юлия продължава и след годините с „ принца ”…
Животът я среща с насилници, мафиоти, сътрудници на секрети служби, арабски милионери, българки, търсещи по-добър живот в далечни страни… И доста положителни хора.
Обикаля най-големите игрални зали на света, в живота ѝ се редуват облаги и загуби – като в едно огромно казино, щастливи години и разочарования…
И въпреки да признава, че от години не е писала нищо друго с изключение на СМС-и, Юлия се взема решение да напише книгата на своя живот. Може би с желанието да внуши и на други дами, попаднали в сложни обстановки, че не би трябвало да се предават.
Случайността я среща с Евгений Тодоров, който има повече опит в писането и който взема решение да ѝ помогне – изкушен от историята на нейния невероятен живот.
„ Сигурно не всичко, което претърпях, е образец за подражателство – споделя тя първоначално, – Не ме съдете! ”
Така се ражда тази невероятна книга…
ПЪТЯТОткъс от книгата
Живеех сама, на общежитие, нямах другари, нямах пари и бях гладна.
Имах някакви стотинки, които щяха да ми стигнат за рейса от Мадан до квартал „ Бориева “, където работеше майка ми.
Тя щеше да ме нахрани. Отидох, нахраних се, само че нямах пари за връщане. Започнах да троша пръсти, майка ми се сети да ме попита по какъв начин ще се върна и ми даде два лв..
Следващата седмица отново закъсах, отново отидох да ме нахрани майка. И отново взех два лв..
Третия път – същото. Но когато майка ме попита отново имам ли пари, гордо отговорих, че имам. А нямах една стотинка.
И потеглих пешком. Девет километра.
Девет километра премислях живота си…
Баща ми беше пияч и постоянно намираше мотив да ни пребива от пердах по азбучен ред – мен, брат ми и майка ми!
Омъжих се на 16 години, с цел да избягам от насилието, само че се оказа, че мъжът ми бие още по-лошо.
Имах щерка, която не ми даваха да видя. Гонеха ме с камъни.
Бях мислила да скоча от моста в Мадан, само че се опасявах, че единствено ще осакатея и майка ми ще би трябвало да се грижи за мен след това… И се разплаках.
Беше прелестен безоблачен летен ден, пороят от сълзи не засъхваше под ярките слънчеви лъчи, а някъде от дълбините на мрачната ми душа изплуваха нови и нови епизоди от нещастния ми живот!
А бях единствено на 20 години!
Изведнъж някаква мощ ме накара да се усмихна – през сълзи.
Поех си въздух, избърсах сълзите горчиви, погледнах слънцето и се заклех да се оправя с тоя прогнил живот сама! Иначе какъв е смисълът да пребивавам?
Така взех решение и по този начин заживях – до ден сегашен. Тази книга е взор обратно във времето с положителни и неприятни мемоари, безчет решения – ту правилни, ту прибързани! Моята равносметка, моята изповед и моите препоръки.
Голата истина – черно на бяло!
Когато съм разказвала на някои хора какво съм претърпяла, те са възкликвали: „ Ти си живяла като на кино “.
Да, претърпях доста неща, прекосих през какво ли не като по филмите – драми, комедии, трагедии… Бях и роза, и бодил в очите. Наивно имах вяра, безумно страдах. Летях високо, падах мъчително. На моменти пък животът ми бе като турски сериал – преживявах някакви драми, които след това се оказваше, че не си е коствало да им обръщам внимание, тъй като нещата се нареждаха.
Но в никакъв случай не съм се съжалявала – сама си избрах този живот.
От дистанцията на времето си припомням с обич за хората, с които ме срещна ориста. Е, не всички ме обичаха. Но простих на всички и ги апелирам за прошка – нали безгрешни хора няма?
Ето какви бяха моите решения, моят избор на хора, места и условия, от които получих доста скъпи уроци, построили индивида, който съм…
Наближавам 50-ата си годишнина. Време е за равносметка.
А може би ми предстоят по-вълнуващи неща?
Кой знае!
Юлия
Ако някъде сте прочели, че няма по-добър публицист от живота и не сте повярвали, прочетете тази книга, с цел да се уверите.
„ Живот като на кино. Изповедта на Юлия ” е роман на една модерна жена за това, какво ѝ е поднесла ориста. Без капка небивалица.
