Повечето хора не схващат концепцията за свободен избор - СТЕНЛИ МИЛГРАМ
„ Повечето хора са толкоз усърдно индоктринирани в света на йерархичния надзор, че не могат да вдървен концепцията за свободен избор. “ – Стенли Милграм
През 60-те години на предишния век психологът от Йейлския университет Стенли Милграм организира серия опити, които вечно трансформират визиите ни за морала и свободната воля.
Участниците – „ учителите “ – били инструктирани да ползват електрошокове на различен човек – „ ученика “, които ставали все по-силни и мъчителни. Тези спорни, само че към този момент изрично доказани от научната общественост опити имат за цел да открият до каква степен биха стигнали хората в подчинението си пред авторитетни фигури, без значение от следствията.
Експериментът, обвързван с подчинението, отразява склонността на хората да трансферират отговорността за държанието си върху издалия заповедите, извършвайки дейности в прорез със съвестта си, които може да са жестоки, евентуално рискови и даже съдбовни.
Тази податливост изяснява освен присъединяване на доста „ добросъвестни “ германци в холокоста, само че и редица други издевателства – като изтребването на мирни поданици при бойни дейности, жестокостта по време на разпити на обвинени, деянията на полицейско принуждение и така нататък
Експериментите на Милграм върху подчинението демонстрират заплахите, които крие безкритичното приемане на престижа и готовността на човек да извършва заповеди, без значение на кого може да навредят и какви последствия имат.
Дилемата на подчинението
Подчинението е най-основополагащият детайл в постройката на обществения живот, който може да се обособи.
Система от престижи под някаква форма е наложителна причина за живота в общество и единствено човек, който живее в изолираност, не е заставен да реагира на непознати заповеди или посредством послушание, или посредством опозиция.
Подчинението като определящ фактор на държанието е от изключително значение в наше време. Категорично е потвърдено, че от 1933-та до 1945 г. милиони почтени хора са били систематично избивани по заповед.
Изградени са били газови камери, лагерите на гибелта са били охранявани, дневна норма трупове е била генерирана със същата успеваемост, с която се създават електрически уреди.
Тези нечовешки политики може да са се зародили в мозъка на един-единствен човек, само че реализирането им в всеобщ мащаб е било допустимо единствено в случай че голям брой хора са изпълнявали заповеди.
Подчинението е психологическият механизъм, който свързва самостоятелните дейности с политическата цел.
То е характеровата заварка, която свързва хората със системите на престижа. Фактите от най-новата история и наблюденията от всекидневния живот демонстрират, че за доста хора подчинението може да бъде надълбоко вкоренена поведенческа податливост, даже преобладаващ подтик, който взема връх над възпитаването в етичност, състрадание и морално държание.
Ч. П. Сноу (1961) показва неговата значителност, като написа:
Когато се замислите над дългата и мрачна история на човечеството, ще установите, че в името на подчинението са осъществявани повече отвратителни закононарушения, в сравнение с в миналото в името на протеста. Ако се съмнявате в това, прочетете „ Възход и проваляне на Третия райх “ на Уилям Шайрър. Германският офицерски корпус е бил обучаван в най-строги правила на подчинение… В името на подчинението немските военни са взели участие и са подпомагали най-чудовищните огромни дейности в международната история.
Нацисткото изтребване на европейските евреи е най-крайният образец за отвратителни аморални дейности, осъществени от хиляди хора в името на подчинението.
И въпреки всичко в по-малък мащаб сходни неща се повтарят постоянно – на елементарни жители се подрежда да унищожават други хора и те го вършат, тъй като считат за собствен дълг да извършват заповеди.
Така подчинението пред престижа, дълго възхвалявано като добродетел, придобива ново измерение, когато служи на злонамерена кауза; надалеч от претенциите си на добродетел, то се трансформира в непоносим грях. Или не?
Моралният въпрос дали човек би трябвало да се подчинява, когато заповедите са в несъгласие със съвестта му, е обсъждан от Платон , драматизиран в „ Антигона “ и подлаган на метафизичен разбор през всяка историческа ера.
Консервативните философи настояват, че неподчинението заплашва самата тъкан на обществото и даже когато нарежданото от властта деяние е зло, по-добре е то да бъде осъществено, в сравнение с да се подкопае нейната конструкция.
Хобс твърди още, че по този начин осъщественото деяние никога не е отговорност на индивида, а единствено на престижа, който го е наредил. Хуманистите обаче отстояват върховенството на самостоятелната съвест по такива въпроси, заявявайки, че моралните преценки на човек би трябвало да имат преимущество пред престижа, когато те са в спор.
