Бог не е нито бакалин, нито писар, Той е велик Бог. Жив Бог!
„ Когато бях дребен, видях Бога,
ангели видях,
следих тайнствата на горната земя и на долната.
Мислех си, всички виждат това.
Накрая разбрах, че не виждат… “
Шамс от Тебриз
♥
Шамс
Коня, 12 юни 1245 година
Бива ли вярващите да сте толкоз заблудени! Защо въобще си давате труда да постите по Рамазан в Божието име и на Ейд да принасяте в жертва овца или яре като възмездие за греховете си, цялостен живот да се стремите да отидете на поклонение в Мека и по пет пъти дневно да падате на колене върху молитвеното чердже, щом в сърцето ви няма място за обич? Ако в сърцевината на вярата няма обич, тя не е нищо повече от дума, безжизнена и вяла, неразбираема и куха, нещо, което не можеш да усетиш същински.
Нима си въобразявате, че Бог пребъдва в Мека или в Медина? Или в някоя джамия? Как въобще ви минава през мозъка, че Бог може да бъде вместен в някакво лимитирано пространство, в случай, че Той споделя напълно недвусмислено по какъв начин пребъдва не на Своето небе ни на Своята земя, а в сърцето на обичания раб.
Горко на глупците, които си мислят, че границите на тленния им разум са граници и на Всемогъщия Бог. Горко на невежите, които считат, че могат да се пазарят и да разчистват задължения пред Бога. Нима тези хора си показват Всевишния като бакалин, който се пробва да претегли на везни добродетелите и злодеянията ни? Като писар, който прилежно записва в счетоводна книга нашите грехове, та някой ден да ни изиска сметка за тях? Така ли си показват те Единосъщния?
Бог не е нито бакалин, нито писар, Той е популярен Бог. Жив Бог! За какво ми е мъртъв Бог? Жив е Той. Името Му е ал-Хайй: Вечно живия. Защо да се давя в несекващи страхове и терзания и постоянно да съм спъван от забрани и ограничавания? Той е безгранично милосърден. Името Му е ал-Уадуд. Достоен за хвала е Той. И аз Го величая с всичките си думи и каузи, естествено и леко, както вдишвам. Името му е ал-Хамид. Как въобще мога да богохулствам и да клеветя, откакто надълбоко в себе си знам, че Бог чува и вижда всичко? Името му е ал-Башир. Невъобразимо хубав.
Ал-Джамал, ал-Кайюм, ал-Рахман, ал-Рахим. В апетит и наводняване, притеснен и жаден, ще пея и ще танцувам в Негова възхвала, до момента в който нозете ми се подкосят, до момента в който се свлека и сърцето ми престане да бие. Ще направя на пух и прахуляк себелюбието си, до момента в който не се трансформира в прашинка, в нищо, в пасажер из чистата пустош, в прахуляк от прахта на великото Му съзидание. Прославям с благодарност и наслада, без отмалялост Неговото великолепие и всемилост. Благодаря Му за всичко, което ми е дал и което ми е отказал, тъй като единствен Той знае кое е най-хубаво за мен.
Спомних си още едно предписание в своя лист и усетих нов прилив на благополучие и очакване. Човекът има неповторимо място в Божието създание. „ Вдъхнах му от Своя дух “, споделя Бог. Всички ние без изключение сме сътворени като Божии наместници на земята. Запитай се какъв брой постоянно се чувстваш наместник, в случай че въобще се чувстваш подобен. Не забравяй, че на всеки от нас е предоставено да открие в себе си божествения дух и да живее съгласно него.
Вместо да се оставят на Божията Любов и да разгласят война на себелюбието си, религиозните фанатици се опълчват против другите и отприщват вълна след вълна на боязън. Понеже гледат на целия всемир с очи, замъглени от боязън, не е чудно, че виждат все неща, от които да се плашат. Каквото и да ни сполети, било то земетресение, суша или друго злополучие, те го поясняват като предсказание за Божия яд, като че ли Бог не е споделил недвусмислено, че милостта Му е по-голяма от Неговия яд. Те постоянно недоволстват поради едно или друго и като че ли чакат Всемогъщия Бог да се застъпи и да отмъсти за тях, окаяните. Животът им не е нищо повече от несекващо оскърбление и неприязън, неодобрение, толкоз голямо, че където и да отидат, то ги следва като черен облак, помрачаващ и минало, и бъдеще.
В религията се следи следното: от дърветата не виждаме гората. В своята цялост религията е доста по-велика и дълбока от обособените елементи, от които се състои. Отделните правила би трябвало да се четат в светлината на цялото. А цялото е стаено в същността.
Вместо обаче да търсят същността на Корана и да го възприемат в неговата целокупност, слепите фанатици открояват един-два стиха и дават преимущество на божествените заповеди, които съгласно тях са в благозвучие с плашливите им мозъци. Все припомнят на де който срещнат, че в Деня на Страшния съд всички ще бъдат принудени да минат по Моста Сират, по-тънък и от косъм, по-остър и от бръснач. Понеже не могат да минат по моста, грешниците ще паднат в трапа на пъкъла изпод, където ще бъдат обречени на безконечни страдания. Който е живял праведно, ще се добере до другия завършек на моста и ще бъде заплатен с екзотични плодове, сладка вода и девственици. Ето по какъв начин в резюме си показват те живота след гибелта. Толкова са захласнати от ужаси и компенсация, от пламъци и плодове, от ангели и бесове, че в устрема да се доберат до бъдеще, оправдаващо ги през днешния ден, не помнят за Бога. Толкова ли не знаят едно от четирийсетте правила? „ Адът е тук и в този момент. Раят също. Престани да се плашиш от пъкъла и да мечтаеш за парадайса, тъй като и едното, и другото е заложено в сегашния момент. Всеки път, когато се влюбим, се въздигаме в парадайса. Всеки път, когато ненавиждаме, завиждаме или се опълчваме против някого, падаш право в адския огън. “ Ето какво гласи Правило двайсет и пет.
Мигар има по-страшен пъкъл от мъченията на оня, който надълбоко в себе си знае, че е предизвикал зло, извънредно зло? Попитайте го. И той ще ви каже какво е пъкъл. Има ли по-сладък парадайс от блаженството на тези редки мигове, когато всемирът се разтваря и човек има възприятието, че знае всички секрети на вечността и се е слял изцяло с Бога? Попитайте го. И той ще ви каже какво е парадайс.
Защо да се тормозим толкоз за последствията, за въображаемото бъдеще, в случай че този момент е единственото време, когато същински, до дъно изживяваме и наличието на Бога, и Неговото неявяване в живота си? Суфистите не се управляват нито от страха пред наказването в пъкъла, нито от желанието да бъдат възнаградени в парадайса, те обичат Бога просто тъй като Го обичат - безусловно, до дъно.
Любовта е повода. Любовта е задачата.
А когато обичаш толкоз мощно Бога, когато обичаш всичко, сътворено от Него - заради Него и с помощта на Него, всички външни категории изчезват като пушек. От този момент нататък към този момент не може да има „ Аз “. Всичко, до което се свеждаш, е една нула, толкоз огромна, че закрива цялото ти съществуване.
От: „ Любов “, Елиф Шафак, ИК „ Егмонт България “, София, 2010
Изображение: Shams Tabrizi, commons.wikimedia.org
