Sorrowing Old Man (At Eternity's Gate -1890) by Vincent van

Sorrowing Old Man (At Eternity's Gate -1890) by Vincent van Gogh

Какво кара индивида да се приспособява към съвсем всяка житейска обстановка и какви са рамките на неговата приспособяемост? 

Първият феномен, обвързван с изясняване на тези въпроси, е съществуването на някои по-гъвкави и по-адаптивни страни на човешката природа. Стремежите и присъщите черти, по които хората се отличават един от различен, имат необятен обсег на колебливост и неустойчивост: любов, деструктивност, садизъм, податливост към смирение, жадност за власт, равнодушие, самонадеяност, пристрастеност към пестеливост, блян към чувствени удоволствия и боязън от чувственост. Тези и доста други влечения и страхове на човешката персона се развиват като реакция на избрани житейски условия. В известно отношение те са устойчиви, тъй като след превръщането им в детайл от характера на личността нито изчезват елементарно, нито се видоизменят в други склонности. Същевременно сходни качества са гъвкави, в смисъл че индивидите, изключително в детската си възраст, развиват у себе си една или друга нужда според от метода на живот на средата, в която порастват. Никоя от тези потребности не е закрепена и неизменима в смисъл на присъща на човешката природа страна, която се развива и би трябвало да бъде задоволена при всички условия. 

В контраст на тези потребности има други, неотделими от човешката природа потребности, които са вкоренени във физиологичната организация на индивида и императивно изискват угаждане: апетит, жадност, нужда от сън и други За всяка от тях съществува лимит и оттатък него тя става непоносима. Нуждата придобива темперамент, на неизпълним, всесилен блян. Тези физиологично обусловени феномени могат да бъдат обединени в понятието самозапазване - онази страна на човешката природа, на която би трябвало да се отговори при всички условия и по тази причина образува най-важния, претекст на човешкото държание. 

Нека да изразим това в елементарна формула: човек би трябвало да яде, да пие, да спи, да се пази от врагове и прочие За да извърши всичко това, той би трябвало да работи и да създава. „ Работата “ обаче не е нито обща, нито нереална, а постоянно съответна, т. е. характерен дувар работа в характерна икономическа система. Човек може да работи като плебей във феодално общество, като селяндур в индианско пуебло, като самостоятелен предприемач в капиталистическа страна, като продавач в съвременен супермаркет или като служащ на безконечен конвейер в огромен цех. Различните типове работа изискват напълно разнообразни качества на личността и постановат разнообразни по темперамент взаимоотношения с другите хора. Когато човек се роди, пътят към живота е открит за него. Той би трябвало да яде, да пие и затова би трябвало да работи. А това означавахме би трябвало да се труди при избрани условия и по способи, избрани от характера на обществото, в което се е родил. Като обособен субект той не може да трансформира тези два фактора - потребността му да живее и публичната система, в която се ражда - и те дефинират развиването на останалите, по-гъвкави черти на характера му. Така методът на живот на индивида, съдбоносен от особеностите на съответната икономическа система, се трансформира в основен фактор за образуване на цялата конструкция на характера му, тъй като императивната потребност от самозапазване го принуждава да одобри изискванията, при които би трябвало да живее. Това не пречи той да опита, дружно с други хора, да извърши известни стопански и политически промени. Неговата персона обаче през цялото време е моделирана от характерния метод на живот, с който се е сблъскал още от дете посредством фамилията, притежаващо всички съществени черти на съответното общество или класа. 

Бихме желали да предупредим читателя, че по отношение на този проблем от време на време се получава комплициране. Икономическата конструкция на обещано общество работи като изискване за развиване на личността, като дефинира метода на живот на индивида. Икономическите условия са нещо напълно друго от субективните стопански претекстове, като да вземем за пример желанието за материално богатство, което се приема от доста създатели още от времето на Ренесанса, в това число изумено и от някои марксисти, не съумели да вникнат в главната идея на Маркс за господстващ претекст на човешкото държание. Всъщност непреодолимото предпочитание за материално богатство е присъщо единствено на хора от някои културни столетия и при други стопански условия могат да се образуват личностни черти, отричащи благосъстоянието или имащи безразлично отношение към него. 

Физиологично обусловените потребности не са единствената наложителна страна на човешката природа. Има и друга, еднообразно нужна, която се корени не във физиологичните процеси, а в самата същина на метода на живот и на житейската процедура на индивида: потребността му да се свърже с външния свят, да избяга от самотата. Чувството на самотност и изолираност води до психическа деградация, също както физическият апетит предизвиква гибел. Взаимоотношенията с другите не са равнозначни на физическия контакт. Един човек може с години да живее самичък във физически смисъл на думата н в същото време да е обвързван с хрумвания, стойности или най-малко обществени модели, които му основават възприятие за общественост и „ принадлежност “. От друга страна, той може да живее измежду хора и все пак да е превзет от възприятие на безспорна изолираност, което след прекосяване на избрани граници се трансформира в болестно положение от рода на шизофреничните премеждия. Отсъствието на тясна връзка с полезности, знаци, модели можем да назовем морална самотност и да приемем, че тя е еднообразно непоносима като физическата, или по-скоро последната става непоносима единствено когато е обвързвана с моралната самотност.

