Николай Овчаров разказа тайната история на господарите на Крън
Николай Овчаров: Казанлък може да се трансформира освен в Долината на розите, само че и в Долината на историята
„ Крънска област през средновековието е предмет на доста проучвания, само че те не бяха събрани на едно място. “, означи на представянето на книгата си „ Господарите на Крън и техните съкровища. Средновековната история на Казанлък. “ нощес в Културно-информационния център в града проф.Николай Овчаров. Той отдели внимание на хипотезата, че Казанлък идва от античен Крън – огромна и богата българска област през Средновековието, за което акцентира, че има съществени доказателства.
Провокация за изследванията, събрани в новата книга на известния български археолог става хванатото крънско богатство преди няколко години, което разкрива богата средновековна сбирка бижута и в следствие даде опция за оформяне на независима експозиция със средновековни предмети в Исторически музей „ Искра “. „ Смятам, че с богатата история за античните траки по тези земи, историческата памет за Бузлуджа, решаващата борба при Шипка – Шейново, допълнението за средновековието в подбалканската област Крън може да се даде мощен подтик на туризма тук и Казанлъшката котловина да бъде известна освен като Долината на розите, само че и като Долината на историята! “, съобщи проф.Овчаров. Той обърна вниманието, че книгата е отдадена на неговата огромна другарка от града Красимира Стефанова, известна с приноса си в региона на археологията.
„ Наистина фантазията на Краси Стоянова беше да се създаде тематиката за Казанлък и аз съм доста щастлива, че въпреки и години по-късно проф.Овчаров откликна на това предпочитание! “, означи Кметът на Казанлък Галина Стоянова. „ Първоначално се опитвахме да работим с проф.Овчаров за траките, да го свързваме с Перперикон, беше тиха дипломация... После той се възпламени по тематиките тук и във времето постави доста работа и за Казанлък, и за Казанлъшката котловина, за което му благодаря. “, сподели тя. „ С тази книга той даде на Казанлък няколко ключа, които търсихме доста време. Единият е за името на града, нямахме толкоз разумно пояснение от кое място произлиза името, каквото дава той. Вторият е къде се е простирала и къде е столицата на Крънската област. Третият ключ безспорно е Тюрбето (днешният парк „ Тюлбе “), за което нямахме археологическите обстоятелства, с цел да описваме тази история. Съкровището на Крънската принцеса, за което проф.Овчаров има доста огромна и то доброволна роля. От ареста - до признанието му в Исторически музей „ Искра “. “, описа Кметът на Казанлък за претекстовете Община Казанлък да поддържа финансово нейното издаване. „ За продажба на книгата не сме мислили, само че сме подготвени да подарим книгата на нашите учебни заведения, на учителите по история, тъй като би трябвало да се намира повече време за история на локалния, за родния край. “. Тя благодари на публиката за наличието: “Благодаря Ви, че сте тук, с цел да чуете не версия, а потвърдената история на феодален Казанлък в книгата на проф.Овчаров! “.
„ Господарите на Крън и техните съкровища. Средновековната история на Казанлък. “ пред казанлъшката аудитория публично показа изтъкнатият български историк проф.Пламен Павлов. Той дефинира новата книга като „ доста аргументирано проучването на проф.Овчаров за Крънска област – независима, огромна подбалканска област, сцена на значими исторически събития. “. Той даде обещание за сътрудниците – историци и археолози, както и за необятната аудитория „ извънредно забавни неща и доста хрумвания, които ще дадат мотив за размисъл. “. Проф.Павлов поздрави проф.Овчаров за неговата 73 книга и увери: „ С нея ще преоткрием значима страница от историята на казанлъшкия край и България. “.
Издава се с финансовата поддръжка на Община Казанлък
Казанлъшкият край е прочут на хората най-много като „ Долината на розите ” или „ Долината на тракийските царе ”. За разлика от античната история, предишното на този регион през Средновековието е много подценено от актуалните откриватели. За него ни подсети едно събитие от 2017 година, когато полицията арестува откраднато от иманяри превъзходно богатство. То е формирано от многочислените скъпоценни украшения на принцеса, живяла през трагичния за България ХІV в. Именно това богатство ме накара да подхваща детайлно изследване на средновековната история на Казанлъшкия край, където през ХІІІ-ХІV в. се е намирала значимата Крънска област.
Новото средновековно богатство
В последна сметка книгата се оформи в четири елементи. Съвсем естествено в първата се преглеждат известните исторически обстоятелства за Крънската област по време на Второто българско царство. Нейното основаване и административно оформяне е тясно обвързвано с освобождението на страната от византийска власт след въстанието на братята Асен и Петър в края на 1185 година Тази област е измежду териториите, завладени от първите Асеневци на юг от Стара планина. За нея за пръв път научаваме от известната Дубровнишка грамота на цар Иван ІІ Асен (1218-1241).
Според наличните данни тогава Крънската област най-вероятно е обхващала региона южно от Стара планина със земите по горното течение на река Тунджа до Сливен на изток. В нея е влизала огромната част от Средна гора, а на запад е достигала до изворите на река Стряма на запад дружно с региона на огромния феодален град Копсис. Този значим център на Второто българско царство е сполучливо локализиран с останките от цитадела над с. Анево край Сопот.
Статутът на региона не се трансформира и при директните наследници на цар Иван ІІ Асен – малолетните Коломан І и Михаил ІІ Асен. Същото се отнася и до идващите български владетели от ХІІІ в. Големите промени настъпват, откакто на власт през 1280 година идва новата царска династия на Тертерите. Защото тогава изгрява звездата на Алдимир, брат на българския цар Георги І Тертер (1280-1292).
Тертерите са от народа на куманите и произлизат от ханския жанр Тертероба. Това племе идва на Балканите от Азия през първата половина на ХІІІ в. в резултат на огромното преселение, провокирано от нашествието на монголите. За няколко десетилетия забележителна част от куманите се влива в българския народ, а техните вождове стават български боляри, какъвто е казусът с Тертерите.
Животът на Алдимир е кондензиран с инциденти, поради които съвременниците го дефинират като неприкрит авантюрист и друмник. Той обитава дълги години при монголския хан Ногай, управлявал независимо западните елементи на страната на Златната Орда. Вероятно Алдимир взе участие като негов съдружник в походи против Унгарското кралство, в които води куманските отряди. А към 1298 година триумфално се завръща в столицата на България, Търновград.
