Карлос Руис Сафон е испански писател от каталонски произход. Роден

Карлос Руис Сафон е испански публицист от каталонски генезис. Роден на 25 септември 1964 година в Барселона, Испания, умрял през 2020 година. От дребен мечтае да бъде публицист. Учи в йезуитското учебно заведение „ Сан Игнасио “ в Барселона. Започва да учи публицистика, само че още първата година получава предложение за работа в региона на рекламата. Издига се до креативен шеф на огромна организация в Барселона. От 1993 година до 2006 година живее в Лос Анжелис, където работи като сценарист, след което се връща в Барселона. През 1992 година взема решение да се откаже от рекламата и да се посвети на литературата. Литературната му кариера стартира през 1993 година с обявата на серията младежки романи „ Мъглата “ – „ Принцът на мъглата “, „ Среднощният замък “, „ Септемврийска светлина “ и „ Марина “. През 2001 година разгласява първия си разказ за възрастни – „ Сянката напразно “, преведен на повече от 30 езика и публикуван в над 40 страни в тираж над 10 милиона екземпляра. Следващият му разказ – „ Играта на ангела “, е оповестен през 2008 година от барселонското издателство Planeta в милионен тираж. Предлагаме ви определени мисли на испанския публицист:

Книгите са огледала; в тях човек вижда единствено това, което носи в себе си.

…

-Хората са лоши…

— Не, не са лоши… Слабоумни са, което не е едно и също. Злото допуска някакво нравствено умозаключение, желание и прочут размисъл. Слабоумният или идиотът даже за момент не стопира, с цел да намерения или да разсъди. Той работи инстинктивно като добиче, уверен, че прави положително, че постоянно има право, и гордо преебава — с опрощение — всеки, който му наподобява по-различен от него — било то заради цвета на кожата, заради вярата, езика, националността или, както в тази ситуация с дон Федерико, заради желаните развлечения. На тоя свят са нужни повече фактически неприятни хора и по-малко междинни тъпанари.

…

Дарвин е бил идеалист, убеждавам ви. Каква ти еволюция! На всеки един, който има разум в главата, се падат девет орангутани, с които би трябвало да се боря. ”

…

Телевизията е Антихристът, друже мой Даниел; споделям ви, че единствено след три или четири генерации хората към този момент няма да знаят по какъв начин да пръднат сами. … Тоя свят няма да загине от атомна бомба, както ни споделят вестниците — не, ще загине от смях, от простащина, от обстоятелството, че си прави смешка с всичко, че и неприятна смешка освен това.

…

– Човекът, както прилича на една добра маймуна, е обществено животно и за него са свойствени другарлъкът, шуробаджанащината, мошеничеството и клюкарството като правила на етическото държание. Това си е чиста биология.

…

– Военната работа оказва помощ единствено да се открие какъв е процентът на идиотите измежду народонаселението – твърдеше той.

– И това се схваща още през първите две седмици, не е нужно да минат цели две години. Армията, бракът, църквата и банковата институция – това са четирите конника на Апокалисписа.

…

Парáта е като всеки различен вирус: щом един път токсини душата на своя гостоприемник, потегля да търси свежа кръв.

…

Спомняме си единствено това, което в никакъв случай не се е случило.

…

Странно по какъв начин съдим другите, без да си даваме сметка до каква степен стига презрението ни – до момента в който не изгубим обичаните същества, до момента в който не ни ги лишават. Отнемат ни ги, тъй като в никакъв случай не са ни принадлежали…

…

Понякога си фантазираме, че хората са като лотарийни билети, че са тук, с цел да осъществен неуместните ни фантазии.

…

Изкуството на четенето постепенно умира. То е съкровен обред, тъй като книгата е огледало, в което виждаме единствено личната си същина, тъй като в четенето влагаме и мозъка, и сърцето си, а положителните читатели се срещат все по-рядко с всеки минал ден.

…

Веднъж чух някой да изяснява на един постоянен клиент в книжарницата на татко ми, че малко неща белязват по този начин надълбоко читателя, както първата книга, която фактически си проправи път към сърцето му. Тези първи облици, ехото на думите, които считаме, че сме оставили зад тила си, ни съпътстват цялостен живот и извайват в паметта ни един замък, в който рано или късно – без значение какъв брой книги сме прочели, какъв брой светове сме разкрили, какъв брой сме научили или не запомнили – ни следва да се завърнем.

