От Русе до Канада, или как един преуспяващ юрист-карикатурист проби от Ванкувър в музикалната класация на БНР
Мая Георгиева
Песента проби в класацията на БНР „ Топ 20 “ и към този момент е на 15-а позиция. Нейн създател е 56-годишният Владо Коларов, който съвсем 25 години живее и работи във Ванкувър, само че България продължава да го вълнува.
„ Никога не съм предполагал, че нещо написано „ в мазето “, напълно самоинициативно, би намерило своето място в музикална ранглиста на радиото... Честно казано, паднах от стола като чух новината. Почти бях спрял да се занимавам с музика, откакто брат ми ни напусна преди шест години… Едва преди година, откакто ми гръмна работният компютър и потеглих да го възвръщам (с всичките му стратегии за музика), се възпламених още веднъж. След това, с помощта на Тео Ушев (невероятен аниматор, художник и режисьор) чух една прелестна ария на Илко Биров (Mrs. James), та от там ми пристигна концепцията - за какво пък не предложа нещо на БНР “, споделя Владо пред Faktor.bg
„ Песента ме изтеза малко, тъй като и до момента не съм изключително удовлетворен от звука. Не инцидентно нормално в правенето на песни вземат участие доста хора (тон режисьори, продуценти, аранжьори…). За мен това обаче е развлечение, а и метод да науча нещо ново. И да изтормозя фамилията, като ги събудя рано заран със тон на изтерзано-грачещ ням артист. Като споделих „ артист “, тази ария не я пея аз. Експериментирах с посетител артист, с цел да видя дали това ще увеличи качеството на тази измислена група „ The Vlade “, изяснява създателят на „ Coming Home “.
Владо Коларов има много
динамична и забавна орис – заниманията и професионалните занимания се пресичат
през годините динамично, само че креативния ентусиазъм и ориста на актьор не го изоставят.
Днес възприема себе си като динозавър, тъй като е роден в дунавската столица Русе през шейсетте тодина предишния век. Живота възприема като странна поредност от случайности: „ Едва когато си го минал, може да се обърнеш обратно и да видиш следите си - малко комплицирани, неведнъж криволичещи, от време на време покрай ръба на бездна, само че довелите до там, където си в този момент “.
Семейната хроника е извънредно любопитна, а Владо признава, че от всеки от околните си е наследил по нещо значимо.
„ Майка ми, поетесата Анита Коларова, и татко ми Григор Коларов бяха учители по български език и литература. На тях дължа любовта си към словото и книгите, които изключително в първата част от живота ми гълтах в огромни количества. Баба ми, Анка Попова, бе артистичен човек. Голямата й обич беше киното, по тази причина и къщата, в която съм роден, бе покрай остарялото кино “Цанко Церковски ”. Но рисуването й бе същинската пристрастеност. Като самообразован художник баба направи няколко изложения в Русе и постоянно е поощрявала моето увлечение към „ драсканиците “. Дядо ми, Димитър Попов, беше юрист и на него дължа решението ми да последвам право в Софийски университет. На брат ми Юлиан Коларов, шест години по-голям от мен, дължа любовта си към музиката, както и решението ми да вляза като него в Английската гимназия, където срещнах освен доста положителни другари, само че и брачната половинка ми Деси. Пак той, частично, е „ отговорен “ и за решението да тръгнем за Канада, защото пръв отпътува за Ванкувър. За страдание, преди тъкмо шест години ни напусна, след неравна битка с рак… “
Рисуването е детската пристрастеност на Владо, идвало му елементарно, а увлечението по карикатурите стартира от най-ранни години.
„ Още помня по какъв начин лежащ по стомах в спалнята на родителите си изучавах последната страница на списание “Паралели ”, където отпечатваха карикатури от целия свят. След това в учебно заведение най-вече се забавлявах да виждам съучениците си да умират от смях на някоя моя драсканица. Карикатурата за мен се трансформира в метод на връзка, без даже и да съм предполагал, че някой ден ще мога да се изхранвам от това.
„ Ярък детски спомен е, когато един път минах около прозореца на едно ателие в Русе, и видях художник, който рисуваше в унес. Когато на идващият ден видях същата рисунка на страниците на вестник “Дунавска истина ”, една лампичка светна в главата ми: ето по какъв начин се появяват тези карикатури… “, спомня си през днешния ден Владо.
