Д. Смилов за България през 2021: Не особено богата, но вече с проблемите на богатите страни
Политологът Даниел Смилов показва в разбор за четири от синдромите на това развиване.
2021 ще остане в историята ни като междинна година. Политически тя изглеждаше изключителна: мощна турбуленция, избори и служебно ръководство в директен и метафоричен смисъл на фона на продължаваща Ковид рецесия. Но това бе и просто една поредна година от по-дълъг развой на влизането на България в клуба на богатите страни. Страната не е още напълно за този клуб, въпреки че скоро несъмнено ще стане член на Организацията за икономическо сътрудничество и раз – организацията на най-развитите стопански системи. През 2021 година Индексът на просперитета (Legatum) отреди на България влиятелното 48-мо място (от 167). Непосредствено пред нас са Румъния (47), Катар (46), Унгария (44) и Гърция (43). Общо взето добра група от страни, въпреки че Чехия и Словакия ни изпреварват с повече от 10 места, да вземем за пример. Според Евростат, по последни данни междинният приход на домакинство у нас е 5928 евро. Това е надалеч от междинното за Европейски Съюз (около 20 хиляди евро), само че е по-добре от Румъния (4846) и не толкоз надалеч от Гърция (9995).
Ако се употребява най-стандартният знак за развиване – Брутният вътрешен продукт на глава на популацията – България е на опашката на Европейски Съюз със скромните 8646 евро. Но това е повече от Сърбия (5319) и Русия (8072), което е задоволително индикативен отзив за изгодите от еврочленството. Румъния обаче ни изпреварва с съвсем една трета – 11205, с което северната ни съседка се доближава компактно до централно-европейската група: Хърватска (11993), Унгария (13587), Полша (13429). Следващата “кота” за постигане е Гърция (15900). Сравнението с Румъния е показателно, че България не е употребила цялостния си капацитет. С по-добро ръководство, освобождаващо предприемаческата сила от административни тежести и корупционен налог, България би догонвала останалите доста по-бързо.
След още 10 години можем да догоним Гърция
Но истината е, че в случай че пред страната има още 10 години за възходящо развиване – без военни или тежки стопански рецесии в близост – за този интервал тя ще се трансформира в една приблизително богата европейска страна, на практика сравнима с Гърция, Португалия, а с шанс и повече старания – Италия. Няма възможност да станем стопански тигър, само че въпреки всичко България би постигнала равнище на развиване, което в никакъв случай не е имала и което би я направило равнозначен член на всеки клуб на развити стопански системи.
В тези процеси няма нито наложителност, нито съдба – и вътрешни, а и външни фактори може да спрат това положително развиване: войни или напрежение в района, нова международна финансова рецесия, неприятно ръководство и корупция и така нататък Освен тези обичайни спънки, обаче, България стартира да развива част от заболяванията на богатите страни, без още в действителност да е такава. Ето четири такива казуса:
Провинциалният синдром
В развитите демокрации през последните десетилетия се ускоряват районните разлики. Метрополисите, столиците притеглят големи капитали поради глобализационните процеси, до момента в който избрани провинциални райони изостават. И в Съединени американски щати при избора на Доналд Тръмп, и в Обединеното кралство при референдума за Брекзит районните разлики изиграха значима, даже може би определяща роля. В страни като България и Румъния, районните разлики стават още по-видими. Контрастът тук е не сред по-заможни и по-бедни райони, а сред първия и третия свят. В Румъния, да вземем за пример, 27,7% от семействата нямат вътрешна тоалетна. В България този % е 15,3%, а идната в непрестижната ранглиста е Литва с към 10%.
София към този момент е достигнала междинното за Европейски Съюз равнище като Брутният вътрешен продукт на глава от популацията, а Букурещ даже е надминал към този момент Будапеща по този индикатор. Но българският Северозапад и избрани райони в Румъния са измежду най-бедните в Европейски Съюз. От тази позиция, ясно е, че България и Румъния (а и Източна Европа по-общо) изкарват в по-тежка форма тази болест на богатите.