Стара фотография, показваща замъка на деспотите на Крън
Там в това време са станали съществени промени, като вследствие на редица неудачи цар Георги е свален от аристокрацията и на престола се възкачва боляринът Смилец (1292-1298). След неговата гибел действителната власт е у неговата вдовица Смилцена, в чиято дясна ръка се трансформира Алдимир при завръщането си в царството. Тя му дава най-високата дворцова купа „ диктатор ” и му поверява огромната Крънска област, включваща земите на Подбалканските полета.
Тук би трябвало да се подчертае, че през втората половина на ХІІІ в. на Балканите бурно навлизат феодални връзки от западен вид. Все по-често на най-близките роднини на владетелите са раздавани „ апанажи ”, т. е. огромни области, в които те са управлявали и събирали приходите пожизнено. Именно такава територия става Крънската област, която още по времето на цар Смилец е дадена за апанаж на неговите братя Радослав и Войсил. Когато са отстранени от Смилцена и Алдимир, те са принудени да бягат във Византия, ставайки отявлени врагове на новия диктатор.
През 1300 година в Търновград става следващият прелом и на престола към този момент е синът на Георги І Тертер, цар Теодор Светослав. На първо време той резервира отлични връзки с чичо си Алдимир, удостоверява правата му над Крънската област и му разрешава да одобри там вдовицата на Смилец със сина им. А в компенсация деспотът безстрашно брани южните граници на царството, като разгромява водената от брата на Смилец, севастократор Радослав, ромейска войска.
Зад този конфликт несъмнено прозират стремежите на представителите на двете царски семейства, Тертери и Смилецови, към ръководството на Крънската област. Деспот Алдимир освен утвърждава властта си в Подбалканските полета, само че я уголемява на югоизток с значимите замъци Ямбол и Лардея (край Карнобат). Той продължава взаимните с цар Теодор Светослав военни дейности против Византия и евентуално води обединената българска войска в победната борба при Скафида през лятото на 1304 година Година по-късно обаче съюзът сред двамата българи се разпада заради подозренията на царя, че Алдимир води двойна игра с ромеите. Вероятно Теодор Светослав подрежда той да бъде погубен, а неговата брачна половинка и невръстният му наследник емигрират в Константинопол. Крънската област е върната под директното ръководство на Търновград.
Съдбата на фамилията на крънския диктатор е предмет на специфична разработка в актуалната книга. Това изследване става допустимо след откриването на непознати стенописи в средновековната черква „ Св. Георги ” на Полошкия манастир до северномакедонския гр. Кавадарци. Там е изобразен синът на диктатор Алдимир на име Йоан Драгушин и майка му Марина като монахиня с името Мария.
Мавзолеят на османския поробител на Южна България Лала Шахин в Казанлък
Свързването на тези изпълнени към 1343-1345 година фрески с няколко документа на сръбския крал Стефан ІV Душан демонстрира забавна историческа картина. Марина-Мария е родна сестра на майката на великия сръбски държател, Теодора, а двете са дъщери на българския цар Смилец и Смилцена. Както първата изпада в недружелюбност след отстраняването на Алдимир, по този начин фамилията на Теодора по същото време е насила да търси леговище във византийската столица. Това става, откакто брачният партньор й, сръбският престолонаследник Стефан ІІІ Дечански, е обвинен в скрит план от татко си, крал Стефан Урош ІІ Милутин, отчасти ослепен и пратен в заточение.
Там се срещат двамата първи братовчеди Алдимир и Стефан Душан. Между тях поражда братска любов, а след гибелта на Теодора в 1322 година Марина става същинска майка за своя племенник. Именно по този начин я назовава в формалните документи станалият крал Стефан ІV Душан. А в тях и в надписа край портрета му в църквата на Полошкия манастир Йоан Драгушин е назван „ същински брат ” на сръбския държател.
Синът на диктатор Алдимир е обсипан с почести в Сръбското кралство, само че умира прибързано и не съумява да види най-голямата популярност на своя братовчед, който се прогласява за цар и подрежда страната си паралелно с Византийската империя и България. Крънската деспотица Марина-Мария умира през 1355 година и е заровена в Скопие. В отчасти непокътнатата надгробна плоча още веднъж се напомня нейният генезис от двете български царски семейства, Тетери и Смилецови, чиито представители гневно се борели за Крънската област.
Последната страница от този героичен дуел е написана от най-малкият брат на цар Смилец, Войсил, който е почетен от византийския император с купата „ диктатор на мизите ” (т. е. на българите). През 1323 година той нахлува в противоречивия регион отпред на обилни военни сили. Новият български цар Михаил ІІІ Шишман (1323-1330) обаче му дава съдбоносен отпор и след траяла година яростна битка прогонва дефинитивно последния Смилец от Крънската област.
През последните десетилетия от съществуването на самостоятелна българска страна тя е във притежание на четвъртата царска династия Шишмановци. От едно писмо на римския папа папа Бенедикт XII от 1337 година научаваме, че този апанаж тогава е под директно послушание на родителите на цар Иван Александър Асен (1331-1371) – диктатор Срацимир и Кераца Петрица.
На всички междуособици и боричкания за власт поставя край османското настъпление. Богатите земи на Тракия стават една от първите цели на проникналите трайно в Европа през 1354 година завоеватели. През 1369 година те завладяват значимия византийски град Одрин, откъдето под основното командване на пълководеца Лала Шахин навлизат в българските лимити. След съвсем тригодишна война и серия от обсади на замъци, Крънската област попада под турско иго за пет века.
Втората част от проучването е отдадена на значимия въпрос за местоположението и името на средновековния град Крън. Днес съществуват много опити за локализация на Крън, като два от тях са по-сериозни. Единият дефинира града в местността „ Калето ” край днешния гр. Крън, а другият – в местността „ Бузово кале ” до с. Бузовград. И двете местоположения са доста покрай актуалния Казанлък. Но и в двата случая проучените по тези места антични замъци имат една уязвимост – релативно едва е показан интервала на Второто българско царство - ХІІІ-ХІV в. Това ги дефинира тогава по-скоро като военни укрепления.