Правните и философските аспекти на подчинението са от голямо значение, само че един академик, изхождащ от своя опит, в последна сметка стига досега, в който желае да премине от нереални разсъждения към деликатно наблюдаване на съответни случаи.
За да прегледам от близко акта на послушание, проведох елементарен опит в Йейлския университет. Този опит, в който най-после се включиха повече от хиляда участници и беше извършен в няколко други университета, първоначално имаше доста елементарен план.
Доброволен участник отива в лаборатория по логика на психиката и получава указания да извърши серия от дейности, които стартират последователно от ден на ден и повече да влизат в прорез със съвестта му.
Основният въпрос е какъв брой надалеч ще отиде участникът, с цел да съблюдава инструкциите на експериментатора, преди да откаже да извърши изискваните от него дейности.
Но читателят би трябвало да се запознае с малко повече детайлности по отношение на опита. Двама души идват в лабораторията по логика на психиката, с цел да вземат участие в проучване на паметта и ученето.
Единият от тях бива избран за „ преподавател “, а другият – за „ възпитаник “. Експериментаторът изяснява, че откривателите се интересуват от въздействието на наказването върху усвояването на нова информация.
Ученикът бива отведен в стая, където сяда на стол, ръцете му се привързват с ремъци към подлакътниците на стола, с цел да се предотвратят непотребни придвижвания, а на едната му китка се слага електрод. Казва му се, че би трябвало да научи лист с двойки думи; всякога, когато допусне неточност, ще получава електрошок с възходяща мощ.
Истинският обект на опита е учителят. След като следи по какъв начин ученикът бива завързан с ремъци към стола, учителят бива отведен в основната пробна зала и настанен пред величествен генератор на електрошокове.
Основната характерност на генератора е хоризонтална редица от трийсет електрически ключа, започващи от 15 волта и стигащи до 450 волта, на шпации от 15 волта. Има и надписи, които варират от „ лек електрошок “ до „ опасност – рисково мощен електрошок “.
На учителя се споделя, че би трябвало да изпитва мъжа в прилежащата стая по листата с двойките думи. Когато ученикът отговори вярно, учителят минава към идната двойка; в случай че уточни погрешен отговор, би трябвало да му подаде електрошок.
Учителят би трябвало да стартира с най-ниското равнище на електрошоковете (15 волта) и да го усилва всякога, когато ученикът допусне неточност, като минава през 30 волта, 45 волта и така нататък „ Учителят “ е непринуден участник в цялостно незнание по отношение на действителната цел на опита, за чието осъществяване е пристигнал в лабораторията.
„ Ученикът “, или „ жертвата “, е артист, който в реалност не получава никакви електрошокове.
Смисълът на опита е да се разбере до каква степен ще стигне човек в съответна обстановка с измерими параметри, в която му се подрежда да предизвиква все по-силна болежка на протестираща жертва. В кой миг изследваното лице ще откаже да се подчинява на експериментатора?
Конфликтът поражда, когато индивидът, който получава електрошока, съобщи за първи път, че изпитва дискомфорт. При 75 волта „ ученикът “ стартира да охка. При 120 волта той се оплаква словесно, а при 150 волта упорства да бъде освободен от опита.
Докато напрежението на електрошоковете пораства, митингите му не престават, като стават все по-бурни и прочувствени. При 285 волта реакцията му може да се опише само като агонизиращ вик.
Наблюдателите на опита са единомислещи, че поразителното му влияние ненапълно бледнее на хартия.
За изследваното лице обстановката не е игра; спорът е трагичен и явен. От една страна, явното страдалчество на ученика го притиска да се откаже. От друга, експериментаторът, законен престиж, към който участникът усеща, че е поел прочут ангажимент, изисква от него да продължи.
Всеки път, когато участникът се колебае дали да подаде електрошока, експериментаторът му подрежда да продължи. За да се измъкне от обстановката, участникът би трябвало ясно да скъса с престижа.
Целта на това проучване беше да се откри по кое време и по какъв начин хората биха се противопоставили на престижа при явен честен императив.
Разбира се, съществуват големи разлики сред осъществяването на заповедите на пълководец по време на война и тези на експериментатора. И въпреки всичко същността на някои взаимоотношения се резервира, защото може да се зададе общият въпрос: „ Как се държи човек, когато законен престиж му каже да работи против трето лице? “
Ако не друго, то най-малко можем да чакаме, че престижът на експериментатора ще бъде доста по-малък от този на генерала, защото той няма власт да наложи своите нареждания, а присъединяване в психически опит надали провокира възприятието за необходимост и преданост, подбудено от присъединяване във война.
