Слушах сутринта едни мнения от общинари в Пловдив по въпроса

Слушах сутринта едни отзиви от общинари в Пловдив по въпроса за Альоша. Ама то трябвало да питаме хората, но то референдум, но то занапред ще го обсъждаме, но то кършене на ръце и мрънкане като гимназистки. Да не приказваме, че тематиката беше сложена единствено от съветниците на ДСБ, само че не и от цялата им коалиция, очевидно, с цел да се опипа почвата. Горе-долу същата история и с ПСА в София. Ама то бил рисков, но ще го реставрираме, но не наем къде да го сложим…Само и единствено да не се каже истината – че на този монумент мястото му не е там и е агитационен знак на един провалил се строй. Всичко дотук демонстрира опасения от реакция на жителите, което е разследване от гръмовния неуспех на нашата народна власт и обучение цели 34 години да не могат да обяснят историческата истина за тези монументи и ролята на Червената войска и Съюз на съветските социалистически републики за определяне на тоталитарната комунистическа система у нас. Пиша тази позиция надалеч не тъй като виждам съответните случаи. Пиша я, тъй като прогнозата ми е, че този проблем ще охване и други градове в страната, като Варна и Бургас и доста други и ще се трансформира в дълбока рана на напрежение и разделяне. И причините от вида на „ Абе то Пловдив има по-важни въпроси като превоза “ надълбоко ме възмущават. И знаете ли какъв проблем допускам? Че с изключение на обидно спестовната информация в учебниците по история за процесите към 9 септември и по-късно, при застаряващия училищен кадър доста от преподавателите по история са носталгици и с голямо отвращение биха предали обективно истината за това време. Изобщо една тъничка брошура на Георги Боздуганов, един превъзходен филм на проф. Келбечева и 2-3 книги на проф. Вили Лилков надалеч не вземат решение въпроса. Те се четат и гледат най-вече от тези, които така и така знаят истината за това време, просто я допълват. Трябва фундаментална смяна по пътя към истината. Не зная какво значи „ да се пази паметта и паметниците “, само че се обзалагам на каквото пожелаете, че след 1953 година паметниците на Сталин, Вълко Червенков и Васил Коларов не са били махнати с референдуми. Както и на Ленин и на Георги Димитров по-късно. Не помня да имаше и референдум, когато отстраниха от градинката пред НДК паметниците на 1-ви и6-ти пехотен полк. Също по този начин не зная по други соц. страни тези монументи да се отстраняват посредством референдуми. Възможно някъде да е имало, само че по изключение, а аз държа на разпоредбите. Или, както би споделил един чест посетител по малките екрани, ние сме племе, които стартира да унищожава тотемите си. Крайно време е.