Португалия може да се похвали със забравена история, която в

Португалия може да се похвали със забравена история, която в предишното припомня за една забавна и бързо разрастваща се империя. В днешно време можем да видим, че голяма част от територията е изгубена и доста съкратена, само че в апогея си, тази страна изпъква с най-различни достижения, както на фронта, по този начин и в дипломацията си. В историята участва един геноцид, който бързо затваря очите на мнозина. Говорим за португалския в Мозамбик. Редно е да отбележим, че португалците са прекарали близо 300 години в африканската колония, повече в сравнение с колонизаторите на Австралия и Нова Зеландия.

Португалците мъчно биха се разглеждали като особени насилници, там виждаме, че множеството портогалци се женят за локални дами. Липсва обаче необикновен скок в развиването на тази дива околност, само че в следствие съумява да притегли вниманието на по този начин наречените „ Бойци за независимост “. Голяма част от тях се образоват от комунистически фракции и в същото време се поддържат от руски, китайски, севернокорейски и кубински фрагменти, които на драго сърце идват, с цел да оформят една нова гражданска война. В борбата за самостоятелност се демонстрира и един сериозен противник- Франциско Даниел Рошо.

Той е роден през 1933 година в Португалия, само че на 18-годишна възраст се мести в Португалска Африка и живее в провинция Ниаса, която по-късно ще се трансформира в Мозамбик. Първата му работа е на железопътен админ, само че скоро се отегчава и взема решение да преследва кариера като професионален ловджия. За малко време европейският колонизатор схваща всички есенции и правила на лова. Атаката се случва в лагера, само че за жал огнестрелното оръжие, както и хладното, са доста надалеч от него. Битката сред Франциско и котката се води с голи ръце и води до причиняването на тежки рани. Рошо е ранен тежко, само че съумява да удуши котката и с това да направи своя първи героичен героизъм.

По същото време, с изключение на с дивия живот, всеки ловджия е заставен да пази лагера си от крадци. Проблемът е решен бързо, португалецът неведнъж посреща и изпраща посетители с обичаната си пушка, в следствие всички разбрали, че е по-добре да го оставят да работи умерено, в сравнение с да бъдат преследвани. С появяването на първите партизани, работата на ловеца става все по-трудна и съвсем невъзможна. Рошо е нападан неведнъж и в средата на 60-те години се въвлича в това, което скоро ще се трансформира в революция. Африканските страни се борят за своето освобождение, а врагът няма нищо срещу да укрепи жителите с оръжие, познания за войната и задоволително агитация за мотивация. Страни като Съюз на съветските социалистически републики, Китай и Куба не стопират да наливат масло в огъня и да приготвят разнообразни племена за борба.

До средата на 60-те години има мир единствено в няколко колонии: Южна Африка, Мозамбик, Ангола и Гвинея. През 70-те години политическият блян на комунизма съумява да болести и последните бастиони на мира. Липсва съответна интервенция от другата велика мощ в лицето на ОН, а това води до една съвършена кървава стихия. За разлика от политическата сцена, Рошо доста добре схваща какво тормози неговите съграждани. Така наречените бойци за независимост не пропущат опцията да се възползват от удоволствията на партизанските правила. Отвличанията, всеобщите изтезания и изнасилванията са единствено част от заниманията. Рошо се включва в борбата за отбрана на Мозамбик, откакто схваща, че огромна част от идващите партизани могат умерено да прекосят границата с Танзания. Неговата задача е да събира информация за придвижването, местоположението и бъдещите проекти. Португалецът прекарал последните 10 години в преследването на хищници и постоянно напомнял, че същите са доста по-трудни за следене. За страдание, колкото и информация да предлага на командването, миролюбивият народ не можел да реагира съответно и неналичието на решения почнала да се отразява. Дори изпратените подкрепления от Лисабон били безполезни.. Отива в родната провинция и взима най-хубавите ловци със себе си. Тяхното име е Coluna Infernal и не наброявала повече от 100 души. Един ловджия не може да стане толкоз елементарно войник. Леопардите не отвръщали на огъня с огън и Рошо постоянно стрелял в земята към своите подчинени, с цел да развие приемливост към звука. Първите седмици прекосявали в бягане и нанагорнище на планини, придвижване против течението на реки. С часове бойците носили тежки раници и цялостно бойно снаряжение. Издаването на инцидентен звук по време на подготовка се наказвало с тежък побой. Мъченията имали резултат, португалецът командвал дребна войска от 100-на души, които се движили през африканската джунгла като духове – никой не ги виждал, никой не ги чувал. Задържаните партизани имали къс живот и след разпита били екзекутирани, тъй като постоянно отказвали да се предадат. Тактиките също били страховите.