Синдромът “Спарта”
Населението в развитите страни е като цяло застаряващо, а постоянно и намаляващо. Затова те подхващат разнообразни миграционни политики, гарантиращи приток на хора посредством миграция: другояче обществените им системи не биха издържали демографския напън.
Древна Спарта е била първата страна, която е въвела поданството като система от права и привилегии на селектирана група. Проблемът на Спарта е, че били прекомерно селективни в това кой може да бъде жител. В последна сметка броят на жителите паднал на едвам към 2000 и спартанците изгубили войната с Тива, макар че преди този момент победили огромния си зложелател Атина.
България, а и Източна Европа като цяло рискуват да последват ориста на Спарта освен заради неприятната си демография, само че и заради нежеланието да дават привилегията на поданството на други хора. Орбановата битка с “миграцията” и мигрантите, които в действителност ги няма, е един от признаците на спартанския синдром. Заради него Източна Европа може да има дълготрайни проблеми с растежа и вместо да догонва Запада, да си остане обезлюдяваща се негова външна страна. За България тази заплаха е сериозна.
Синдромът “ортодоксия”
Западните плуралистични общества проблематизират понятието за еднаквост от десетилетия. Какво в действителност подсигурява идентичността на една политическа общественост? Това език ли е, раса ли, вяра или нещо друго? От Просвещението насам, а може би даже и от Трийсетгодишната война, Европа се бори с тази проблематика и се стреми да сътвори общества, които са отворени за разнообразни култури и способи на живот. Този блян постоянно се е сблъсквал с прочут отпор, намерил своята кулминационна точка в тоталитарни режими като нацисткия. Но и през днешния ден “консервативният обрат” търси да “закотви” политическата еднаквост в някаква религиозна ортодоксия. В Израел нараства въздействието на партии на ултра-ортодоксалните евреи, в Съединени американски щати религиозната еднаквост става политически маркер. Европа като цяло е по-слабо наранена от тези процеси, само че Източната ѝ част надалеч по-активно търси своята “ортодоксия” в религията и историята.
Разбира се, няма нищо неприятно в запазването на културните и религиозни обичаи. Проблемът настава, когато тези обичаи стартират да се употребяват за разрушаването на форми на европейска интеграция и съществуващи наднационални структури. Полският парламентарен арбитражен съд през октомври разгласи за противоконституционни елементи от Договора за Европейски Съюз. Румънският парламентарен съд излезе неотдавна с сходно решение, поставящо под въпрос активността на Съда на Европейски Съюз. Българският Конституционен съд също е взел на въоръжение една теория за “конституционна идентичност”, посредством която въз основата на локална “ортодоксия” би могъл да отхвърля интернационалните отговорности на България.
Проблемът не е в конституционните съдилища, а в цялостната политическа атмосфера, която кара Източна Европа да реже клона, на който седи. Защото в случай че тези страни излязат от Европейски Съюз, капацитетът за напредък на целия район ще намалее фрапантно, като България ще е една от най-пострадалите страни.
Синдромът “Идиот” по Достоевски
Като във всяка модернизираща се страна, и в България интелигенцията се люшка сред прекален възторг по западни модели и тяхното гордо отричане в интерес на традицията. Връщането към някакъв изначален, чист, нативистки метод на живот, който хем да е неповторим, хем да поразява с хубостта и добротата си, е отколешна интелигентска фантазия в Източна Европа, заложена в незабравимите облици на Достоевски – Альоша Карамазов и княз Мишкин.
Синдромът “Идиот” визира най-силно страни, които са на ръба да се трансфорат в развити стопански системи и демокрации, само че към момента нямат цялостната убеденост, че това ще се случи. Такава е била Русия по времето на Достоевски, само че разколебаването и търсенето на различни идеали – от комунизма до консервативното самодържавие – в действителност довежда страната до злополуката от 1917 година
Неувереността на интелигенцията и в България, която води и до свръх-екзотична и волатилна политика, се трансформира в дълготраен политически и стопански риск. С малко интелектуална дисциплинираност и с повече отговорност и този синдром би могъл да бъде сполучливо преодолян.