Въпреки тези ограничавания счетох, че си коства да стартира деликатно наблюдаване на подчинението даже в тази опростена обстановка с вярата, че то ще докара до прозрения и ще подскаже общи хрумвания, използвани при разнообразни условия.
Първоначално читателят може да реагира, като се запита за какво някой с мозъка си би подал какъвто и да било електрошок. Няма ли просто да откаже и да напусне лабораторията? Факт е обаче, че никой не го прави.
Тъй като участникът е пристигнал в лабораторията, с цел да помогне на експериментатора, той е изцяло подготвен да стартира процедурата. В това няма нищо извънредно, още повече че индивидът, който ще получава електрошоковете, в началото наподобява подготвен да сътрудничи, въпреки и да споделя известни опасения.
Изненадващото е до каква степен ще стигнат елементарните хора, с цел да изпълнят инструкциите на експериментатора. И фактически резултатите от опита са по едно и също време изненадващи и притеснителни.
Въпреки обстоятелството, че доста от участниците изпитват стрес, макар че мнозина стачкуват против експериментатора, забележителна част от тях не престават до последния електрошок, създаван от генератора.
Много изследвани лица се подчиняват на експериментатора, без значение какъв брой енергично се моли наказваният, без значение какъв брой мъчителни наподобяват електрошоковете и без значение какъв брой настойчиво индивидът умолява да го пуснат да излезе.
Това се наблюдаваше още веднъж и още веднъж в нашите проучвания, както и в няколкото други университета, в които бе извършен опитът. Именно изключителната подготвеност на възрастни хора да извършат съвсем всевъзможни дейности по заповед на престиж е най-важната констатация в проучването и фактът, който най-неотложно изисква пояснение.
Едно от нормалните пояснения е, че тези, които са подавали електрошокове от най-високите равнища, са чудовища, садистичните маргинали в обществото. Но в случай че се вземе поради, че съвсем две трети от участниците попадаха в категорията на „ подчиняващи се “ лица и че бяха елементарни хора, представители на работническите, управническите и професионалните среди, този мотив става много неоснователен.
Всъщност той мощно припомня на въпроса, зародил по отношение на книгата на Хана Аренд от 1963 г. „ Айхман в Йерусалим “.
Аренд твърди, че напъните на обвиняването да показа Айхман като садистично страшилище са изначално неправилни, че той се приближава по-скоро до монотонен бюрократ, който просто си седи на бюрото и си прави съзнателно работата.
Заради тези си възгледи Аренд става обект на откровено пренебрежение, даже на клюки. По някаква причина се смяташе, че зверствата, осъществени от Айхман , може да са били дело само на брутална, извратена и садистична персона, на олицетворение на злото.
След като станах очевидец по какъв начин стотици елементарни хора се подчиняваха на престижа в нашите лични опити, би трябвало да заключа, че схващането на Аренд за „ баналността на злото “ е по-близо до истината, в сравнение с човек би се осмелил да си показа.
Обикновеният човек, който подава електрошокове на жертвата, прави това от възприятие за дълг – разбиране за отговорностите му като участник, а не заради някакви особени нападателни пристрастености.
Това е може би най-главната поука от нашето изследване – елементарни хора, които просто си правят работата, и без особена неприязън от тяхна страна, могат да станат проводници на отблъскващ унищожителен развой.
Нещо повече, даже когато разрушителните последствия от работата им станат явни и от тях се желае да правят актове, несъвместими с основополагащи морални правила, се оказва, че относително малко хора разполагат с нужните душевен запаси да се опълчват на властта.
В деяние влизат най-различни задръжки против неподчинението пред властта, които сполучливо ги приковават на мястото им.
Гледайки в профил, човек елементарно осъжда дейностите на подчиняващите се участници. Но този, който ги осъжда, ги съпоставя със стандарта на личната си дарба да изрича високопарни морални наставления.
Което надали е обективен аршин: доста от участниците, когато просто показват мнение, имат вяра също толкоз енергично, колкото и всеки от нас, в моралния императив да се въздържаме от враждебни дейности против безпомощна жертва.
Те като цяло знаят и по какъв начин е редно да се постъпва и могат да формулират своите полезности, когато се сложи подобен въпрос. Това обаче съвсем или въобще няма общо с действителното им държание под натиска на събитията.
