Борис Априлов се ражда на 21 март 1921 г. в

Кацнал на върха, един кълвач разнищваше тишината ~ Борис АПРИЛОВ

Борис Априлов се ражда на 21 март 1921 година в град Малко Търново, където фамилиите на родителите му намират леговище след прогонването на българите от Източна Тракия, Турция. Завършва гимназия в Бургас. През 1947 година е поканен от Радой Ралин да работи във вестник " Стършел " и фамилията се мести в София. До 1959 работи там като редактор.

(Борис Априлов в двора на ул. Добруджа №2, верандата на някогашната редакция на вестник Стършел)

През 1956 година дружно със брачната половинка си посещава Лондон и Западна Европа в частно пътешестване, което му коства кариерата във вестник " Стършел ". Анонимно писмо го набеждава, че е британски разузнавач, пее шлагери от британски и американски филми и пътува до Лондон. Предупреден в точния момент от тогавашния основен редактор на вестника Димитър Чавдаров – Челкаш, Априлов подава оставка преди да бъде уволнен, като след това попада в черните описи на неблагонадеждните – почти не работи на заплата, а се устоя извънредно с писателска активност.

През 1990 година гостува в Израел. Там умира на 10 април 1995 година

Творчеството на Борис Априлов е обемно и многообразно по род: хумористични разкази, очерци, фейлетони; сатирични повести, новели, пиеси, радиопиеси, сюжети за филми, телевизионни драми, сериали за деца.

Най-известните и обичани творби на Борис Априлов са цикъл от романи и повести за приключенията на лисичето Лиско, някои от които са включени в стратегиите на учебните заведения. Жанрът на творбите е сложен за установяване и се трансформира през годините. В тях се съдържа и комизъм, и ирония, и гротеска, и поезия – и всичко това, за което е било неразрешено да се написа в книгите за възрастни.

Днес поредицата " Десет завършения на Лиско " от Борис Априлов е от ранга на международните класики като " Мечо Пух ", " Пипи Дългото чорапче " или " Малкият принц ".

Когато видиш щръкнал нос –
в носа му се засмей!…
А вири ли се още той –
в носа му ти запей:
– Внимавай, ще се спънеш,
ще паднеш по лице…

Искам да ти кажа, че в случай че всеки седеше вкъщи, нямаше да има нищо. Представи си: Христофор Колумб цепи дърва на двора и прави туршии. В това време Америка чака ли, чака. Да я открият.

Светът – това е нещо доста красиво – отвърна Костенурко. – Не можеш да си представиш по-красиво нещо. Направено е от вода и суша, като е спазена следната съразмерност: две трети вода и една трета суша.

– Много са го разводнили – разочарова се лисичето.

Тежко е да си изобретател — мислеше си той. — Неблагодарна работа. Уж откриваш нещо ново, а откритието ти ненадейно експлодира и те прави на прахуляк.

Да си разправя нашият Лиско, че тръните свършват...

– Как свършват? – учуди се Домби.

– Иди разбери!... Казва, че свършват. И кислородът свършвал. След време нямало да има О2 за дишане, това било огромен въпрос и всичко живо ще загине без О2. След триста години няма да има О2 даже за химически опити. Затова бързам да опаса тръните. Представи си, че тръните се окажат повече от кислорода – остават си, стърчат на поляната, а Мокси го няма...

Защото, Домби, има наслаждение и в яденето. Хванеш тревичката, огънеш я, почувствуваш я на езика, лапнеш я, след това я погълнеш — огромна работа! Това наслаждение не може да се размени с нищо. Не ми приказва пък, в случай че вместо трева консумираш тръни…

– Добре де, какво ще ми дадеш за услугата, която ще ми направиш?
– Едно копче с две дупки.
– Нямаш ли някое с три?
– Не.
– Дай го.

В този момент лисичето си мислеше какъв брой прекрасен е светът… Със всичко: бръмбари, пеперуди, пчели, мравки, моксита, димбита и домбита. Лиско си намерения и за своя къс живот, в който му бе съдено да умира няколко пъти от орли и акули. Помисли си какъв брой доста го е боязън в този момент от туй незнайно създание, което може би е единствено нищо и никакво вещество или пък антивещество, способно да се трансформира във всичко, да се преструва, в случай че би трябвало, да се прави на майтапчия и в даден миг – ам!… Може би е видение, може би има привидения, тъй като нищо не е потвърдено напълно, а има и далечни непознати светове, които си нямат друга работа и пращат ли, пращат свои хора по всякакви мотиви, с разнообразни намерения; може би този Чими с извънпланетното име Чимиджимичамиджоми е пратен, с цел да го отвлече или погълне, в този момент е съвременно да се постъпва по този начин, най-малко в книгите, само че нали книгите отразяват живота?…

И така… Какво стана?… Какво се получи на процедура?… Аз си вървях по пътеката както всеки ден… Чакай!… Да не би?… Не, не сънувам. Тази заран станах както постоянно, както постоянно забравих да се измия и потеглих. Отидох на Моята Полянка. Полежах на слънце. После изядох пет или трийсет лешника. След това изядох към петдесет и три къпини… Горе-долу петдесет и три. След това се запитах за какво ли към момента не ме викат, когато става късно и водата в Резедавия вир е към този момент затоплена?… Запях и потеглих по пътеката, която всеки ден свършваше на друго място, а през днешния ден свършва тук, където някой е сложил някаква дупка… Така че на процедура се получи следното: аз щях да падна в дупката. Но не паднах, тъй като съм Лиско… Такаа!.. После!… Няма след това. Това е… Ако не внимавам, ще отида чак до края на дупката, който се намира не къде да е, а ДОЛУ.

ПЕСНИЧКАТА ЗА НИЩОТО

Гледаш – към теб идва нещо
Викаш си – е, туй е нещо.
Взираш се – то било нищо,
нищо, а пък идва къмто теб.

Питаш го – как си бе, нещо.
То беседва горещо,
в действителност не споделя то нищо,
нищо, а приказва си със теб.

От нищото нещо не става,
тъй като си е нищо то привидно.
Но с него може да се беседва,
наред да си е всичко, само че привидно.

" Желанието ми беше да напиша радостна книга, която да се чете и от децата, и от възрастните. В нея се споделя за невероятното премеждие на едно лисиче, отвлечено в гнездото на орела Каменар – древен зложелател на заедно живеещите жители на Тихата гора. Животните се заемат да спасят лисичето и съумяват.
Прочетох книгата на своите деца и те я харесаха. Но това още не е гаранция, че съм съумял. Моите деца наподобяват на всички останали деца, които имат уязвимост към родителите си, изключително когато са писатели. " ~ Борис Априлов (в-к " Народна юноша ", бр. 2681 от 18.02.1957)