В същото време в непосредствена непосредственост до настоящия град се разкриват останките на много развити средновековни селища с некрополи от XII-XIV в. Очевидно с изключение на военните твърдини, на територията и към днешния Казанлък е имало неукрепени селища, където е живеело популацията в спокойно време. Така по всяка възможност под топонима „ Крън “ през Средновековието се е разбирала цялата агломерация от селища, развили се в този сектор от Казанлъшката котловина.
В последно време се появява и забавната догадка на проф. Иван Т. Иванов и доктор Мариана Минкова, че средновековният Крън се е намирал в северната част на днешния Казанлък. Тя се основава основно върху езикови и исторически причини. Направен е лингвистичен разбор на името на настоящия град от османския интервал, което в цялостния си вид гласи Акча Къзанлък (днешната форма Казанлък се появява в съветски военни карти от ХІХ в.)
Според двамата създатели в главната част на наименованието е прибавен така наречен предписание на ротацизма или ламбдаизма в тюркските езици. След XII-XIII в. от общата алтайска група се отделят новообразуваните езици на тюркмени, узи, огузи, узбеки и други Тогава настава промяна на съгласната Р със З и на съгласната Л със С. Османците са огузи по генезис и не остават настрана от този развой. Ето за какво в езика им завареното название Крън, Къран се е трансформирало в Къзан. Суфиксът -лък пък играе топонимна роля и демонстрира, че османското населено място е основано на място, намиращо се в региона на някакъв обект, прочут като Къзан. Като се има поради, че най-ранното име на най-старата Куленска махала в северната част на Казанлък е Къзанери (Kızan yeri), то би трябвало да се преведе на български като „ мястото на Къзан ”, т.е „ мястото на Крън ”.
Много значим факт е, че там до 1916 година се е издигала голяма средновековна постройка, наричана от хората Бялата кула, чието изображение е непокътнато на една-единствена чернобяла фотография. Ив. Иванов и М. Минкова считат, че в първите години след завоеванието турците я наричали Къзанкуле, т. е. Крънската кула. Днес като отзив от тази далечна ера е останала остарялата казанлъшка фамилия Казънкулеви.
Именно върху съществуването на тази кула се градят историческите причини на двамата създатели. Те притеглят антично поверие, записано през 1792 година от йеросхимонах Спиридон и от Онуфрий Попович Хилендарец от близкото до Казанлък с. Енина през 30-те години на ХІХ в. Полулегендарният роман отразява завладяването на Казанлъшкия край. В него са смесени събития от две столетия – похода на султан Мехмед ІІ Завоевателя от 1454-1455 година към западната част на Балканите и станалото през 1369-1371/1372 година завладяване от Лала Шахин на Загора, Подбалканските полета и първото нахлуване против София. Но най-ценната информация в тези предания е за съществуването на Бялата кула на мястото на днешния Казанлък, където при завоеванието се били укрили дамите и децата на българските боляри.
От въпросната Бяла кула продължава и моето изследване. Макар и на 110 години, чернобялата фотография дава необикновено скъпа информация. По нея и по два непокътнати кадастърни проекта на Казанлък от началото на ХХ в. се открива, че основата на фортификационното съоражение е с размери 8.60/ 9 м или повърхност от близо 80 кв. м. Запазената височина на постройката е 10-12 м, само че сигурно нагоре е имало още 5-7 м. Според разпределението на прозорците е ясно, че в 1916 година са били съхранени три етажа, само че се допускат още два нагоре и един под земята, където се е разполагало самостоятелно водохранилище.
Според редица архитектурни особености като метода на строеж (ломен камък със скрита система сантрачи), оформянето на прозорците с декоративни тухлени арки, издигането на входа на близо 2 м височина от повърхността и други без подозрение Бялата кула е строена през ХІV в. С тези елементи тя се отнася към цяла група забавни фортификационни уреди, строени през епохата на Балканите и свързани с ускорения развой на феодализация.
Става дума за построяването на типичен феодални крепости, които могат да се намират навътре в градовете или отвън тях. Това строителство е провокирано от основаването на голям брой апанажи и от битката на обособените господари за тях – развой, подобен на синхронните трендове в Западна Европа.
Като аналогии на Бялата кула от Казанлък са приведени редица аналогии от ХІV в. у нас и в прилежащите страни. Такива са, да вземем за пример, замъкът на Йоан Кантакузин Питион до Димотика, крепостта Вукелон при с. Маточина, Свиленградско, Пирковата кула в Кюстендил. Разкрити по археологически път са няколко укрепления в Източните Родопи като Устра, Вишеград и Башево. Добри паралели са вътрешните крепости на сръбските градове Козник, Сталач, Вршац, Звечан и други Най-сетне като паралели са приведени манастирските крепости на метосите на огромните атонски обители на Халкидическия полуостров като Круна, Сани, Орфано, Мариана и редица други.
От тези обширни съпоставения излиза наяве, че съществувалото до 1916 година средновековно барикада в северната част на Казанлък надалеч не е някаква елементарна кула. Това е бил жилищен палат, издигнат най-вероятно още при започване на ХІV в. по времето на диктатор Алдимир. Днес е мъчно да се удостовери или отхвърли хипотезата, че самият град Крън се е намирал на територията на днешния Казанлък. Сигурно е обаче, че там е имало укрепена резиденция, населявана от шефовете на региона.
В тази тенденция са и направените заключения за особеното значение на това място и за османските завоеватели. Най-новите проучвания в турската историография сочат, че в отчасти непокътнатия ранен османски пантеон Тюлбето на 200 м от Бялата кула са били заровени вътрешностите на завоевателя на Тракия, видния военачалник Лала Шахин. В самото начало на ХV в. регионът на Акча Къзанлък е тимар на различен изтъкнат пълководец от армията на султан Мурад І – Саруджа паша. Той взема интензивно присъединяване в завладяването на последните територии на Българското царство, а към 1400 година неговият наследник Умур бей строи на мястото на днешния град джамия, баня и кервансай в чест на своя татко. Не е изключено турските бейове да са обитавали Бялата кула чак до началото на ХІХ в.
Третата чест на проучването показва превъзходното богатство от ХІV в., хванато от полицията през 2017 година То се състои от 17 предмета – 10 женски накита и 7 златни монети (перпери). Монетите са сечени от византийските императори Йоан III Дука Ватаци (1222-1254), Андроник II Палеолог (1282-1328), Андроник III Палеолог (1328-1341), Йоан V Палеолог (1341-1391) и Йоан VI Кантакузин (1347-1352), Според нумизматите особеностите на тези парични знаци свидетелстват, че съкровището е укрито през третата четвърт на ХІV в.