…

Вижте, Даниел, дамите – с някои забележителни изключения като вашата съседка Мерседитас – са по-умни от нас, или най-малко по-честно признават пред себе си какво желаят и какво – не. Друг въпрос е дали ще го кажат на вас или на света. Изправен сте пред загадката на природата, Даниел. Жената е вавилонска кула, неразбираем лабиринт. Ако й дадете време да размишления, загубен сте. Запомнете: горещо сърце, студен ум; това е кодексът на прелъстителя.

…

Завистта е религията на посредствените. Тя им носи разтуха, откликва на паниките, които ги гризат от вътрешната страна, и в последна сметка разлага душата им и им разрешава да оправдаят личната си незначителност и лакомия до такава степен, че да ги одобряват за добродетели и да повярват, че райските двери ще отворят единствено за нещастници като тях. Нещастници, които минават през живота, без да оставят друга диря с изключение на мизерните си планове да омаловажават останалите и да отхвърлят, по опция дори да унищожават тези, които със самото си битие и качества ясно изобличават тяхното тесногръдство, скудоумие и плашливост. Блажен е оня, по който лаят идиотите, тъй като неговата душа в никакъв случай не ще им принадлежи.

….

Не се срамувайте, подобен е животът. Да се научиш да правиш разлика сред същинските претекстове за дейностите си и претекстовете, които изтъкваш пред другите – това е първата крачка към самопознанието. А от нея до поумняването има известно разстояние.

…

На млади години човек вижда света подобен, какъвто би трябвало да бъде, а на старини – подобен, какъвто е в реалност.

…

Честният и честен човек е липсващ тип като плезиозавъра и кабаретната певица, в случай че въобще е съществувал в миналото, а не е митично творение като еднорога.

…

Когато мозъкът разбере случилото се, раните в сърцето към този момент са прекомерно дълбоки.

…

Хората, които си нямат живот, постоянно би трябвало да се бъркат в живота на другите.

….

– Знаете ли какво им е най-хубавото на разрушените сърца? – попита библиотекарката.

Поклатих глава.

– Че могат да се разбият същински единствено един път. Останалото са просто драскотини…

…

Книгите са огледала; в тях човек вижда единствено това, което носи в себе си.

…

Всяка книга си има душа. Душата на индивида, който я е написал, и душата на този, който я е прочел и живее и мечтае с нея.

…

Безсмислено бе да си губим времето в опити да променим света; задоволително бе да не позволяваме той да ни промени.

…

Не се обиждай, само че от време на време човек приказва по-свободно пред някой чужд, в сравнение с пред околните си. Навярно тъй като непознатият ни вижда такива, каквито сме, а не каквито му се желае да бъдем…

…

Подаръците се вършат за наслаждение на даряващия, а не поради заслугите на получаващия.

…

Внимавайте какво говорите и какво вършиме с децата си. Думите, с които се отравя сърцето на едно дете – било то от завист или от незнание – се загнездват в паметта му като израстък и рано или късно му изгарят душата.

…

Онзи, който в действителност обича, обича безшумно и с каузи, в никакъв случай с думи.

…

Прекалено непоколебим съдник на самия себе си – качество, което постоянно отличава стойностните хора.

…

Винаги съм казвал, че безделието размеква духа. Мозъкът би трябвало непрекъснато да е ангажиран с нещо – а на оня, който си няма мозък, най-малко ръцете му би трябвало да са заети.

…

Радвам се, тъй като е допустимо, наблягам – допустимо е – този момент в никакъв случай да не настъпи, допустимо е да не се влюбиш, да не пожелаеш или да не си в положение да посветиш живота си на различен човек и един ден да навършиш четирийсет и пет години като мен и да си дадеш сметка, че към този момент не си млад и че не е имало за теб хор от купидончета с лири, нито път постелка от бели рози, простряна чак до олтара. Тогава ти остава едно-едничко възмездие – да откраднеш от живота насладата на тая здрава и жарка плът, приятност, която е по-нетрайна и от положителните планове и е най-близкото до парадайса нещо, което ще намериш в тоя гнусен свят, където всичко се скапва, като се почне с хубостта и се свърши с паметта.

