Никой от роднините ми не пожела да ме осинови и просто ми обърнаха гръб. Но мина време…
Имах щастливо детство. Имах всичко, за което можех да бленувам. Тъй като бях единствен наследник на родителите си, те ми дадоха всичко.
Родителите ми имаха влиятелни специалности, печелеха положителни пари, тъй че живеехме в обилие и не ни липсваше нищо.
Мама и баща имаха доста братя и сестри, тъй като и двамата бяха от огромни фамилии. Имах доста родственици. Те постоянно ни посещаваха. Родителите ми обичаха да одобряват посетители и бяха положителни домакини.
Нашите посетители ми се сториха откровени хора. Много постоянно родственици вземаха назаем обилни суми пари от родителите ми и не бързаха да ги върнат.
Но един ден се свърши с идиличния живот.
Когато бях на 14 години, родителите ми починаха в автомобилна злополука и аз останах сирак. Трябваше да ме заведат в детски дом.
Изобщо не желаех да вървя там и взех решение да се обадя на роднините си, все някой щеше да ме вземе в дома си. Но никой от огромния брой благи хора, които в миналото по този начин радостно ни посещаваха, не счете за належащо да ме осинови и просто се отвърна от мен.
Имаше даже и такива, които даже не си подвигаха телефона.
От отиване в сиропиталище ме избави електротехникът чичо Павел. Той не ми беше кръвен родственик. Той и брачната половинка му бързо поеха попечителството над мен и аз отидох в новия си дом, където дребният ми брат към този момент ме чакаше.
Не живеехме в такова обилие, каквото с родителите ми, само че имахме задоволително за парче самун. Оказа се, че по едно време родителите ми намерили на чичо Павел хубава работа и той съумял да се измъкне от задълженията.
Павел и Мария работеха денонощно, тъй че аз и брат ми да се обличаме допустимо най-добре и да учим в най-хубавото учебно заведение в града. Сега те и брат ми бяха станали моето семейство.
Не знам какво щеше да стане, в случай че някой от братята или сестрите на биологичните ми родители ме беше приютил.
Днес аз към този момент съм възрастен мъж, работя в влиятелна компания и взимам над междинната заплата. Издържам се изцяло и оказвам помощ на родителите си.
Наскоро купих вила и кола за тях и ги заведох на морето. Те го заслужават повече от всеки различен. Аз заплащам за образованието на по-малкия си брат.
Интересното е, че когато нещата взеха да ми се получават, се появиха моите родственици. След като схванаха, че с мен всичко е наред, започнаха да ми звънят и да ме питат по какъв начин съм.
Дори тези, които в миналото не си подвигаха телефона, когато имах потребност от помощ. Ядосах им се и им споделих да не помнят телефонния ми номер и да спрат да ме безпокоят.
Вече имам семейство, което не ме изостави в сложни моменти и съм им доста признателен, че ме избавиха от сиропиталището. Защото, в случай че не бяха Петър и Мария, не знам по какъв начин щеше да се развие животът ми.
Благодаря ви, благи мои родители.