По жанр на направа и софтуерни особености накитите безспорно са правени от едно ателие и съставляват елементи от един комплект. Използвани са бижутерските техники леене, псевдогранулация, псевдофилигран и ажур. Тези особености дефинират ювелирните творби в първата половина на ХІV в. За това свидетелстват разнообразни стенописни изображения и аналогии от редица укрити болярски съкровища от епохата – Никопол, Дружба, Долище, Изворско и други
Сред накитите блестят два чифта солидни сребърни позлатени наушници. Това са огромни обеци, които се поставяли не на ушите, а на богато украсените шапки и набори за глава на аристократките. Първият чифт е с по една биконична висулка, а вторият - с три такива, като междинната е най-голяма. Според непокътнати стенописни изображения от прилежаща Сърбия с сходни наушници са показани високопоставени дами и ктиторки като Анна (Белосава) от Студеница (ХІV в.) и Вукосава от църквата в Руденица (1402-1405).
Особено забавни са двете огърлици – една огърлица от полускъпоценни камъни (кварц и карнеол) и сребърна позлатена торква. Забележително е, че такива украшения се откриват единствено при портрети на български аристократки от ХІV в. с най-голям сан – портретите от църквата „ Св. Никола ” от Станичене и „ Св. Богородица ” от Долна Каменица (днес на територията на Република Сърбия), както и от храма в Калотина, Софийско. Огърлица от скъпоценни камъни до момента не е откривана по археологически път, а торквата има аналогии в съкровищата от Никопол, Долище, Изворско и други
Може би още веднъж от огърлица са шестте сребърни позлатени мъниста с друга величина и същата като тази на наушниците декорация. В подобен случай те са сходни на огърлиците от фини сребърни халки и мъниста от болярските съкровища, откривани в околните покрайнини на Варна. Не е изключено обаче това да са скъпоценни копчета, украсявали златовезаните облекла на дами от феодалната върхушка. И при двете благоприятни условия е непокътната единствено част от комплекта, до момента в който останалите детайли са откраднати още в древността или от модерни иманяри.
Накитите от Казанлъшкото богатство без подозрение са принадлежели на високопоставена дама от ХІV в. Част от тях са рангови оценки, даващи информация за ситуацията й в обществото. По всяка възможност дамата е била брачна половинка на висок болярин от Крънската област, което ни разрешава да я назовем „ последната принцеса на Крън ”. С огромна степен на сигурност накитите са укрити при османското настъпление в региона през 1369-1371 година
За да бъде по-пълна визията за богатото средновековно минало на Казанлъшкия край, в четвъртата част на книгата включвам находки, съхранявани в Историческия музей „ Искра ”. Преди всичко това са два чифта сребърни позлатени наушници, които също се датират в ХІV в. и не отстъпват по качество на тези от новото Казанлъшко богатство. Медните посребрени обеци пък демонстрират накитите на елементарните дами, които се стремели да подражават на болярките.
Изключително забавен е един отчасти съхранен наушник от ХІV в. с много по-различен образ. Той е от вида на така наречен луновидни наушници вид „ Драгижево ”. Тези украшения са изработвани извънредно от злато и сребро, като са били украсявани в допълнение с перли и скъпоценни камъни. Как са изглеждали те се вижда добре от женските портрети като тези от Станичене и Калотина.
Историческият музей „ Искра ” в Казанлък разполага с прелестна сбирка от средновековни нагръдни кръстове и кръстове-реликвиари. Повечето от тях са с неизвестено местоположение, само че няколко са открити при археологически изследвания край Казанлък, основно в селището до гр. Крън. Често върху кръстовете са изобразявани декоративни и геометрични орнаменти, както и изображения на Христос, св. Богородица, разнообразни светци и имената им на гръцки език. Тези монументи се датират в интервала Х-ХІІ в., само че някои екземпляри са носени до ХІV в.
На финала на книгата за средновековната история на Казанлък представям оръжие от трагичните войни от ХІІІ-ХІV в. Става дума за върхове на стрели и копия, боздугани, елементи от мечове, два шлема и една съвсем изцяло непокътната плетена от халкички броня. Особено значими са шлемовете, тъй като е известно мястото, където са открити – край с. Ясеново на десетина километра северозападно от Казанлък.
Единият от тях има присъща двусъставна структура, която в долната част е цилиндрична, а нагоре минава в подострен конус. На предната част е изобразена присъща „ маска ”, представяща накратко нос, вежди и очи. Изследователите са на мнение, че тези шлемове се датират във втората половина на ХІІІ в., работени са под мощно монголско влиание, само че от източноевропейски и дори балкански оръжейници. Екземплярът от Казанлък се свързва със събитията към българския болярин от кумански генезис Алдимир, прекарал огромна част от живота си в Златната Орда.
Другият шлем е избран като западоевропейски и е от вида bascinet. Тези рицарски шлемове са в приложимост сред 1360 и 1390 година През ХІV в. във войните на Балканите непрестанно се употребяват западни наемници. През първите години на това столетие в Тракия върлуват каталаните, наричани постоянно „ италийци ”. Предвид датировката на шлема не е изключено да става дума за по-късен образец, придобит като плячка от османците в конфликта им със западните рицари.
Вероятно точно за подобен трофей става дума при един меч от Исторически музей „ Искра ”, с който приключвам моето ревю. Формата му го свързва с група познати от Централна Европа мечове, които се датират в последните десетилетия на на XIV–първата половина на XV в. Като опция за попадане на такива титли като басинета и меча бих предложил съдбоносната борба при Никопол сред османците и водените от крал Сигизмунд кръстоносци през 1395 година Не е изключено в нея да е взел присъединяване създателят на османския Казанлък Саруджа паша или неговият наследник Умур бей. Възможно е тези оръжия да са пленени и при по-късни конфликти със западни рицари като съдбовната борба при Варна в 1444 година
Тези експонати от Исторически музей „ Искра ” бележат финала на цяла ера. Епохата на славното българско Средновековие, на цветущия град Крън и неговите господари, борещи се между тях за земите на Подбалканските полета. Времена на героични борби, само че и на интриги и изменничества.
