На човек му е необходимо да го обичат, разбират, признават,

На човек му е належащо да го обичат, схващат, признават, уважават; да бъде на някого необходим и непосредствен, да има триумф – в начинанията, учението, на работа, да може да се осъществя, да развива качествата си, да се самоусъвършенства, да се самоуважава.

Човешкото общество, без значение от хилядолетията културно развиване, не се е научило да подсигурява психическото благоденствие /да не приказваме за щастието!/ на всеки собствен член. А и тази задача е свръхсложна.

Нали щастието на индивида зависи от психологическия климат на средата, в която пораства, живее и работи.

Освен това – от насъбрания прочувствен багаж в детството. Климатът и багажът пък зависят от стила на другарство и на първо място – на родителите с детето.

Да предположим, че на някого въобще не му върви: следват неудача след неудача. Значи не се удовлетворява потребността му от триумф, самопризнание, а може би и от самоуважение. В резултат у него може да се появи трайно отчаяние от своите сили или меланхолия, или засегнатост и яд против „ виновниците “.

Това се отнася до всяко отрицателно прекарване: зад него постоянно ще открием някаква неосъществена нужда.

Случва се при среща да се питаме взаимно: „ Как си? “, „ Как живееш? “, „ Щастлив ли си? “, а в отговор чуваме: „ Нали знаеш, на мен не ми върви “ или „ Всичко е добре, всичко ми е наред! “.

Тези отговори отразяват необикновен жанр прекарвания на индивида – отношение към самия себе си, умозаключение за себе си.

Ясно е, че сходни връзки и изводи могат да се трансформират дружно с житейските условия.

В същото време в тях има някакъв „ общ знаменател “, който прави всеки от нас по-скоро оптимист или черноглед, доста или малко набожен в себе си, а значи доста или малко резистентен по отношение на ударите на ориста.

Психолозите са посветили доста проучвания на сходни лични прекарвания. Те ги назовават: разбиране на себе си, облик на себе си, оценка на себе си, а най-често – самокритика.

Като че ли най-сполучлива дума е измислила В. Сатир. Това комплицирано и мъчно излъчено възприятие тя го е нарекла „ възприятие на самоценност “.

Учените са разкрили и потвърдили няколко значими обстоятелството. Първо, че самооценката мощно въздейства върху живота и даже върху ориста на индивида. Например деца с ниска самокритика, само че способни, се учат по-зле, не се погаждат с връстниците и учителите си, по-слаб е триумфът им по-късно в живота, като възрастни.

Друг значим факт е, че основата на самооценката се залага доста рано, още в първите години от живота на детето, и зависи от това, по какъв начин родителите се отнасят с него.

Ако го схващат и одобряват, с толерантност се отнасят към „ минусите “ и пропуските му, то ще израсне с позитивно отношение към себе си.

Ако обаче непрекъснато го „ възпитават “, подлагат на критика и му постановат какво да прави, самооценката му ще бъде ниска и вредоносна.

Общият закон в тази ситуация не е комплициран:

В детството си научаваме за себе си само от думите и отношението към нас на околните ни.

В този смисъл дребното дете няма вътрешно зрение. Неговият себеобраз се построява извън, а рано или късно то стартира да се вижда по този начин, както го виждат останалите.

Но в този развой детето не остава пасивно. Действа още един закон, годен за всичко живо: деен блян към това, от което зависи оцеляването.

Положителното отношение към себе си е основата за психическо оцеляване, детето непрекъснато го търси и даже се бори за него.

Детето чака от нас удостоверение, че е положително, че го обичат, че може да се оправя с неща, които са по силите му /и даже с малко по-сложни/. Ще запишем всичко това като негови базисни желания, а въобще и на всеки човек. Да забележим по какъв начин тези желания се откриват във всекидневния живот на децата.

Ето родител, който сърдит подмята на сина си: „ Ти си неприятно момче! “, на което малчуганът, тропайки с крайник, възразява: „ Не, аз съм до-бъ-ъ-л! “.

Тригодишно момиченце, виждайки ядосаното лице на баба си, упорства: „ Кажи, зайче! “ „ Зайче “ на домашния език значи ласкавото: „ Колко си ми добра “ и на момиченцето му е безусловно належащо да получи това удостоверение за любов в сериозните моменти.

Каквото и да прави детето, нужно му е нашето самопризнание за триумфите му.

На всеки е познато по какъв начин дребните с взор и с целия си тип /когато още не могат да говорят/, а по-късно и с думи непрекъснато молят: Виж какво направих!, Виж какво мога към този момент!

А от двегодишна възраст се появява популярното: „ Аз самичък! “ – гледище да се признае, че те това го могат.

И ето най-голямата драгоценност, дадена ни от природата – чувството за витална сила.

Заедно с базисните желания то образува първичното, още едва завършено възприятие за себе си. Някакво възприятие на вътрешно благоденствие или неблагополучие, което дребното дете действително претърпява.

Достатъчно е да забележим по какъв начин посреща новия ден: с усмивка или рев.

С всяко превръщане към детето – с дума, интонация, жест, намръщени вежди и даже с безмълвие, ние му оповестяваме освен за себе си, за своето положение, само че и постоянно за него, а постоянно – основно за него.

От повтарящите се знаци на одобрение, утвърждение, любов и приемане у детето се основава чувството „ при мен всичко е наред “, аз съм добър, а от сигнали на наказание, отегчение, рецензия – чувството „ при мен нещо не е както би трябвало “, аз съм неприятен.

Детето възприема наказването най-често като известието: „ Ти си неприятен! “, като рецензия за неточности: „ Ти не можеш! “, като игнориране: „ Няма какво да правя с теб “, и даже: „ Не си обичан “.

Душевната касичка на детето работи непрестанно и колкото е по-малко, толкоз по-незаличимо е въздействието на пусканото в нея. За благополучие, с дребните деца родителите са по-ласкави и деликатни, макар че и с тях не всеки път съумяват да избегнат неточности.

Но с порастването на детето „ възпитателната “ струна стартира да звучи все по-силно и от време на време преставаме да се грижим какво се натрупва в неговата „ съкровищница “ за самокритика: светлите блага на нашата топлота, приемане и утвърждение или тежките камъни на подвикванията, рецензията и наказванията.

Автор: Юлия Гипенрейтер

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в  Телеграм :

Вижте още:  Родителят може да бъде по едно и също време корав и сърдечен – доктор БЕКИ КЕНЕДИ