Професионалната среща с карикатурата
обаче се оказва един напълно инцидентен ход на ориста. Като студент в София съседът му по таванска мансарда се оказа Валентин Костов - по това време студент по публицистика. Именно той вижда първите му карикатури и отпечатва една от тях във вестника, в който стажува. Но първата обява дава на Владо убеденост, с цел да тръгне по софийските редакции и да демонстрира своите рисунки.
„ Шанс да намеря своя път бе и смяната след 10-ти ноември `89-та. Започнаха да излизат нови издания и имаше потребност от нови имена. Мои карикатури почнаха постоянно да се печатат - от “Репортер 7 ” до “Стършел ”. Точно в “Стършел ” се срещнах с огромния художник Ивайло Нинов, който пък ме заведе в редакцията на “168 часа ”. Там започваха първият следобеден ежедневник вестник “Врабец ” и имаха концепция за комикс. Така се появи може би първият comic strip в България - споделяше се “Врабецът ” и го рисувахме дружно с Илиян Чавраков. За жал, “Врабец ” просъществува единствено една година и отлетя в небитието... “, връща се обратно в спомените Владо.
Един от знаковите му сюжети като карикатурист е историята с появяването на
комикса „ Котаракът Фил “
„ Понеже на тавана имахме едно малко и бясно коте (в миг на ентусиазъм, подбудено от среднощни образователни сесии по ренесансова британска литература жена ми го бе кръстила “Филастър ”) предложих на Владо Райчев (зам-главен редактор на “24 часа ”) нов комикс: “Котаракът Фил ”. Мисля, че годината бе 1992, а министър ръководител бе Филип Димитров. Комиксът бе признат като мигане към държавното управление, а за жалост аз (като безвъзвратен аполитичен индивид) имах напълно друго виждане за това в каква посока да се развие комиксът и последното, което желаех е да го направя политически... “, признава създателят.
Едни от първите карикатури на Владо
След края на историята с “Котаракът Фил ”, му се отдава опция освен да работи за “Вестник за дамата ”, само че и да опитва една друга концепция - “само-синдикиране ”. Изработва седмични пакети от карикатурни рисунки и игри (като “Обърканик ” - от разбъркани букви би трябвало да се отгатне текстът на карикатура). Предлага ги на районните издания в цяла България. Започва да разгласява в чужбина, което концентрира интерес към младия създател и зад океана. Така стига и до поканата да бъде почетен член на NCS (Националното Карикатурно Общество в САЩ).
„ Годината незабелязано стана 1996… За тези, които не си спомнят, това бяха извънредно сложни времена… Хиперинфлация, престъпност, комплицираност. За нас със брачната половинка ни, с малко момиченце на три години тези години бяха решаващи за идната стъпка в живота ни.
Един среднощен опит да бъде разрушена вратата на жилището, в който живеехме чартърен, бе последната капка, която преля чашата. Без да виждаме бъдеще и сигурност за щерка ни, взехме нелекото решение да търсим живот отвън родината ни. Затова и кандидатствахме за емиграция в Канада - развой, който лиши две години.
Който не е започвал от нула (а от време на време може би даже под нула), не знае какво е да си преселник. Да оставиш родители, близки и другари е най-тежкото решение за един човек. За благополучие, ние се събрахме с брат ми и неговото семейство, а това за нас бе извънредно значимо.
Есента на 1998 започнах работа като печатар на нощна промяна в една канадска фабрика. През деня разработвах първите си уеб сайтове и търсех клиенти. След към девет месеца събрах кураж да напусна фабриката и да се отдам напълно на създаването на дребен личен бизнес. Направих един относително известен уебсайт за електронни картички, като в същото време сътрудничех на огромна компания в Ню Йорк. Потърсиха ме от Yahoo, с цел да им оказа помощ да създадат сходна секция за картички на техния портал. Последваха и изявления в многочислени издания, в това число “Reader’s Digest ”, най-продаваното списание в Съединени американски щати с многомилионен тираж.
Със брачната половинка ми основахме компанията “Cardsup Greetings ”, която стана малко бутиково дизайн студио.
Разбира се, не
всичко е мед и масло
Няколкото огромни финансови разтърсвания в Америка се отразиха както на милиони хора по света, по този начин и на нас. Загуба на клиенти поражда неустановеност. Наложи се да продадем уеб хостинг бизнеса (част от активността на компанията ни), а по-късно се появи опция да се причисля към PressReader, платформа на вестници и списания (нещо като Netflix за печатни издания) “, показва емигрантската си авантюра българинът.