„ Крънска област през средновековието е предмет на доста проучвания, само че те не бяха събрани на едно място. “, означи на представянето на книгата си „ Господарите на Крън и техните съкровища. Средновековната история на Казанлък. “ нощес в Културно-информационния център в града проф.Николай Овчаров. Той отдели внимание на хипотезата, че Казанлък идва от античен Крън – огромна и богата българска област през Средновековието, за което акцентира, че има съществени доказателства.
Провокация за изследванията, събрани в новата книга на известния български археолог става хванатото крънско богатство преди няколко години, което разкрива богата средновековна сбирка бижута и в следствие даде опция за оформяне на независима експозиция със средновековни предмети в Исторически музей „ Искра “. „ Смятам, че с богатата история за античните траки по тези земи, историческата памет за Бузлуджа, решаващата борба при Шипка – Шейново, допълнението за средновековието в подбалканската област Крън може да се даде мощен подтик на туризма тук и Казанлъшката котловина да бъде известна освен като Долината на розите, само че и като Долината на историята! “, съобщи проф.Овчаров. Той обърна вниманието, че книгата е отдадена на неговата огромна другарка от града Красимира Стефанова, известна с приноса си в региона на археологията.
„ Наистина фантазията на Краси Стоянова беше да се създаде тематиката за Казанлък и аз съм доста щастлива, че въпреки и години по-късно проф.Овчаров откликна на това предпочитание! “, означи Кметът на Казанлък Галина Стоянова. „ Първоначално се опитвахме да работим с проф.Овчаров за траките, да го свързваме с Перперикон, беше тиха дипломация... После той се възпламени по тематиките тук и във времето постави доста работа и за Казанлък, и за Казанлъшката котловина, за което му благодаря. “, сподели тя. „ С тази книга той даде на Казанлък няколко ключа, които търсихме доста време. Единият е за името на града, нямахме толкоз разумно пояснение от кое място произлиза името, каквото дава той. Вторият е къде се е простирала и къде е столицата на Крънската област. Третият ключ безспорно е Тюрбето (днешният парк „ Тюлбе “), за което нямахме археологическите обстоятелства, с цел да описваме тази история. Съкровището на Крънската принцеса, за което проф.Овчаров има доста огромна и то доброволна роля. От ареста - до признанието му в Исторически музей „ Искра “. “, описа Кметът на Казанлък за претекстовете Община Казанлък да поддържа финансово нейното издаване. „ За продажба на книгата не сме мислили, само че сме подготвени да подарим книгата на нашите учебни заведения, на учителите по история, тъй като би трябвало да се намира повече време за история на локалния, за родния край. “. Тя благодари на публиката за наличието: “Благодаря Ви, че сте тук, с цел да чуете не версия, а потвърдената история на феодален Казанлък в книгата на проф.Овчаров! “.
„ Господарите на Крън и техните съкровища. Средновековната история на Казанлък. “ пред казанлъшката аудитория публично показа изтъкнатият български историк проф.Пламен Павлов. Той дефинира новата книга като „ доста аргументирано проучването на проф.Овчаров за Крънска област – независима, огромна подбалканска област, сцена на значими исторически събития. “. Той даде обещание за сътрудниците – историци и археолози, както и за необятната аудитория „ извънредно забавни неща и доста хрумвания, които ще дадат мотив за размисъл. “. Проф.Павлов поздрави проф.Овчаров за неговата 73 книга и увери: „ С нея ще преоткрием значима страница от историята на казанлъшкия край и България. “.
Издава се с финансовата поддръжка на Община Казанлък
Казанлъшкият край е прочут на хората най-много като „ Долината на розите ” или „ Долината на тракийските царе ”. За разлика от античната история, предишното на този регион през Средновековието е много подценено от актуалните откриватели. За него ни подсети едно събитие от 2017 година, когато полицията арестува откраднато от иманяри превъзходно богатство. То е формирано от многочислените скъпоценни украшения на принцеса, живяла през трагичния за България ХІV в. Именно това богатство ме накара да подхваща детайлно изследване на средновековната история на Казанлъшкия край, където през ХІІІ-ХІV в. се е намирала значимата Крънска област.
Новото средновековно богатство
В последна сметка книгата се оформи в четири елементи. Съвсем естествено в първата се преглеждат известните исторически обстоятелства за Крънската област по време на Второто българско царство. Нейното основаване и административно оформяне е тясно обвързвано с освобождението на страната от византийска власт след въстанието на братята Асен и Петър в края на 1185 година Тази област е измежду териториите, завладени от първите Асеневци на юг от Стара планина. За нея за пръв път научаваме от известната Дубровнишка грамота на цар Иван ІІ Асен (1218-1241).
Според наличните данни тогава Крънската област най-вероятно е обхващала региона южно от Стара планина със земите по горното течение на река Тунджа до Сливен на изток. В нея е влизала огромната част от Средна гора, а на запад е достигала до изворите на река Стряма на запад дружно с региона на огромния феодален град Копсис. Този значим център на Второто българско царство е сполучливо локализиран с останките от цитадела над с. Анево край Сопот.
Статутът на региона не се трансформира и при директните наследници на цар Иван ІІ Асен – малолетните Коломан І и Михаил ІІ Асен. Същото се отнася и до идващите български владетели от ХІІІ в. Големите промени настъпват, откакто на власт през 1280 година идва новата царска династия на Тертерите. Защото тогава изгрява звездата на Алдимир, брат на българския цар Георги І Тертер (1280-1292).
Тертерите са от народа на куманите и произлизат от ханския жанр Тертероба. Това племе идва на Балканите от Азия през първата половина на ХІІІ в. в резултат на огромното преселение, провокирано от нашествието на монголите. За няколко десетилетия забележителна част от куманите се влива в българския народ, а техните вождове стават български боляри, какъвто е казусът с Тертерите.
Животът на Алдимир е кондензиран с инциденти, поради които съвременниците го дефинират като неприкрит авантюрист и друмник. Той обитава дълги години при монголския хан Ногай, управлявал независимо западните елементи на страната на Златната Орда. Вероятно Алдимир взе участие като негов съдружник в походи против Унгарското кралство, в които води куманските отряди. А към 1298 година триумфално се завръща в столицата на България, Търновград.
