Има ли човек, който да не обича домашна лютеничка? Няма!

Има ли човек, който да не обича домашна лютеничка? Няма! Или в случай че има, то са толкоз малко, че няма да влезнат в статистиката.:)
Домашната лютеница не излиза доста по-евтина от купешката, изключително в случай че си купуваш зеленчука. Предимство е, че знаеш какво има вътре в нея - без оцветители и консерванти, основано от твоите ръце - концепция, която ме радва изключително.

Често ви разхождам в спомените на моето детство, през днешния ден още веднъж ще го направя. (ако искаш ).

Всичко стартира от килера на баба. Там, в дребни буркани от детски пюрета, имаше домашна лютеница. Как, по кое време и къде я е правила не зная, тя живееше в панелен блок. Но лютеницата! Нея я помня, братовчедка ми също:) Двете постоянно молехме баба да ни отвори бурканче с лютеница. Майките на всички мои другарчета правеха лютеница също, постоянно излизаха с намазани филии пред блока, само че вкъщи лютеница не се правеше. Това бе и началото на един систематичен тормоз над моите родители " Искам домашна лютеница! ".

Някак си това съответства с едно необичайно решение на моите родители: да бъдем градинари. Така започнахме да вървим на " ранчото ", както му казвахме. Ранчото беше една градинка с изключително камениста почва, благосъстоятелност на колежка на баща. Та там, първите няколко години, майка бе решила, че би трябвало да посади 180 корена домати. Който е гледал домати знае... Изведнъж, като решат, че ще зреят, се хващаш за главата. Няма какво да ги правиш - бързо стартират да омекват (не е като днешния домат да стои 3 седмици и да не мръдне) От тези домати имаше и за консервиране, за сокове, и белени, и небелени, и цели, и на кубчета - да ти втръсне от домати (не и като ги ядеш).
Така заветно се оказа, че ще има и за... лютеница! (Аз победих)

Какви (млади) запалянковци (родителите ми). Такива големи тави, каквито се употребяват за изработката на лютеница нямахме и родителите ми ги взимаха от някъде. Машинка, която да отделя люспите от доматите също нямахме и отново се взимаше от някаква вуйна. Дърва се купуваха особено за случая от Топливо. Пиперът купувахме от бати " незнам кой ", който отглежда пипер, тъй като на нашето „ ранчо ” пипер не можеше да порасте – той си желае хубава почва. Въобще това беше връх на възторг, който за лютеницата търпя 3-4 години, а за " ранчото " 5-6 години.

Процедурата за изработка на лютеница бе следната:
Сваляне на буркани от тавана и измиването им. Измиване на доматите, нарязването им на едри части (с премахване на дръжките), смилането им посредством машинка. Измиване, разчистване от семки и печене на голяяяяма тенекиена кутия в междублоковото пространство. За и смилане на същата машинка. Следваше извиране на смлените домати (последните години започнахме да използваме доматено пюре, с цел да става по-бързо), по някое време като се сгъсти сместа се добавяше олиото и подправките.

Това, което бе особено за нашата фамилна рецепта, е че с изключение на пипер, домати, захар, сол и черен пипер добавяхме и кимион в лютеницата. Имахме едно месингово хаванче, в него баща счукваше кимионът и черният пипер. През по-голяма част от времето той бъркаше лютеницата, с дълга дървена лъжица, като понякога, даваше тази виновна задача на брат ми и по този начин до момента в който лютеничката се сгъсти.

Пълнехме бурканите (и с брат ми се омазвахме до уши от ядене), а след това ги варяхме в един огромен електрически котел на терасата (модерна работа). Следваше разпределение на бурканите сред мен и брат ми и няколко бройки - общи за всички. Запасите с лютеница, сходно на се пазеха гневно.

Днес и моят брат прави лютеница, по този начин както би трябвало да е, на теферич, с тенекиена кутия, дърва и тава, единствено:)