Авторът на “Coming Home “ напълно не е апатичен и към тематиката за българските общества зад граница. Според него те са самобитно огледало на България.
„ Малки стъкълца, където се оглеждат душите ни. Има хора всевъзможни, ориси всевъзможни. Някои съумяват да стъпят на краката си, да основат дом и кариера, а други се завръщат - разбирайки, че животът е сложен без значение къде си. Трети се завръщат, единствено с цел да се разочароват от обърканото всекидневие в родината, и да потеглят още веднъж на открито – ориси “, уверен е Владо.
Независимо от повратностите музиката остава непрекъснато наличие в живота му. За него тя е самобитна терапия, която му оказва помощ както в сложни моменти, по този начин и в положителни дни. Не знае дали е заложба или самобитна форма на полуда, само че музика звучи непрекъснато в главата му. И от време на време се постанова да я извади на открито.
„ Разбира се, това е самобитен развой със своите характерности. Създаването на ария - от музикалната концепция до приключен артикул, е частично изкуство, частично просвета и частично занаятчийство. Тъй като не смятам себе си нито за извънреден артист, камо ли музикант, за мен това и най-вече занимание, само че и опция да науча нещо ново “, споделя Владо и се връща в спомените за годините в Английската гимназия в Русе. Били известни като “музикалния клас ” - единствено пеели. Създали си даже и дребна група по сходството на “Пеещи звезди ”, които след това се преродили в група “Кукери ”.
Сега Владо си е направил в канадския си дом малко студио в мазето, където записва своите хрумвания. След това идва по-трудната част - да ги направи да звучат добре. Признава, че това към момента не му се отдава напълно. Но целият развой на миксиране и нагласяне е един напълно различен свят, в който музиката е самобитен език, на който приказва с различен вълшебен език.
За бъдещето на “Coming Home “ Владо няма огромни упования за положително класиране, само че го вълнува мнението на публиката, която надали допуска, каква забавна персона стои зад парчето. Той също в никакъв случай не си е представял, че въпреки и виртуално
ще се завърне с „ Прибирам се “ на българска сцена
като създател на ария, само че има вяра че брат му и майка му чуват тази тази комбинация в отвъдното.
Песента проби в класацията на БНР „ Топ 20 “ и към този момент е на 15-а позиция. Нейн създател е 56-годишният Владо Коларов, който съвсем 25 години живее и работи във Ванкувър, само че България продължава да го вълнува.
„ Никога не съм предполагал, че нещо написано „ в мазето “, напълно самоинициативно, би намерило своето място в музикална ранглиста на радиото... Честно казано, паднах от стола като чух новината. Почти бях спрял да се занимавам с музика, откакто брат ми ни напусна преди шест години… Едва преди година, откакто ми гръмна работният компютър и потеглих да го възвръщам (с всичките му стратегии за музика), се възпламених още веднъж. След това, с помощта на Тео Ушев (невероятен аниматор, художник и режисьор) чух една прелестна ария на Илко Биров (Mrs. James), та от там ми пристигна концепцията - за какво пък не предложа нещо на БНР “, споделя Владо пред Faktor.bg
„ Песента ме изтеза малко, тъй като и до момента не съм изключително удовлетворен от звука. Не инцидентно нормално в правенето на песни вземат участие доста хора (тон режисьори, продуценти, аранжьори…). За мен това обаче е развлечение, а и метод да науча нещо ново. И да изтормозя фамилията, като ги събудя рано заран със тон на изтерзано-грачещ ням артист. Като споделих „ артист “, тази ария не я пея аз. Експериментирах с посетител артист, с цел да видя дали това ще увеличи качеството на тази измислена група „ The Vlade “, изяснява създателят на „ Coming Home “.
Владо Коларов има много
динамична и забавна орис – заниманията и професионалните занимания се пресичат
през годините динамично, само че креативния ентусиазъм и ориста на актьор не го изоставят.
Днес възприема себе си като динозавър, тъй като е роден в дунавската столица Русе през шейсетте тодина предишния век. Живота възприема като странна поредност от случайности: „ Едва когато си го минал, може да се обърнеш обратно и да видиш следите си - малко комплицирани, неведнъж криволичещи, от време на време покрай ръба на бездна, само че довелите до там, където си в този момент “.