Стара фотография, показваща замъка на деспотите на Крън
Там в това време са станали съществени промени, като вследствие на редица неудачи цар Георги е свален от аристокрацията и на престола се възкачва боляринът Смилец (1292-1298). След неговата гибел действителната власт е у неговата вдовица Смилцена, в чиято дясна ръка се трансформира Алдимир при завръщането си в царството. Тя му дава най-високата дворцова купа „ диктатор ” и му поверява огромната Крънска област, включваща земите на Подбалканските полета.
Тук би трябвало да се подчертае, че през втората половина на ХІІІ в. на Балканите бурно навлизат феодални връзки от западен вид. Все по-често на най-близките роднини на владетелите са раздавани „ апанажи ”, т. е. огромни области, в които те са управлявали и събирали приходите пожизнено. Именно такава територия става Крънската област, която още по времето на цар Смилец е дадена за апанаж на неговите братя Радослав и Войсил. Когато са отстранени от Смилцена и Алдимир, те са принудени да бягат във Византия, ставайки отявлени врагове на новия диктатор.
През 1300 година в Търновград става следващият прелом и на престола към този момент е синът на Георги І Тертер, цар Теодор Светослав. На първо време той резервира отлични връзки с чичо си Алдимир, удостоверява правата му над Крънската област и му разрешава да одобри там вдовицата на Смилец със сина им. А в компенсация деспотът безстрашно брани южните граници на царството, като разгромява водената от брата на Смилец, севастократор Радослав, ромейска войска.
Зад този конфликт несъмнено прозират стремежите на представителите на двете царски семейства, Тертери и Смилецови, към ръководството на Крънската област. Деспот Алдимир освен утвърждава властта си в Подбалканските полета, само че я уголемява на югоизток с значимите замъци Ямбол и Лардея (край Карнобат). Той продължава взаимните с цар Теодор Светослав военни дейности против Византия и евентуално води обединената българска войска в победната борба при Скафида през лятото на 1304 година Година по-късно обаче съюзът сред двамата българи се разпада заради подозренията на царя, че Алдимир води двойна игра с ромеите. Вероятно Теодор Светослав подрежда той да бъде погубен, а неговата брачна половинка и невръстният му наследник емигрират в Константинопол. Крънската област е върната под директното ръководство на Търновград.
Съдбата на фамилията на крънския диктатор е предмет на специфична разработка в актуалната книга. Това изследване става допустимо след откриването на непознати стенописи в средновековната черква „ Св. Георги ” на Полошкия манастир до северномакедонския гр. Кавадарци. Там е изобразен синът на диктатор Алдимир на име Йоан Драгушин и майка му Марина като монахиня с името Мария.
Мавзолеят на османския поробител на Южна България Лала Шахин в Казанлък
Свързването на тези изпълнени към 1343-1345 година фрески с няколко документа на сръбския крал Стефан ІV Душан демонстрира забавна историческа картина. Марина-Мария е родна сестра на майката на великия сръбски държател, Теодора, а двете са дъщери на българския цар Смилец и Смилцена. Както първата изпада в недружелюбност след отстраняването на Алдимир, по този начин фамилията на Теодора по същото време е насила да търси леговище във византийската столица. Това става, откакто брачният партньор й, сръбският престолонаследник Стефан ІІІ Дечански, е обвинен в скрит план от татко си, крал Стефан Урош ІІ Милутин, отчасти ослепен и пратен в заточение.
Там се срещат двамата първи братовчеди Алдимир и Стефан Душан. Между тях поражда братска любов, а след гибелта на Теодора в 1322 година Марина става същинска майка за своя племенник. Именно по този начин я назовава в формалните документи станалият крал Стефан ІV Душан. А в тях и в надписа край портрета му в църквата на Полошкия манастир Йоан Драгушин е назван „ същински брат ” на сръбския държател.
Синът на диктатор Алдимир е обсипан с почести в Сръбското кралство, само че умира прибързано и не съумява да види най-голямата популярност на своя братовчед, който се прогласява за цар и подрежда страната си паралелно с Византийската империя и България. Крънската деспотица Марина-Мария умира през 1355 година и е заровена в Скопие. В отчасти непокътнатата надгробна плоча още веднъж се напомня нейният генезис от двете български царски семейства, Тетери и Смилецови, чиито представители гневно се борели за Крънската област.
Последната страница от този героичен дуел е написана от най-малкият брат на цар Смилец, Войсил, който е почетен от византийския император с купата „ диктатор на мизите ” (т. е. на българите). През 1323 година той нахлува в противоречивия регион отпред на обилни военни сили. Новият български цар Михаил ІІІ Шишман (1323-1330) обаче му дава съдбоносен отпор и след траяла година яростна битка прогонва дефинитивно последния Смилец от Крънската област.
През последните десетилетия от съществуването на самостоятелна българска страна тя е във притежание на четвъртата царска династия Шишмановци. От едно писмо на римския папа папа Бенедикт XII от 1337 година научаваме, че този апанаж тогава е под директно послушание на родителите на цар Иван Александър Асен (1331-1371) – диктатор Срацимир и Кераца Петрица.
На всички междуособици и боричкания за власт поставя край османското настъпление. Богатите земи на Тракия стават една от първите цели на проникналите трайно в Европа през 1354 година завоеватели. През 1369 година те завладяват значимия византийски град Одрин, откъдето под основното командване на пълководеца Лала Шахин навлизат в българските лимити. След съвсем тригодишна война и серия от обсади на замъци, Крънската област попада под турско иго за пет века.
Втората част от проучването е отдадена на значимия въпрос за местоположението и името на средновековния град Крън. Днес съществуват много опити за локализация на Крън, като два от тях са по-сериозни. Единият дефинира града в местността „ Калето ” край днешния гр. Крън, а другият – в местността „ Бузово кале ” до с. Бузовград. И двете местоположения са доста покрай актуалния Казанлък. Но и в двата случая проучените по тези места антични замъци имат една уязвимост – релативно едва е показан интервала на Второто българско царство - ХІІІ-ХІV в. Това ги дефинира тогава по-скоро като военни укрепления.