Остава да си пожелаем една мирна, здрава и сполучлива 2022 година и едно следващо десетилетие на развиване и креативно ентусиазъм във всички сфери на публичния живот.
2021 ще остане в историята ни като междинна година. Политически тя изглеждаше изключителна: мощна турбуленция, избори и служебно ръководство в директен и метафоричен смисъл на фона на продължаваща Ковид рецесия. Но това бе и просто една поредна година от по-дълъг развой на влизането на България в клуба на богатите страни. Страната не е още напълно за този клуб, въпреки че скоро несъмнено ще стане член на Организацията за икономическо сътрудничество и раз – организацията на най-развитите стопански системи. През 2021 година Индексът на просперитета (Legatum) отреди на България влиятелното 48-мо място (от 167). Непосредствено пред нас са Румъния (47), Катар (46), Унгария (44) и Гърция (43). Общо взето добра група от страни, въпреки че Чехия и Словакия ни изпреварват с повече от 10 места, да вземем за пример. Според Евростат, по последни данни междинният приход на домакинство у нас е 5928 евро. Това е надалеч от междинното за Европейски Съюз (около 20 хиляди евро), само че е по-добре от Румъния (4846) и не толкоз надалеч от Гърция (9995).
Ако се употребява най-стандартният знак за развиване – Брутният вътрешен продукт на глава на популацията – България е на опашката на Европейски Съюз със скромните 8646 евро. Но това е повече от Сърбия (5319) и Русия (8072), което е задоволително индикативен отзив за изгодите от еврочленството. Румъния обаче ни изпреварва с съвсем една трета – 11205, с което северната ни съседка се доближава компактно до централно-европейската група: Хърватска (11993), Унгария (13587), Полша (13429). Следващата “кота” за постигане е Гърция (15900). Сравнението с Румъния е показателно, че България не е употребила цялостния си капацитет. С по-добро ръководство, освобождаващо предприемаческата сила от административни тежести и корупционен налог, България би догонвала останалите доста по-бързо.
След още 10 години можем да догоним Гърция
Но истината е, че в случай че пред страната има още 10 години за възходящо развиване – без военни или тежки стопански рецесии в близост – за този интервал тя ще се трансформира в една приблизително богата европейска страна, на практика сравнима с Гърция, Португалия, а с шанс и повече старания – Италия. Няма възможност да станем стопански тигър, само че въпреки всичко България би постигнала равнище на развиване, което в никакъв случай не е имала и което би я направило равнозначен член на всеки клуб на развити стопански системи.
В тези процеси няма нито наложителност, нито съдба – и вътрешни, а и външни фактори може да спрат това положително развиване: войни или напрежение в района, нова международна финансова рецесия, неприятно ръководство и корупция и така нататък Освен тези обичайни спънки, обаче, България стартира да развива част от заболяванията на богатите страни, без още в действителност да е такава. Ето четири такива казуса:
Провинциалният синдром
В развитите демокрации през последните десетилетия се ускоряват районните разлики. Метрополисите, столиците притеглят големи капитали поради глобализационните процеси, до момента в който избрани провинциални райони изостават. И в Съединени американски щати при избора на Доналд Тръмп, и в Обединеното кралство при референдума за Брекзит районните разлики изиграха значима, даже може би определяща роля. В страни като България и Румъния, районните разлики стават още по-видими. Контрастът тук е не сред по-заможни и по-бедни райони, а сред първия и третия свят. В Румъния, да вземем за пример, 27,7% от семействата нямат вътрешна тоалетна. В България този % е 15,3%, а идната в непрестижната ранглиста е Литва с към 10%.
София към този момент е достигнала междинното за Европейски Съюз равнище като Брутният вътрешен продукт на глава от популацията, а Букурещ даже е надминал към този момент Будапеща по този индикатор. Но българският Северозапад и избрани райони в Румъния са измежду най-бедните в Европейски Съюз. От тази позиция, ясно е, че България и Румъния (а и Източна Европа по-общо) изкарват в по-тежка форма тази болест на богатите.
Синдромът “Спарта”
Населението в развитите страни е като цяло застаряващо, а постоянно и намаляващо. Затова те подхващат разнообразни миграционни политики, гарантиращи приток на хора посредством миграция: другояче обществените им системи не биха издържали демографския напън.