Семейната хроника е извънредно любопитна, а Владо признава, че от всеки от околните си е наследил по нещо значимо.
„ Майка ми, поетесата Анита Коларова, и татко ми Григор Коларов бяха учители по български език и литература. На тях дължа любовта си към словото и книгите, които изключително в първата част от живота ми гълтах в огромни количества. Баба ми, Анка Попова, бе артистичен човек. Голямата й обич беше киното, по тази причина и къщата, в която съм роден, бе покрай остарялото кино “Цанко Церковски ”. Но рисуването й бе същинската пристрастеност. Като самообразован художник баба направи няколко изложения в Русе и постоянно е поощрявала моето увлечение към „ драсканиците “. Дядо ми, Димитър Попов, беше юрист и на него дължа решението ми да последвам право в Софийски университет. На брат ми Юлиан Коларов, шест години по-голям от мен, дължа любовта си към музиката, както и решението ми да вляза като него в Английската гимназия, където срещнах освен доста положителни другари, само че и брачната половинка ми Деси. Пак той, частично, е „ отговорен “ и за решението да тръгнем за Канада, защото пръв отпътува за Ванкувър. За страдание, преди тъкмо шест години ни напусна, след неравна битка с рак… “
Рисуването е детската пристрастеност на Владо, идвало му елементарно, а увлечението по карикатурите стартира от най-ранни години.
„ Още помня по какъв начин лежащ по стомах в спалнята на родителите си изучавах последната страница на списание “Паралели ”, където отпечатваха карикатури от целия свят. След това в учебно заведение най-вече се забавлявах да виждам съучениците си да умират от смях на някоя моя драсканица. Карикатурата за мен се трансформира в метод на връзка, без даже и да съм предполагал, че някой ден ще мога да се изхранвам от това.
„ Ярък детски спомен е, когато един път минах около прозореца на едно ателие в Русе, и видях художник, който рисуваше в унес. Когато на идващият ден видях същата рисунка на страниците на вестник “Дунавска истина ”, една лампичка светна в главата ми: ето по какъв начин се появяват тези карикатури… “, спомня си през днешния ден Владо.
Професионалната среща с карикатурата
обаче се оказва един напълно инцидентен ход на ориста. Като студент в София съседът му по таванска мансарда се оказа Валентин Костов - по това време студент по публицистика. Именно той вижда първите му карикатури и отпечатва една от тях във вестника, в който стажува. Но първата обява дава на Владо убеденост, с цел да тръгне по софийските редакции и да демонстрира своите рисунки.
„ Шанс да намеря своя път бе и смяната след 10-ти ноември `89-та. Започнаха да излизат нови издания и имаше потребност от нови имена. Мои карикатури почнаха постоянно да се печатат - от “Репортер 7 ” до “Стършел ”. Точно в “Стършел ” се срещнах с огромния художник Ивайло Нинов, който пък ме заведе в редакцията на “168 часа ”. Там започваха първият следобеден ежедневник вестник “Врабец ” и имаха концепция за комикс. Така се появи може би първият comic strip в България - споделяше се “Врабецът ” и го рисувахме дружно с Илиян Чавраков. За жал, “Врабец ” просъществува единствено една година и отлетя в небитието... “, връща се обратно в спомените Владо.
Един от знаковите му сюжети като карикатурист е историята с появяването на
комикса „ Котаракът Фил “
„ Понеже на тавана имахме едно малко и бясно коте (в миг на ентусиазъм, подбудено от среднощни образователни сесии по ренесансова британска литература жена ми го бе кръстила “Филастър ”) предложих на Владо Райчев (зам-главен редактор на “24 часа ”) нов комикс: “Котаракът Фил ”. Мисля, че годината бе 1992, а министър ръководител бе Филип Димитров. Комиксът бе признат като мигане към държавното управление, а за жалост аз (като безвъзвратен аполитичен индивид) имах напълно друго виждане за това в каква посока да се развие комиксът и последното, което желаех е да го направя политически... “, признава създателят.
Едни от първите карикатури на Владо
След края на историята с “Котаракът Фил ”, му се отдава опция освен да работи за “Вестник за дамата ”, само че и да опитва една друга концепция - “само-синдикиране ”. Изработва седмични пакети от карикатурни рисунки и игри (като “Обърканик ” - от разбъркани букви би трябвало да се отгатне текстът на карикатура). Предлага ги на районните издания в цяла България. Започва да разгласява в чужбина, което концентрира интерес към младия създател и зад океана. Така стига и до поканата да бъде почетен член на NCS (Националното Карикатурно Общество в САЩ).