В същото време в непосредствена непосредственост до настоящия град се разкриват останките на много развити средновековни селища с некрополи от XII-XIV в. Очевидно с изключение на военните твърдини, на територията и към днешния Казанлък е имало неукрепени селища, където е живеело популацията в спокойно време. Така по всяка възможност под топонима „ Крън “ през Средновековието се е разбирала цялата агломерация от селища, развили се в този сектор от Казанлъшката котловина.
В последно време се появява и забавната догадка на проф. Иван Т. Иванов и доктор Мариана Минкова, че средновековният Крън се е намирал в северната част на днешния Казанлък. Тя се основава основно върху езикови и исторически причини. Направен е лингвистичен разбор на името на настоящия град от османския интервал, което в цялостния си вид гласи Акча Къзанлък (днешната форма Казанлък се появява в съветски военни карти от ХІХ в.)
Според двамата създатели в главната част на наименованието е прибавен така наречен предписание на ротацизма или ламбдаизма в тюркските езици. След XII-XIII в. от общата алтайска група се отделят новообразуваните езици на тюркмени, узи, огузи, узбеки и други Тогава настава промяна на съгласната Р със З и на съгласната Л със С. Османците са огузи по генезис и не остават настрана от този развой. Ето за какво в езика им завареното название Крън, Къран се е трансформирало в Къзан. Суфиксът -лък пък играе топонимна роля и демонстрира, че османското населено място е основано на място, намиращо се в региона на някакъв обект, прочут като Къзан. Като се има поради, че най-ранното име на най-старата Куленска махала в северната част на Казанлък е Къзанери (Kızan yeri), то би трябвало да се преведе на български като „ мястото на Къзан ”, т.е „ мястото на Крън ”.
Много значим факт е, че там до 1916 година се е издигала голяма средновековна постройка, наричана от хората Бялата кула, чието изображение е непокътнато на една-единствена чернобяла фотография. Ив. Иванов и М. Минкова считат, че в първите години след завоеванието турците я наричали Къзанкуле, т. е. Крънската кула. Днес като отзив от тази далечна ера е останала остарялата казанлъшка фамилия Казънкулеви.
Именно върху съществуването на тази кула се градят историческите причини на двамата създатели. Те притеглят антично поверие, записано през 1792 година от йеросхимонах Спиридон и от Онуфрий Попович Хилендарец от близкото до Казанлък с. Енина през 30-те години на ХІХ в. Полулегендарният роман отразява завладяването на Казанлъшкия край. В него са смесени събития от две столетия – похода на султан Мехмед ІІ Завоевателя от 1454-1455 година към западната част на Балканите и станалото през 1369-1371/1372 година завладяване от Лала Шахин на Загора, Подбалканските полета и първото нахлуване против София. Но най-ценната информация в тези предания е за съществуването на Бялата кула на мястото на днешния Казанлък, където при завоеванието се били укрили дамите и децата на българските боляри.
От въпросната Бяла кула продължава и моето изследване. Макар и на 110 години, чернобялата фотография дава необикновено скъпа информация. По нея и по два непокътнати кадастърни проекта на Казанлък от началото на ХХ в. се открива, че основата на фортификационното съоражение е с размери 8.60/ 9 м или повърхност от близо 80 кв. м. Запазената височина на постройката е 10-12 м, само че сигурно нагоре е имало още 5-7 м. Според разпределението на прозорците е ясно, че в 1916 година са били съхранени три етажа, само че се допускат още два нагоре и един под земята, където се е разполагало самостоятелно водохранилище.
Според редица архитектурни особености като метода на строеж (ломен камък със скрита система сантрачи), оформянето на прозорците с декоративни тухлени арки, издигането на входа на близо 2 м височина от повърхността и други без подозрение Бялата кула е строена през ХІV в. С тези елементи тя се отнася към цяла група забавни фортификационни уреди, строени през епохата на Балканите и свързани с ускорения развой на феодализация.
Става дума за построяването на типичен феодални крепости, които могат да се намират навътре в градовете или отвън тях. Това строителство е провокирано от основаването на голям брой апанажи и от битката на обособените господари за тях – развой, подобен на синхронните трендове в Западна Европа.
Като аналогии на Бялата кула от Казанлък са приведени редица аналогии от ХІV в. у нас и в прилежащите страни. Такива са, да вземем за пример, замъкът на Йоан Кантакузин Питион до Димотика, крепостта Вукелон при с. Маточина, Свиленградско, Пирковата кула в Кюстендил. Разкрити по археологически път са няколко укрепления в Източните Родопи като Устра, Вишеград и Башево. Добри паралели са вътрешните крепости на сръбските градове Козник, Сталач, Вршац, Звечан и други Най-сетне като паралели са приведени манастирските крепости на метосите на огромните атонски обители на Халкидическия полуостров като Круна, Сани, Орфано, Мариана и редица други.
От тези обширни съпоставения излиза наяве, че съществувалото до 1916 година средновековно барикада в северната част на Казанлък надалеч не е някаква елементарна кула. Това е бил жилищен палат, издигнат най-вероятно още при започване на ХІV в. по времето на диктатор Алдимир. Днес е мъчно да се удостовери или отхвърли хипотезата, че самият град Крън се е намирал на територията на днешния Казанлък. Сигурно е обаче, че там е имало укрепена резиденция, населявана от шефовете на региона.
В тази тенденция са и направените заключения за особеното значение на това място и за османските завоеватели. Най-новите проучвания в турската историография сочат, че в отчасти непокътнатия ранен османски пантеон Тюлбето на 200 м от Бялата кула са били заровени вътрешностите на завоевателя на Тракия, видния военачалник Лала Шахин. В самото начало на ХV в. регионът на Акча Къзанлък е тимар на различен изтъкнат пълководец от армията на султан Мурад І – Саруджа паша. Той взема интензивно присъединяване в завладяването на последните територии на Българското царство, а към 1400 година неговият наследник Умур бей строи на мястото на днешния град джамия, баня и кервансай в чест на своя татко. Не е изключено турските бейове да са обитавали Бялата кула чак до началото на ХІХ в.
Третата чест на проучването показва превъзходното богатство от ХІV в., хванато от полицията през 2017 година То се състои от 17 предмета – 10 женски накита и 7 златни монети (перпери). Монетите са сечени от византийските императори Йоан III Дука Ватаци (1222-1254), Андроник II Палеолог (1282-1328), Андроник III Палеолог (1328-1341), Йоан V Палеолог (1341-1391) и Йоан VI Кантакузин (1347-1352), Според нумизматите особеностите на тези парични знаци свидетелстват, че съкровището е укрито през третата четвърт на ХІV в.