В дребните часове на нощта, някои от членовете на Coluna Infernal се промъквали измежду поробените хора. Докато никой не подозирал, че измежду стадото овце се крият същински дяволи, командосите чакали партизаните да се напият и едвам тогава стартирали своите кървави вендета. Португалският отряд можел да внесе доста ужас във вражеските редици. Понякога два отряда се срещат в границите на няколко дни и след още толкоз са бъдат избити, без да осъзнават какво се е изправило против тях. За триумфите си, водачът бил награден с най-високата премия – Cruz de Guerra. Наградата се дава на военни, само че Франциско нямал нищо срещу да бъде един от първите ѝ носители като граждански. Друг забавен факт е, че сполучливите му изстрели успявали да засрамят всеки боен на страната.

До 1972 година Франциско Рошо се трансформира в един от най-търсените хора в Мозамбик. Той избавя заложници, безмилостно избива съперника си и още по-лошото е, че към този момент има премия за главата му от 100 000 $ – днешната сума би била в галактически размери. Противникът обаче не желал да се бори срещи белия демон, всеки предпочитал да го заобикаля. Малцина са тези, които са имали шанса да оцелят, а щом го създадат, легендите не стопират да ускоряват реномето на единствения зложелател. Ето за какво през границата на Мозамбик стартират да идват от ден на ден партизани. Още по-звучният пестник за Мозамбик е и рухването на държавното управление през 1974 г в Портулагия. Изведнъж комунистическия режим превзема сърцето на страната и нейните колонии. Франциско Рошо схваща, че доста скоро ще бъде против безусловно всички в страна, която даже не е неговата родна.

Вместо да избяга или да изчезне, боецът взема решение да премине границите на Южна Африка и на 41-годишна възраст се записва в специфичните африкански сили. Началниците били изумени по какъв начин един възрастен мъж съумява да разплаче с бързината си 25-годишни тренирани бойци. Зачислен е към екип Браво – с задачи за разузнаване и бойкот.

В Мозамбик сражението сред партизани и локални повличало цялата страна към бездната, до момента в който в Ангола към този момент не било ясно кои са фракциите и защо се борят. Една от всички образувани организации е тази на MPLA, която в този миг печели най-вече благодарение на Москва и Хавана. Южна Африка взема решение да поддържа другите две противников сили и по този метод да стартира да чисти комунистическите упоритости в Ангола. Операция Савана е една от най-големите военни акции, които Южна Африка води, а Рошо имал достойнството да взе участие в най-важните сражения. В един преломен миг, екипът му се намира в невъзможност.

Река Лонга преляла и единственият метод за разузнавачите да продължат е да стигнат до моста. Бунтовниците към този момент са го унищожили, само че Франциско е изпратен, с цел да огледа местността. Осъзнавайки, че се намира в капан и съперника се пробва да го нападне в засада, португалецът избира да се върне обратно, вместо да вкара целия си отряд в борбата. Започва престрелка и преди да дойдат останалите разузнавачи, Рошо към този момент е съумял да обезврежда 11 души. Следва още по-тежко стълкновение. Битката се води, до момента в който инженери на Южна Африка се пробват да поправят моста. Резултатът от кървавото меле е сред 450 и 800 убити кубинци и анголци, за сметка на 4 убити африкански боеца.

Скоро положителната остаряла процедура на легендите стартира да смразява бойците на MPLA. Те не желаят да си показват срещата с жилавия португалец. Междувременно Франциско получава най-високият вероятен медал от Южна Африка. След завръщането си от Ангола, е изпратен да образова 32-и Батальон. Това е мястото, където всеки може да се включи и доста скоро се притеглят доброволци от Германия, Съединени американски щати, Белгия и други точки на света. Както нормално, португалският ловджия показва същата тактичност на образование, която към този момент била позната до болежка на Coluna Infernal.

Рошо също желае да се включи и идва през август 1976 година По време на военна маневра, той и екипът му се разделят на две. При инспекция на извърнат камион, португалецът задейства противотанкова мина и детонацията съумява да преобърне за повторно камиона, този път върху белия демон. Докато екипът пристигна и се опита да помогне, Франциско стои с премазани крайници и гръбнак. Накрая идва медицински хеликоптер, който да повдигне руините, само че един от най-смелите пълководци в Мозамбик към този момент не диша. Преди да почине, неговите бойни приятели описват по какъв начин даже не е трепнал от болежка. Франциско стоял умерено, запалил цигара и когато завършил с нея, към този момент не дишал.