„ Годината незабелязано стана 1996… За тези, които не си спомнят, това бяха извънредно сложни времена… Хиперинфлация, престъпност, комплицираност. За нас със брачната половинка ни, с малко момиченце на три години тези години бяха решаващи за идната стъпка в живота ни.
Един среднощен опит да бъде разрушена вратата на жилището, в който живеехме чартърен, бе последната капка, която преля чашата. Без да виждаме бъдеще и сигурност за щерка ни, взехме нелекото решение да търсим живот отвън родината ни. Затова и кандидатствахме за емиграция в Канада - развой, който лиши две години.
Който не е започвал от нула (а от време на време може би даже под нула), не знае какво е да си преселник. Да оставиш родители, близки и другари е най-тежкото решение за един човек. За благополучие, ние се събрахме с брат ми и неговото семейство, а това за нас бе извънредно значимо.
Есента на 1998 започнах работа като печатар на нощна промяна в една канадска фабрика. През деня разработвах първите си уеб сайтове и търсех клиенти. След към девет месеца събрах кураж да напусна фабриката и да се отдам напълно на създаването на дребен личен бизнес. Направих един относително известен уебсайт за електронни картички, като в същото време сътрудничех на огромна компания в Ню Йорк. Потърсиха ме от Yahoo, с цел да им оказа помощ да създадат сходна секция за картички на техния портал. Последваха и изявления в многочислени издания, в това число “Reader’s Digest ”, най-продаваното списание в Съединени американски щати с многомилионен тираж.
Със брачната половинка ми основахме компанията “Cardsup Greetings ”, която стана малко бутиково дизайн студио.
Разбира се, не
всичко е мед и масло
Няколкото огромни финансови разтърсвания в Америка се отразиха както на милиони хора по света, по този начин и на нас. Загуба на клиенти поражда неустановеност. Наложи се да продадем уеб хостинг бизнеса (част от активността на компанията ни), а по-късно се появи опция да се причисля към PressReader, платформа на вестници и списания (нещо като Netflix за печатни издания) “, показва емигрантската си авантюра българинът.
Авторът на “Coming Home “ напълно не е апатичен и към тематиката за българските общества зад граница. Според него те са самобитно огледало на България.
„ Малки стъкълца, където се оглеждат душите ни. Има хора всевъзможни, ориси всевъзможни. Някои съумяват да стъпят на краката си, да основат дом и кариера, а други се завръщат - разбирайки, че животът е сложен без значение къде си. Трети се завръщат, единствено с цел да се разочароват от обърканото всекидневие в родината, и да потеглят още веднъж на открито – ориси “, уверен е Владо.
Независимо от повратностите музиката остава непрекъснато наличие в живота му. За него тя е самобитна терапия, която му оказва помощ както в сложни моменти, по този начин и в положителни дни. Не знае дали е заложба или самобитна форма на полуда, само че музика звучи непрекъснато в главата му. И от време на време се постанова да я извади на открито.
„ Разбира се, това е самобитен развой със своите характерности. Създаването на ария - от музикалната концепция до приключен артикул, е частично изкуство, частично просвета и частично занаятчийство. Тъй като не смятам себе си нито за извънреден артист, камо ли музикант, за мен това и най-вече занимание, само че и опция да науча нещо ново “, споделя Владо и се връща в спомените за годините в Английската гимназия в Русе. Били известни като “музикалния клас ” - единствено пеели. Създали си даже и дребна група по сходството на “Пеещи звезди ”, които след това се преродили в група “Кукери ”.
Сега Владо си е направил в канадския си дом малко студио в мазето, където записва своите хрумвания. След това идва по-трудната част - да ги направи да звучат добре. Признава, че това към момента не му се отдава напълно. Но целият развой на миксиране и нагласяне е един напълно различен свят, в който музиката е самобитен език, на който приказва с различен вълшебен език.
За бъдещето на “Coming Home “ Владо няма огромни упования за положително класиране, само че го вълнува мнението на публиката, която надали допуска, каква забавна персона стои зад парчето. Той също в никакъв случай не си е представял, че въпреки и виртуално
ще се завърне с „ Прибирам се “ на българска сцена
като създател на ария, само че има вяра че брат му и майка му чуват тази тази комбинация в отвъдното.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