По жанр на направа и софтуерни особености накитите безспорно са правени от едно ателие и съставляват елементи от един комплект. Използвани са бижутерските техники леене, псевдогранулация, псевдофилигран и ажур. Тези особености дефинират ювелирните творби в първата половина на ХІV в. За това свидетелстват разнообразни стенописни изображения и аналогии от редица укрити болярски съкровища от епохата – Никопол, Дружба, Долище, Изворско и други
Сред накитите блестят два чифта солидни сребърни позлатени наушници. Това са огромни обеци, които се поставяли не на ушите, а на богато украсените шапки и набори за глава на аристократките. Първият чифт е с по една биконична висулка, а вторият - с три такива, като междинната е най-голяма. Според непокътнати стенописни изображения от прилежаща Сърбия с сходни наушници са показани високопоставени дами и ктиторки като Анна (Белосава) от Студеница (ХІV в.) и Вукосава от църквата в Руденица (1402-1405).
Особено забавни са двете огърлици – една огърлица от полускъпоценни камъни (кварц и карнеол) и сребърна позлатена торква. Забележително е, че такива украшения се откриват единствено при портрети на български аристократки от ХІV в. с най-голям сан – портретите от църквата „ Св. Никола ” от Станичене и „ Св. Богородица ” от Долна Каменица (днес на територията на Република Сърбия), както и от храма в Калотина, Софийско. Огърлица от скъпоценни камъни до момента не е откривана по археологически път, а торквата има аналогии в съкровищата от Никопол, Долище, Изворско и други
Може би още веднъж от огърлица са шестте сребърни позлатени мъниста с друга величина и същата като тази на наушниците декорация. В подобен случай те са сходни на огърлиците от фини сребърни халки и мъниста от болярските съкровища, откривани в околните покрайнини на Варна. Не е изключено обаче това да са скъпоценни копчета, украсявали златовезаните облекла на дами от феодалната върхушка. И при двете благоприятни условия е непокътната единствено част от комплекта, до момента в който останалите детайли са откраднати още в древността или от модерни иманяри.
Накитите от Казанлъшкото богатство без подозрение са принадлежели на високопоставена дама от ХІV в. Част от тях са рангови оценки, даващи информация за ситуацията й в обществото. По всяка възможност дамата е била брачна половинка на висок болярин от Крънската област, което ни разрешава да я назовем „ последната принцеса на Крън ”. С огромна степен на сигурност накитите са укрити при османското настъпление в региона през 1369-1371 година
За да бъде по-пълна визията за богатото средновековно минало на Казанлъшкия край, в четвъртата част на книгата включвам находки, съхранявани в Историческия музей „ Искра ”. Преди всичко това са два чифта сребърни позлатени наушници, които също се датират в ХІV в. и не отстъпват по качество на тези от новото Казанлъшко богатство. Медните посребрени обеци пък демонстрират накитите на елементарните дами, които се стремели да подражават на болярките.
Изключително забавен е един отчасти съхранен наушник от ХІV в. с много по-различен образ. Той е от вида на така наречен луновидни наушници вид „ Драгижево ”. Тези украшения са изработвани извънредно от злато и сребро, като са били украсявани в допълнение с перли и скъпоценни камъни. Как са изглеждали те се вижда добре от женските портрети като тези от Станичене и Калотина.
Историческият музей „ Искра ” в Казанлък разполага с прелестна сбирка от средновековни нагръдни кръстове и кръстове-реликвиари. Повечето от тях са с неизвестено местоположение, само че няколко са открити при археологически изследвания край Казанлък, основно в селището до гр. Крън. Често върху кръстовете са изобразявани декоративни и геометрични орнаменти, както и изображения на Христос, св. Богородица, разнообразни светци и имената им на гръцки език. Тези монументи се датират в интервала Х-ХІІ в., само че някои екземпляри са носени до ХІV в.
На финала на книгата за средновековната история на Казанлък представям оръжие от трагичните войни от ХІІІ-ХІV в. Става дума за върхове на стрели и копия, боздугани, елементи от мечове, два шлема и една съвсем изцяло непокътната плетена от халкички броня. Особено значими са шлемовете, тъй като е известно мястото, където са открити – край с. Ясеново на десетина километра северозападно от Казанлък.
Единият от тях има присъща двусъставна структура, която в долната част е цилиндрична, а нагоре минава в подострен конус. На предната част е изобразена присъща „ маска ”, представяща накратко нос, вежди и очи. Изследователите са на мнение, че тези шлемове се датират във втората половина на ХІІІ в., работени са под мощно монголско влиание, само че от източноевропейски и дори балкански оръжейници. Екземплярът от Казанлък се свързва със събитията към българския болярин от кумански генезис Алдимир, прекарал огромна част от живота си в Златната Орда.
Другият шлем е избран като западоевропейски и е от вида bascinet. Тези рицарски шлемове са в приложимост сред 1360 и 1390 година През ХІV в. във войните на Балканите непрестанно се употребяват западни наемници. През първите години на това столетие в Тракия върлуват каталаните, наричани постоянно „ италийци ”. Предвид датировката на шлема не е изключено да става дума за по-късен образец, придобит като плячка от османците в конфликта им със западните рицари.
Вероятно точно за подобен трофей става дума при един меч от Исторически музей „ Искра ”, с който приключвам моето ревю. Формата му го свързва с група познати от Централна Европа мечове, които се датират в последните десетилетия на на XIV–първата половина на XV в. Като опция за попадане на такива титли като басинета и меча бих предложил съдбоносната борба при Никопол сред османците и водените от крал Сигизмунд кръстоносци през 1395 година Не е изключено в нея да е взел присъединяване създателят на османския Казанлък Саруджа паша или неговият наследник Умур бей. Възможно е тези оръжия да са пленени и при по-късни конфликти със западни рицари като съдбовната борба при Варна в 1444 година
Тези експонати от Исторически музей „ Искра ” бележат финала на цяла ера. Епохата на славното българско Средновековие, на цветущия град Крън и неговите господари, борещи се между тях за земите на Подбалканските полета. Времена на героични борби, само че и на интриги и изменничества.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