….

Не се поверявам на хората, които си мислят, че имат доста другари. Това е симптом, че не познават близките.

…

Понякога на човек му писва да бяга. Светът е доста дребен, когато няма къде да отидеш.

…

Нашите вярвания, нашите знания, нашите мемоари, че дори и сънищата ни. Всичко е приказка, изложение, поредност от случки и персонажи, които предават някакво прочувствено наличие. Един акт на вярата е в действителност акт на приемане – приемане на история, която ни се споделя. Приемаме за истина само това, което може да бъде разказано.

…

Един публицист в никакъв случай не не помни първия път, когато е получил някакви пари или възхваление в подмяна на основаната от него история. Никога не не помни първия път, когато е усетил сладката отрова на суетата във вените си и е повярвал, че в случай че някой не разкрие бездарието му, бленуваното книжовно занятие ще му обезпечи покрив над главата, топла храна в края на деня и сбъдване на най-въжделената фантазия: да види името си отпечатано върху презрян пай хартия, който сигурно ще го надживее. Един публицист е жертван да запомни този момент, тъй като оттова насетне към този момент е загубен и душата му има избрана цена.

…

Всички пари са мръсни. Ако бяха чисти, никой нямаше да ги желае.

…

Човек не си дава сметка за алчността, която се таи в сърцето му, до момента в който не чуе сладкия звън на парите в джоба си.

…

Всяко произведение на изкуството е нападателно. И целият живот на създателя е една дребна или огромна война, която той води на първо време със себе си и със своите ограничавания. За да постигнеш каквато и да е цел, преди всичко е нужна упоритост, след това заложба, знание и най-после – комфортен случай.

…

Поезията се написа със сълзи, романът – с кръв, а историята – с бистра водица.

…

Уменията, с които идваш на бял свят, са просто муниции. За да постигнеш нещо с тях, е нужно да превърнеш мозъка си в тъкмо оръдие.

…

Ще видите, че като отмине неприятното възприятие, правилните отговори ще стартират сами да идват при вас. По пътя на живота няма нищо, което да не сме знаели, още преди да поемем по него. Нищо значимо не научаваме през живота, единствено си припомняме.

…

Всяка проведена вяра, с дребни изключения, се крепи върху подчинението, потискането и свеждането до безгласна писмен знак на дамите в групата. Жената би трябвало да одобри ролята на едно ефирно, пасивно и майчинско наличие, лишено от власт или автономия – в противоположен случай си заплаща за последствията. Тя може да има своето почетно място измежду знаците, само че не и в йерархията. Религията и войната са мъжки занимания. Така или другояче, дамата се оказва съизвършител и реализатор в процеса на личното си подчиняване.

…

Само дребните души постоянно се усещат добродетелни и гледат отвисоко останалия свят.

…

Луд е оня, който се има за разумен и счита, че простаците не са от неговия сан.

…

Всичко се прости на този свят, единствено да казваш истината е непростимо.

…

Дайте ми някоя изгубена идея и това ми стига, с цел да съм благополучен.

…

Не се доверявай на този, който се доверява на всички.

…

Ако никой не си спомня за теб, значи не съществуваш.

…

Готови сме да повярваме във всичко, с изключение на в истината.

…

Ако се бях спрял да помисля, щях да схвана, че предаността ми към Клара не е повече от извор на страдалчество. Може би по тази причина я обожавах от ден на ден, поради тази безконечна нелепост да преследваме тези, които ни нараняват…

…

Има по-лоши затвори от думите.

…

Времето ме научи да не изгубвам вяра, само че и да не й имам вяра прекомерно доста.

…

Една загадка коства толкоз, колкото тези, от които би трябвало да я пазим.

…

Париж е единствения град на света, където да умреш от апетит към момента се счита за изкуство.

…

Понякога се брои не това, което си дал, а това, което си отстъпил.

…

Спомените са по-лоши и от патроните.

…

Някой ми сподели, че в мига, в който се запиташ дали обичаш някого, към този момент си спрял да го обичаш вечно.