Иска се невероятна храброст, с цел да се разкриеш докрай. И да поднесеш на непознатия четец своя живот.
До един миг авторката върви по пътя на Пепеляшка. От едно детство без празници – изпълнено с апетит, пердах и унижения, до живот като в приказка. Като на кино. Но в случай че приказката приключва щастливо със женитба в двореца, животът на Юлия продължава и след годините с „ принца ”…
Животът я среща с насилници, мафиоти, сътрудници на секрети служби, арабски милионери, българки, търсещи по-добър живот в далечни страни… И доста положителни хора.
Обикаля най-големите игрални зали на света, в живота ѝ се редуват облаги и загуби – като в едно огромно казино, щастливи години и разочарования…
И въпреки да признава, че от години не е писала нищо друго с изключение на СМС-и, Юлия се взема решение да напише книгата на своя живот. Може би с желанието да внуши и на други дами, попаднали в сложни обстановки, че не би трябвало да се предават.
Случайността я среща с Евгений Тодоров, който има повече опит в писането и който взема решение да ѝ помогне – изкушен от историята на нейния невероятен живот.
„ Сигурно не всичко, което претърпях, е образец за подражателство – споделя тя първоначално, – Не ме съдете! ”
Така се ражда тази невероятна книга…
ПЪТЯТОткъс от книгата
Живеех сама, на общежитие, нямах другари, нямах пари и бях гладна.
Имах някакви стотинки, които щяха да ми стигнат за рейса от Мадан до квартал „ Бориева “, където работеше майка ми.
Тя щеше да ме нахрани. Отидох, нахраних се, само че нямах пари за връщане. Започнах да троша пръсти, майка ми се сети да ме попита по какъв начин ще се върна и ми даде два лв..
Следващата седмица отново закъсах, отново отидох да ме нахрани майка. И отново взех два лв..
Третия път – същото. Но когато майка ме попита отново имам ли пари, гордо отговорих, че имам. А нямах една стотинка.
И потеглих пешком. Девет километра.
Девет километра премислях живота си…
Баща ми беше пияч и постоянно намираше мотив да ни пребива от пердах по азбучен ред – мен, брат ми и майка ми!
Омъжих се на 16 години, с цел да избягам от насилието, само че се оказа, че мъжът ми бие още по-лошо.
Имах щерка, която не ми даваха да видя. Гонеха ме с камъни.
Бях мислила да скоча от моста в Мадан, само че се опасявах, че единствено ще осакатея и майка ми ще би трябвало да се грижи за мен след това… И се разплаках.
Беше прелестен безоблачен летен ден, пороят от сълзи не засъхваше под ярките слънчеви лъчи, а някъде от дълбините на мрачната ми душа изплуваха нови и нови епизоди от нещастния ми живот!
А бях единствено на 20 години!
Изведнъж някаква мощ ме накара да се усмихна – през сълзи.
Поех си въздух, избърсах сълзите горчиви, погледнах слънцето и се заклех да се оправя с тоя прогнил живот сама! Иначе какъв е смисълът да пребивавам?
Така взех решение и по този начин заживях – до ден сегашен. Тази книга е взор обратно във времето с положителни и неприятни мемоари, безчет решения – ту правилни, ту прибързани! Моята равносметка, моята изповед и моите препоръки.
Голата истина – черно на бяло!
Когато съм разказвала на някои хора какво съм претърпяла, те са възкликвали: „ Ти си живяла като на кино “.
Да, претърпях доста неща, прекосих през какво ли не като по филмите – драми, комедии, трагедии… Бях и роза, и бодил в очите. Наивно имах вяра, безумно страдах. Летях високо, падах мъчително. На моменти пък животът ми бе като турски сериал – преживявах някакви драми, които след това се оказваше, че не си е коствало да им обръщам внимание, тъй като нещата се нареждаха.
Но в никакъв случай не съм се съжалявала – сама си избрах този живот.
От дистанцията на времето си припомням с обич за хората, с които ме срещна ориста. Е, не всички ме обичаха. Но простих на всички и ги апелирам за прошка – нали безгрешни хора няма?
Ето какви бяха моите решения, моят избор на хора, места и условия, от които получих доста скъпи уроци, построили индивида, който съм…
Наближавам 50-ата си годишнина. Време е за равносметка.
А може би ми предстоят по-вълнуващи неща?
Кой знае!
Юлия
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