Духовната привързаност към света може да има доста форми: монахът в килията си, който има вяра в Бога, и политическият пандизчия в режим на строга изолираност, който усеща солидарността на своите приятели по битка, не са самотни. Същото се отнася за британския благородник, който не се разделя със своя смокинг даже в най-екзотична конюнктура, и за дребния буржоа, който, въпреки и да живее напълно откъснато от сънародниците си, се усеща тясно обвързван с нацията си или с нейните знаци. Приобщеността към света е друга - може да бъде благородна или не, само че даже да се свежда до най-ниското публично ниво, тя е извънредно по-привлекателна от самотата. Религията и национализмът, разните традиции и вярвания, колкото неуместни и деградиращи да се те, щом свързват личността с другите хора, са избавление от най-големия смут за индивида - изолацията. 

Належащата нужда да се избегне моралната изолираност е разказана доста успешно от Балзак: „ Не забравяй обаче едно нещо, дано се вреже надълбоко в паметта ти, до момента в който към момента е така мощна: човек изпитва смут от самотата. А от всички типове самотност най-страшната е моралната. Първите отшелници живяха с Бога, обитаваха най-многобройния свят - царството на душите. Първата мисъл на индивида - скверен или пандизчия, виновник или неработоспособен - е: да има приятел по орис. За да откликне на този блян, който в действителност е самият живот, той влага всичките си сили и сила в целия си земен път. Щеше ли Сатаната да си откри сподвижници без това непреодолимо увлечение? На тази тематика човек би могъл да напише цяла поема, която би била увод към Изгубения парадайс, тъй като Изгубеният парадайс не е нищо друго с изключение на апология на протеста. “

Опитите да се откри отговор на въпроса, за какво човек изпитва толкоз огромен боязън от изолацията, много ще ни отклонят от пътя, който сме избрали да следваме в тази книга. Въпреки това, с цел да не остане читателят с усещане, че потребността на индивида да се усеща дружно със своите събратя е забулена в някаква тайнственост, бихме желали да споделим в каква посока съгласно нас може да се търси истината. 

Важен детайл в това отношение е фактът, че човек не е в положение да живее без някаква форма на съдействие с другите хора. Ако желае да оцелее, във всяка културна среда той се нуждае от взаимоотношение с другите хора, без значение дали задачата е да се отбрани от врагове и естествени стихии, или да работи и да създава. Дори Робинзон Крузо имаше своя Петкан - без него евентуално щеше освен да загуби разсъдъка си, а и да загине. Всеки изпитва такава нужда от поддръжка изключително мощно по време на детството си. Практическата неспособност на детето да се грижи за себе си и за насъщните си потребности удостоверява, че неговата непосредствена връзка с другите е въпрос на живот и гибел. Опасността да остане в изолираност е най-голямата опасност за оцеляването му. 

Много изостря нуждата от „ принадлежност “ и още един фактор: субективното съзнание, умеенето да се мисли, благодарение на което човек схваща, че е обособена самостоятелна същина, друга от природата и от другите хора. Това положение, въпреки и да не е еднообразно за всеки, както ще посочим в идната глава, изправя индивида пред един истински човечен проблем: осъзнал, че е нещо друго от природата и от другите хора, схванал, дори и напълно неясно, че има гибел, заболявания, напреднала възраст, той неизбежно стига до мисълта за своята маловажност и беззащитност спрямо Вселената и с другите, които не са „ той “. Ако не принадлежи към някаква среда, в случай че няма цел и тенденция в живота си, той ще се усеща като прашинка и ще бъде грохнал от личната си незначителност. Откъснат от система, обуславяща стремежите и вероятностите в житейския му път, индивидът ще бъде изпълнен от подозрения, които в края на краищата ще сковават способността му да работи - т. е. да живее. 

Човешката природа не е нито биологично закрепена и вродена цялост от нагони, нито безжизнена сянка от културни модели, гладко приспособяващи се към тях. Тя е артикул на историческата еволюция, само че в същото време е подвластна на някои присъщи механизми и закономерности. В личността работят избрани и непроменливи фактори: нуждата да отговори на психически стимулираните желания и нуждата да избяга от изолацията и духовната самотност. Наблюдавали сме по какъв начин индивидът по нужда приема характерния за обещано общество метод на живот в систематизиране. В процеса на динамично пригаждане към културната среда се пораждат неудържими желания, мотивиращи неговите действия и усеща. Човек може и да не ги осъзнава, само че един път зародили, те са непреодолими и изискват отговор, трансформират се в мощна мощ, която от своя страна въздейства върху моделирането на публичния развой. Как си взаимодействат икономическите, психическите и идеологическите фактори и какви по-нататъшни заключения могат да се създадат по този въпрос, ще обсъдим в хода на нашия разбор на Реформацията и фашизма. Разсъжденията ни постоянно ще бъдат насочени към главната тематика на нашата книга: колкото повече независимост реализира при отделянето си от първичното единение с природата, колкото повече се трансформира в „ персона “, индивидът толкоз по-ясно схваща, че няма различен избор, с изключение на да се приобщи към света със спонтанността на обичта и с индустриалната си активност или да търси някаква сигурност посредством връзки на взаимозависимост със света, които разрушават личната му независимост и целокупност.

От: „ Бягство от свободата “, Ерих Фром, изд. „ Захарий Стоянов “, 2001 г. 
Картина: Sorrowing Old Man (At Eternity's Gate -1890) by Vincent van Gogh; chinaoilpaintinggallery