Древна Спарта е била първата страна, която е въвела поданството като система от права и привилегии на селектирана група. Проблемът на Спарта е, че били прекомерно селективни в това кой може да бъде жител. В последна сметка броят на жителите паднал на едвам към 2000 и спартанците изгубили войната с Тива, макар че преди този момент победили огромния си зложелател Атина.
България, а и Източна Европа като цяло рискуват да последват ориста на Спарта освен заради неприятната си демография, само че и заради нежеланието да дават привилегията на поданството на други хора. Орбановата битка с “миграцията” и мигрантите, които в действителност ги няма, е един от признаците на спартанския синдром. Заради него Източна Европа може да има дълготрайни проблеми с растежа и вместо да догонва Запада, да си остане обезлюдяваща се негова външна страна. За България тази заплаха е сериозна.
Синдромът “ортодоксия”
Западните плуралистични общества проблематизират понятието за еднаквост от десетилетия. Какво в действителност подсигурява идентичността на една политическа общественост? Това език ли е, раса ли, вяра или нещо друго? От Просвещението насам, а може би даже и от Трийсетгодишната война, Европа се бори с тази проблематика и се стреми да сътвори общества, които са отворени за разнообразни култури и способи на живот. Този блян постоянно се е сблъсквал с прочут отпор, намерил своята кулминационна точка в тоталитарни режими като нацисткия. Но и през днешния ден “консервативният обрат” търси да “закотви” политическата еднаквост в някаква религиозна ортодоксия. В Израел нараства въздействието на партии на ултра-ортодоксалните евреи, в Съединени американски щати религиозната еднаквост става политически маркер. Европа като цяло е по-слабо наранена от тези процеси, само че Източната ѝ част надалеч по-активно търси своята “ортодоксия” в религията и историята.
Разбира се, няма нищо неприятно в запазването на културните и религиозни обичаи. Проблемът настава, когато тези обичаи стартират да се употребяват за разрушаването на форми на европейска интеграция и съществуващи наднационални структури. Полският парламентарен арбитражен съд през октомври разгласи за противоконституционни елементи от Договора за Европейски Съюз. Румънският парламентарен съд излезе неотдавна с сходно решение, поставящо под въпрос активността на Съда на Европейски Съюз. Българският Конституционен съд също е взел на въоръжение една теория за “конституционна идентичност”, посредством която въз основата на локална “ортодоксия” би могъл да отхвърля интернационалните отговорности на България.
Проблемът не е в конституционните съдилища, а в цялостната политическа атмосфера, която кара Източна Европа да реже клона, на който седи. Защото в случай че тези страни излязат от Европейски Съюз, капацитетът за напредък на целия район ще намалее фрапантно, като България ще е една от най-пострадалите страни.
Синдромът “Идиот” по Достоевски
Като във всяка модернизираща се страна, и в България интелигенцията се люшка сред прекален възторг по западни модели и тяхното гордо отричане в интерес на традицията. Връщането към някакъв изначален, чист, нативистки метод на живот, който хем да е неповторим, хем да поразява с хубостта и добротата си, е отколешна интелигентска фантазия в Източна Европа, заложена в незабравимите облици на Достоевски – Альоша Карамазов и княз Мишкин.
Синдромът “Идиот” визира най-силно страни, които са на ръба да се трансфорат в развити стопански системи и демокрации, само че към момента нямат цялостната убеденост, че това ще се случи. Такава е била Русия по времето на Достоевски, само че разколебаването и търсенето на различни идеали – от комунизма до консервативното самодържавие – в действителност довежда страната до злополуката от 1917 година
Неувереността на интелигенцията и в България, която води и до свръх-екзотична и волатилна политика, се трансформира в дълготраен политически и стопански риск. С малко интелектуална дисциплинираност и с повече отговорност и този синдром би могъл да бъде сполучливо преодолян.
Остава да си пожелаем една мирна, здрава и сполучлива 2022 година и едно следващо десетилетие на развиване и креативно ентусиазъм във всички сфери на публичния живот.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