Ако от хората се изиска да създадат морална преценка какво е подобаващото държание в тази обстановка, те непроменяемо прогласяват неподчинението за вярно. Но полезностите не са единствените фактори, които работят в една действителна, разрастваща се обстановка.
Те са единствено стеснен откъслек от общия набор сили, въздействащи върху човек. Много от хората не съумяха да претворят полезностите си на процедура и се видяха принудени да продължат опита, макар че не одобряваха личната си постъпка.
Силата, упражнявана от моралното възприятие на човек, е много по-слаба, в сравнение с ни внушава общественият мит.
Макар наставления като „ Не убивай “ да стоят на челно място в формалния морал, те не заемат съответната непоклатима позиция в структурата на човешката душeвност.
Няколко промени във вестникарските заглавия, позвъняване от наборната комисия, заповеди от някого с пагони са задоволителни, с цел да тласнат хората към ликвидиране без особени усложнения. Дори силите, режисирани да се проявят в границите на един психически опит, в забележителна степен разхлабват моралните задръжки на индивида.
Моралните фактори може да се отстраняват относително елементарно посредством пресметнато преструктуриране на осведомителното и общественото поле.
Какво тогава кара участника да се подчинява на експериментатора?
Първо, има набор от „ обвързващи фактори “, които приковават изследваното лице на място в пробната обстановка. Сред тях са учтивостта, желанието му да съблюдава първичното си заричане да помогне на експериментатора и неудобството да се отдръпна.
Второ, в мисленето му настъпват редица корекции, които подкопават решимостта му да скъса с престижа. Тези корекции му оказват помощ да резервира връзките си с експериментатора, като в същото време понижават напрежението, подбудено от пробния спор. Те са типични за мисленето, проявяващо се при подчиняващи се субекти, когато престижът им дава инструкции да работят против безпомощни хора.
Един подобен механизъм е склонността на човек да се вторачва дотолкоз в дребните механически елементи на задачата, че да изгуби от взор нейните по-общи, значими последствия.
Филмът „ Д-р Стрейнджлав “ ослепително осмива доколко екипажът на бомбардировач бива обхванат от комплицираната техническа процедура по изстрелването на нуклеарно оръжие против вражеска страна.
По същия метод в този опит участниците се концентрират върху процедурите, като четат двойките думи с прецизна артикулация и натискат ключовете доста деликатно. Те желаят да се показват умело, само че в същото време издават съпътстващото оттегляне на моралната угриженост. Изследваното лице поверява по-големите задачи – като определянето на задачите и оценката на етичността – на пробния престиж, на който служи.
Най-често срещаната промяна в мисълта на подчиняващия се участник е да отхвърли отговорността за личните си дейности.
Той се освобождава от отговорност, като приписва цялото начинание на експериментатора, законен престиж. Той вижда себе си не като персона, настояща по морално виновен метод, а като проводник на външен престиж.
В изявлението след опита на въпроса за какво са траяли, типичният отговор на участниците беше: „ Сам нямаше да го направя. Просто вършех това, което ми се споделяше. “
Неспособни да се опълчат на престижа на експериментатора, те му приписват цялата отговорност. Това е добре познатото обяснение – „ просто извършвам дълга си “, което проехтява още веднъж и още веднъж в защитните речи на обвинените в Нюрнберг.
Би било неправилно обаче то да се сметне за незадълбочено оправдание, скалъпено за случая. По-скоро това е фундаменталната логичност на доста хора, когато се окажат притиснати в подчинена позиция в структурата на някоя власт.
Изчезването на възприятието за отговорност е най-важната последица от подчинението пред престижа.
Макар човек, настоящ под давлението на престиж, да прави дейности, които очевидно влизат в прорез с нормите на съвестта, не би било правилно да се твърди, че той губи възприятието си за морал. Напротив, това възприятие придобива радикално друга устременост.
Той не реагира с морално възприятие на дейностите, които прави. По-вероятно терзанията му по отношение на морала в този момент се променят в угриженост до каква степен добре той ще съумее да отговори на упованията на престижа към него.
По време на война боецът не се пита дали е демонстрация на положителното, или на злото да бомбардира някое село; той не изпитва позор или виновност, когато унищожава някое градче – по-скоро изпитва горделивост или позор според от това какъв брой добре е извършил предоставената му задача.
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм :
Вижте още: Аз единствено следвах заповеди – Ефектът на ЛУЦИФЕР
